Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (65)

64.

На малко повече от половин километър оттам, на източния склон на циркуса, се отвори металната врата, затваряща входа на мина. Миг по-късно навън залитна човек, влачейки единия си крак, и закашля силно. Подпираше се на тояга. Застина на входа, олюлявайки се, облегна се на една от подпорите на скелето и се сви на две от друг пристъп на кашлица. Човекът бавно се плъзна по колоната, защото не можа да се задържи и падна в снега пред нея.

Тя беше. Точно както очакваше. Знаеше, че все някога ще трябва да излезе, а сега представляваше отлична мишена. Нямаше да ходи, където и да било, той имаше предостатъчно време, за да стреля.

Снайперистът, свит пред входа на старата миньорска колиба, свали от рамото своя „Уинчестър 94“, дръпна лостчето и вкара патрон в патронника. Опря оръжието в рамото си и залепи око на оптическия мерник. Макар да беше тъмно, все още имаше достатъчно остатъчна светлина по небето, за да постави координатния кръст върху черното свито тяло. Момичето изглеждаше в доста кофти форма: косата опърлена, лицето и дрехите черни от пушек. Той смяташе, че поне един от по-раншните му изстрели е попаднал в нея. Докато я преследваше из тунелите, бе видял многобройни капки кръв. Не беше сигурен къде я е улучил, обаче куршум калибър .30–30 с куха глава не е шега работа, където и да попадне.

Снайперистът не разбираше защо тя е тук, защо беше фучала нагоре в планината със снегомобила и защо помпената сграда бе изгоряла. Нямаше нужда да знае. В каквито и налудни неща да беше забъркана, не му беше работа да знае. Монтебело му беше възложил работата и щеше да плати добре. Указанията бяха прости: изкарай ангелите на момиче на име Кори Суонсън. Ако не си замине, убий я. Архитектът не му беше казал нищо повече, а и той не искаше да знае подробностите.

Изстрелът в предния прозорец на колата не беше свършил работа. Обезглавяването на помиярчето също не помогна. Въпреки това снайперистът си спомняше случилото се с известно удоволствие. Гордееше се с мизансцена, който организира, и бележката в устата на кучето. Беше разочарован и изненадан, че и това не я уплаши. Оказа се корава кучка. Сега обаче не изглеждаше толкова корава, свита до тръбите, наполовина умряла.

Моментът беше дошъл. Преследваше я без прекъсване вече трийсет и шест часа, докато чакаше да се открие възможност. Като специалист по лова, знаеше стойността на търпението. Нямаше добра възможност за изстрел нито в хотела, нито в града. Но когато тя отиде в „Хайтс“, задигна един снегомобил и пое нагоре в планините, неизвестно по каква налудничава причина, възможността падна в ръцете му като подарък. Той взе назаем един от снегомобилите в клуба и я последва. Това момиче се оказа необикновено изобретателно — гърмящите змии в тунела сериозно го бяха затруднили. Той обаче намери друг изход от мината и щом откри, че снегомобилът й още е тук, реши да се върти наоколо. Зае позиция малко по-надолу по склона, в сянката на една миньорска колиба. Скрито място, от което се откриваше чудесен изглед към повечето от старите хоризонтални галерии и входовете им горе в циркуса. Ако тя е още вътре в планината, каза си той, най-накрая ще излезе през някой от тези входове. Или може би от мината „Кристмъс“, където бе оставила снегомобила си. Във всеки случай, по пътя си надолу трябваше да мине покрай него.

И ето я сега. На добро място, далеч от движението горе, при изгорялата помпена сграда, където беше паркиран снегомобилът. Някой там беше стрелял, с което предизвика лавината. От скривалището си през оптиката на мерника той беше наблюдавал трескавото копане и намирането на тялото. Там ставаше нещо голямо — вероятно наркотици, реши той. Това обаче нямаше нищо общо с него и колкото по-бързо убие момичето и се измъкне оттук, толкова по-добре.

Затаи дъх с пръст върху списъка и се прицели в момичето. Координатният кръст се закова върху нея, пръстът му се напрегна. Най-накрая моментът настъпи. Ще я застреля, ще се метне на снегомобила, паркиран зад колибата, и ще отиде да си прибере парите. Един изстрел, една жертва…

Неочаквано пушката бе ударена брутално изотзад, тя изгърмя и куршумът се заби в снега.

— Какво, по…?! — Снайперистът се вкопчи в пушката и се опита да стане, но изведнъж нещо студено и твърдо притисна силно слепоочието му. Дулото на пистолет.

— Само да мигнеш, копеле, и ще направя снежен човек с мозъка ти.

Женски глас — властен и сериозен.

Една ръка се протегна и стисна пушката му за ложата.

— Пусни я.

Той я пусна и жената я запрати в дълбокия сняг.

— Хвърли на земята всички други оръжия.

Той се поколеба. Имаше пистолет и нож, ако я принуди да го претърси, може би ще се открие възможност…

Ударът в слепоочието му беше толкова силен, че го повали в снега. Той остана за малко замаян на дървения под, като се чудеше какво прави на земята и коя е тази жена, изправена над него. Тя се наведе и грубо го опипа, измъкна пистолета и ножа и ги запрати далеч в снега. Тогава той си спомни всичко.

— Коя… коя, по дяволите, си ти?

Отговорът беше друг болезнен удар по лицето му с дулото на оръжието. Устните му цъфнаха, а устата се напълни с кръв и счупени зъби.

— Името ми е — каза тя отривисто — капитан Стейси Баудри от американските военновъздушни сили и аз съм най-лошото, което се е случвало в лайняния ти живот.