Дженифър Стайл
Жената на посланика (26)

19 ноември 2010 г.
Фин

Беше необичайно тих петъчен следобед в Стария град, когато Фин излезе от къщата, с Башир до себе си. Креси бе у дома с Габра, която имаше строги инструкции да не пуска никакви посетители до завръщането им. Тъкър щеше да мине да ги провери, както правеше по няколко пъти на ден, в допълнение към времето, което прекарваше в организирането на охраната на Силия. Фин се съмняваше, че Тъкър спи някога; ако работата не го държеше буден, то вината го правеше. Не можеше да си прости и се смяташе за лично отговорен за изчезването на Миранда. Въпреки яркото слънце студът се бе настанил в костите на Фин. Беше се постарал да е възможно най-незабележим — носеше дълга бяла тобе и сако, а около главата му бе вързан черно-бял шал. Но хората неизбежно се взираха в него и Башир, докато си проправяха път през лабиринта от улици към Голямата джамия, където щеше да ги посрещне братът на Тазкия, Хамид. Фин бе получил есемес от нея вчера. Момичетата искаха да говорят с него, но трябваше да бъдат внимателни. Можеше ли да се срещне с Хамид в джамията? Той щеше да го заведе на безопасно място.

Фин не таеше големи надежди, но не беше в състояние да отхвърля каквото и да е предложение за помощ. От неговата локална мрежа все още не бе дошъл дори слух за местонахождението на Миранда. Или на другите жени. Или на Мухтар. От различните посолства имаше само мълчание.

Когато наближиха джамията, огледа тълпата. Не се бе срещал с брата на Тазкия преди, но знаеше, че няма да е нужно много време на момчето да го забележи. Определено бе най-високият, най-бледият и най-светлоокият мъж на километри разстояние. Десетки мъже се мотаеха около джамията. Петъчните молители идваха и си отиваха и повечето мъже вече се запътваха към някое тихо и спокойно място, където да поклюкарстват, отпивайки сладникаво-лепкав чай от миниатюрни чаши. Дребен тъмнокос младеж хвърли цигарата си на улицата и се надигна рязко от мястото, където бе приклекнал и говореше със свой приятел. Облеклото му бе същото като на Фин, плюс декоративна кама, висяща от дебел кожен колан. Усмихна се и му направи жест да го последва, след което бързо изчезна в една странична уличка.

Ускорявайки крачка, Фин и Башир го последваха все по-навътре и по-навътре в града; завиваха поне десетина пъти. Най-накрая стигнаха до малък син очукан камион „Форд“, където момчето спря и се обърна към Фин.

— Извинявам се, sa’adat as-safir — каза той. — Само предпазвам сестра си. Аз съм Хамид.

— Fursa saeeda. Fahimt. — Няма проблем. Разбирам. — Моля, наричай ме Фин.

— Yalla?

Фин кима. Момчето отвори вратата на камиона и Фин се пъхна вътре, като се намести между Хамид и Башир. Когато камионът потегли с трясък из улиците, едва избягвайки каруците и малките деца, Фин забеляза, че може да види паважа през дупка в пода между краката си. Шумът на двигателя му пречеше да говори, но и без това не бе сигурен какво да каже.

— Много мило от страна на сестра ти, че иска да ми помогне да намеря жена си — каза той най-накрая.

Хамид кимна.

— Тя обича жена ти — извика той на арабски над тътена на двигателя. Свали дясната си ръка от волана и затършува между седалките за цигарите си. Камионът се отклони и почти обърса ъгъла на една къща. Фин искаше да попита къде отиват, но не бе сигурен, че е добре да го прави.

