Дженифър Стайл
Жената на посланика (19)

18 септември 2007 г.
Норман

Норман се събуди с агонизиращо главоболие и дълбоко разяждащо го чувство, че е направил нещо глупаво. Обърна се на една страна, с гръб към туловището на все още спящата си съпруга, и се протегна към чашата с вода на нощното шкафче. Свежата вода се плъзна в гърлото му, но не успя да премахне горчивия вкус от езика му. Спусна крака на пода и за миг остана на ръба на леглото, парализиран от самообвиненията. Защо се бе държал като задник? Първото нещо, което малката кучка щеше да направи, бе да изтича при Фин и да му разкаже всичко. Което означаваше, че тази сутрин вероятно щяха да го повикат в кабинета на шефа за разговор. Мамка му, мамка му, мамка му. Мамичката му!

И все пак Фин нямаше да го уволни, нали? Не би рискувал. Сигурно просто щеше да го смъмри остро. Само ако не се бе обвързал с този човек. Но каква алтернатива имаше? Нуждаеше се от това назначение, от това повишение. Ако се докажеше тук, имаше добър шанс да получи и друго назначение. А Бог знаеше, че такова му бе нужно; всеки път, когато останеше на работа в Лондон, почти фалираха. Във Форин офис бяха напълно сбъркани по отношение на издръжката. Бе събрал всичките си допълнителни пари, за да се добере до тази страна от третия свят, където имаха безплатна (и огромна) къща, безплатни комунални услуги и персонал, а хранителните стоки струваха абсурдните трийсет лири на месец. Но когато се върнеха в Лондон, какво получаваха? Грънци. В Лондон живееха наблъскани в малко пространство, за което плащаха астрономически наем, цените на хранителните стоки бяха потресаващи и трябваше сами да си мият чиниите. Имаше много голям стимул да бъде далеч оттам. И му бе необходим Фин, за да получи тази работа, беше му необходим блестящият доклад за работата му в Афганистан. Той също бе нужен на Фин, напомни си Норман. Шефът му искаше от него да си държи устата затворена за онова момиче.

Но защо, защо Фин трябваше да излезе и да избере точно Миранда? Жената, която Норман не можеше да избие от ума си? Разбира се, Миранда бе отхвърлила авансите му още преди Фин да бе дошъл в страната. Но да я види до него, да вижда двамата, видимо толкова щастливи, го побъркваше. Това означаваше край на надеждата. И преди бе страдал от подобни увлечения, някои от тях несподелени, но обикновено промяната на страната или назначението облекчаваше агонията. О, Мира, Мира, отвъд високите стени, защо те желая все така силно?

Изправи се, коленете му изскърцаха, докато се надигаше. Остаряваше. Все пак не беше по-стар от Фин, който винаги успяваше да впечатли най-интересните жени. Половината му персонал сякаш бе влюбен в него, все намираха оправдания да се мотаят покрай вратата на кабинета му, да искат съветите му, да му носят чай. Дали Миранда наистина бе имала приятелка, или просто бе излъгала Норман, за да го отблъсне? Виж я само сега. Малката се чукаше с посланика. Също като онова пиленце в Афганистан, как й беше името… Апсун? Агун? Някакво шибано арабско име. Тя бе отказала на Норман, оправдавайки се с религията и с факта, че работят на едно и също място. Но по някакъв начин тези възражения не важаха за Фин. Той не ги получи. Какво му бе толкова специалното на Фин? Норман залитна към опръсканото със засъхнали петна от паста за зъби огледало в банята и се загледа продължително в образа насреща си.

Не беше в най-блестяща форма, трябваше да си признае. Бледата кожа на корема му висеше над раираното долнище на пижамата му, разкривайки прекомерно разплутата плът. Очите му бяха зачервени и подпухнали, ръцете му бяха отпуснати и меки. Прокара пръсти през косата си. Поне все още имаше коса. Не бе загубил нито кичур и бе все така кестенява. Може би не беше прекалено късно. Може би ако почнеше да ходи на фитнес, малко плуване… Погледна през вратата на банята, назад към леглото. С това ли щеше да бъде обвързан до края на дните си? С тази стенеща буца, бегло подобие на жена? Беше му се посветила, поне това й признаваше. Грижеше се добре за къщата и децата и два пъти седмично правеше мъфини за целия персонал на посолството. Но пък и кой друг иначе би я взел? Беше натрупала повече от петдесет килограма, откакто се бяха оженили преди двайсет години. Това се бе отразило не само на костите й, но и на личността й и я бе повлякло към хронична депресия и постоянно мрънкане. Миришеше странно, сякаш между гънките на плътта й бе залепнало нещо. Не бяха правили секс от години. Децата им бяха напуснали дома им и Норман не беше сигурен защо и самият той не го бе направил. Когато бе по-млад, преди този корем и тези ръце, бе имал някакъв шанс. Но напускането тогава му се струваше твърде сложно, щеше да доведе до много проблеми. Моля те, обърна се той към образа си в огледалото в банята, ще се опитам да се стегна. Ще бъда добро момче. Само моля те, моля, не ми казвай, че това е най-доброто, което може да имам.