Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (63)

62.

В три следобед Майк Клостър беше изкарал машината за обработка на писти от хангара за оборудването, за да я подготви за работата, която го чакаше вечерта. През последните четиресет и осем часа бяха паднали повече от шейсет сантиметра сняг и най-малко още шестнайсет бяха на път. Нощта щеше да е дълга, а беше Бъдни вечер.

Пусна парното в кабината, за да се стопли, закачи хидравличното гребло отпред и фрезата отзад. Когато се наведе над теглича, усети някакво присъствие зад гърба си. Изправи се и видя към него да се приближава странна птица, увита в черно палто, с тежки ботуши на краката и мека шапка на главата. Човекът доста приличаше на палячо.

Точно се готвеше да поостроумничи, когато погледът му падна върху лицето на мъжа. Беше студено и бяло като околния пейзаж, с очи като парчета лед, и думите заседнаха в гърлото на Клостър.

— Районът е служебен и външни лица… — започна той, но мъжът започна да вади нещо от палтото си — износен портфейл от крокодилска кожа, отвори го и се видя значка.

— Агент Пендъргаст, ФБР.

Клостър се вторачи в значката. ФБР? Наистина ли? Преди да успее да каже нещо, мъжът продължи:

— Как се казваш?

— Клостър. Майк Клостър.

— Господин Клостър, откачи веднага тези приспособления, моля, и скачай в кабината. Трябва да ме качиш в планината.

— Ами… трябва да получа разрешение за това…

— Ще правиш каквото ти казвам, иначе ще бъдеш обвинен във възпрепятстване работата на федерален агент.

Тонът му беше толкова решителен и убедителен, че Майк Клостър реши да направи точно това, което му бе наредено.

— Да, сър. — Той откачи греблото и фрезата, после се качи в машината и седна зад волана. Агентът се настани на седалката за пътника. Движенията му бяха твърде леки въпреки многото дрехи на него.

— Къде отиваме?

— Мината „Кристмъс“.

— Къде е това?

— Намира се над стария минен комплекс в Смъглърс Сърк, където е сградата на ирландската помпа.

— А, да. Знам къде е.

— Тогава да тръгваме. Моля, побързай.

Клостър включи на скорост и пое нагоре по хълмовете. Помисли си дали да не се свърже по радиото със своя началник и да му каже какво става, но реши да не го прави. Този тип беше досадник и кой знае — можеше да се разсмърди, ако му се обади. По-добре да му каже, след като всичко свърши. В края на краищата, пътникът му беше от ФБР — какво по-добро извинение от това.

Докато се изкачваха, любопитството започна да гризе Клостър.

— За какво е всичко това? — попита той с приятелски тон.

Мъжът с бледото лице не отговори. Изглежда не го беше чул. Машината имаше отлична аудиосистема, а Клостър беше заредил айпода си с музика и беше готов да послуша. Протегна ръка, за да го включи.

— Не — спря го мъжът.

Клостър дръпна ръката си, сякаш го бяха ухапали.

— Подкарай тази машина по-бързо.

— От нас се очаква да не преминаваме границата от хиляда оборота в минута.

— Предварително благодаря за разбирането.

— Да, сър.

Той даде газ и широките вериги се завъртяха малко по-бързо нагоре по хълма. Започна отново да снежи, вятърът също се усили. Снежинките бяха от дребната топчеста разновидност. Благодарение на дългия си опит Клостър познаваше всички видове снежинки, които съществуваха. Те шумно почукваха по предното стъкло и отскачаха. Клостър пусна чистачките и усили фаровете на „силно“. Светлинните снопове се забиваха в сивотата, а снежинките проблясваха, когато попадаха в тях. В три и половина вече започна да се стъмва.

— Колко има още? — попита мъжът.