И без това не му бе нужно много време, за да разпознае тяхната дестинация. Хамид ги бе довел до края на едно разрушено село, изоставено преди десетилетия. Много от каменните къщи все още се издигаха, но бяха ограбени и пълни с камъни, кутийки от безалкохолни напитки, найлонови торбички и други остатъци от пикници и от случайни минувачи. Фин бе посещавал селото и преди, когато бе излязъл на поход с Миранда. Бяха се изкачили от най-близката уади и седнаха на ронеща се стена покрай селото с изглед към селския район, докато хапваха хляб и палмови плодове. Малко момче, не повече от шестгодишно (макар че бе трудно да се каже дали е на толкова, защото много от децата бяха със забавен растеж заради недохранване), бе тръгнало след тях и докато те се изкачваха и бърбореха за историята на селото, то събираше плодове от палмите, за да им ги предложи.

— Тези къщи всичките са били на евреи — бе казало гордо то, сочейки с ръка към един ред скромни каменни къщи. Беше обелило бодливите кълба за тях и им предлагаше тяхната капеща жълтеникава плът в мръсните си длани. — Евреите правили сребърни бижута — добави момчето. — Най-хубавите, с най-красивите форми.

Миранда бе попитала момчето дали е срещало евреи и то й бе отговорило:

— Не. Те са си отишли отдавна.

(Без съмнение, изгонени от неговите предци, промърмори под носа си Миранда към Фин.)

Сега Хамид скочи от камиона и огледа хоризонта, преди да позволи на Фин и Башир да слязат. Запътиха се към една от най-големите руини.

— Доведох момичетата тук по-рано — каза той на Фин. — Те те чакат. В града има твърде много очи.

Когато Фин пристъпи в каменната постройка, бе заслепен от тъмнината. Бавно, неясните форми на около половин дузина жени изплуваха край него. Напълно облечени в черно, те бяха почти невидими. И все пак разпозна една — единственото лице, което не бе закрито с никаб: Медина.

— Медина! — извика той и протегна ръка, за да стисне нейната.

— Събрахме се в дома ми — каза тя. — Нуждаеха се от някакво място, където могат да поговорят без мъже. Не се обиждай, Фин.

— Няма проблем. Радвам се.

Една от най-малките, тъмни фигури се спусна към него.

— Sa’adat as-safir!

Това бе Тазкия. Тя спря на крачка пред него.

— Kayf halikee? Как си? — попита той, благодарен за топлината в познатия глас.

— Al haamdulillah. Слава на Аллах — отвърна тя. — Ела, седни.

Фин се настани на хладната земя, отмествайки настрани няколко остри камъка.

— Благодаря ви, че искате да помогнете — започна той.

— Sa’adat as-safir, ние сме длъжни да помогнем. Слушайте…

И като приклекна до него с мръсните върхове на маратонките си, стърчащи изпод абаята й, тя започна да говори.

Жените, като почти всички в тази страна, имаха големи семейства с множество разклонения. Всяко едно от тези семейства произхождаше от район извън столицата. Половин дузината намиращи се тук момичета имаха корени в някои много отдалечени села.

— И ние говорихме с нашите братовчеди, нашите лели, нашите племенници и приятели — продължи Тазкия. — Изпратихме съобщения до нашите семейства навсякъде. И сега, sa’adat as-safir, ние мислим, че имаме представа къде е тя, къде е Миранда. — Тазкия спря, изчаквайки думите й да бъдат напълно осмислени. — Или поне, смятаме, че знаем къде е била.

Фин едва се удържа да не я сграбчи за раменете и да не я разтърси, за да научи всичко от нея.

— Тазкия, сигурна ли си? Откъде знаеш? Какво знаеш? Кажи ми всичко.

— Чакайте — каза тя, докато сърцето на Фин биеше ускорено, изпълнено с безразсъдна надежда. Момичето се протегна зад себе си, взе чантата си и бръкна в нея. Фин имаше чувството, че минаха години, докато намери това, което търсеше. И тогава тя протегна ръката си към него.

— Вижте го навън. Кажете ми дали е на Миранда.

Пръстите на Фин трепереха, докато стискаше смачкания лист хартия, който Тазкия му бе дала. Приближи се към вратата, приглади го до земята и сред плахо навлизащата светлина най-накрая видя познат образ.