— Петнайсет, а може и двайсет минути до сградите на мината. Не мисля, че машината може да се изкачи по-високо от това, защото склоновете над Смъглърс Сърк са твърде стръмни. Опасността от лавини също с голяма. Обзалагам се, че с този нов сняг целия ден на Коледа ще взривяват възможните лавини по склоновете.

Осъзна, че се е раздрънкал — този човек определено го изнервяше. Обаче спътникът му отново не даде знак, че е чул думите му.

В горния край на ски пистата Клостър зави по пътя за поддръжката, който водеше до върха на хребета, където се вливаше в мрежата от маршрути за снегомобилите. Когато стигна дотам, с учудване видя пресни следи. Който и да беше, очевидно бе от най-запалените, след като е излязъл в планината в ден като днешния. Той продължи напред, докато се питаше какво ли, по дяволите, търси неговият пътник тук в планината.

В този момент видя нещо над черните смърчове. Отблясъци високо в планината. Инстинктивно намали, за да може да погледне по-добре. Спътникът му също ги видя.

— Какво е това? — попита рязко агентът на ФБР.

— Не зная. — Клостър присви очи, докато гледаше нагоре. Над и отвъд дърветата можеше да различи горната част на Смъглърс Сърк. Стръмните склонове и снежните върхове бяха окъпани в трепкаща жълта светлина.

Бледият мъж стисна ръкохватката на арматурното табло. Очите му бяха толкова корави и ярки, че го смущаваха.

— Къде е?

— Мисля, че в стария минен комплекс.

Докато гледаха, отблясъците се усилваха и Клостър вече виждаше черния пушек да се издига в снежната буря.

— Бързо. Давай.

— Добре. — Този път Клостър наистина даде газ и машината се понесе с максимална скорост по снега. Трийсет и няколко километра в час, но това си беше добра скорост за пистовия работник.

— По-бързо.

— Съжалявам, скоростта е електронно ограничена.

Дори преди да направи последния завой, за да пресече дървесната граница, можеше да се види, че пожарът в циркуса е голям. Всъщност огромен беше поточната дума. Пламъците се издигаха поне на трийсет метра височина, бълвайки цели стълбове искри и черен дим като при вулканично изригване. Трябва да беше сградата на помпата — нищо друго не беше достатъчно голямо, за да предизвика подобен огнен ад. Дори така да беше, това не можеше да бъде естествен пожар. Нищо естествено не може да се разпростре толкова бързо и яростно. На Клостър му хрумна, че трябва да е работа на подпалвач, и почувства пристъп на страх, а мъжът до него не му вдъхна никаква увереност въпреки странната си напрегнатост. Той продължи да кара с максимална скорост.

Последните закърнели дървета прелетяха край тях и сега вече бяха на голия хребет. Тук снегът беше по-плитък благодарение на вятъра, който го отвяваше, и Клостър успя да изстиска още няколко километра в час от мотора. Боже, тук горе сякаш бушуваше огнена буря. Черен дим се кълбеше към небето, пламъци се извисяваха нагоре и той би се заклел, чу чува техния рев въпреки шума от дизеловия двигател.

Те прекосиха последната част от хребета и се насочиха към ръба на долината от другата страна. Снегът отново стана по-дълбок, но верижната машина си пробиваше път напред. Минаха през ръба и Клостър инстинктивно спря. Наистина се оказа помпената сграда. Беше горяла толкова бързо и яростно, че от нея бе останал единствено скелет от пушещи греди, който рухна, докато гледаха, със силен пукот, изстрелвайки във въздуха огромни каскади от искри. Останала беше само помпата — самотна, гола и с лющеща се боя. Огънят бе започнал да умира така бързо, както беше избухнал. Когато сградата рухна, голямо количество сняг се изсипа върху пламтящите останки, превръщайки се в нетрайни облаци пара.

Клостър се вторачи в гледката, удивен от силата на пожара, от неочакваното пълно унищожение на постройката.

— Приближи се нареди мъжът.

Клостър внимателно подкара машината напред. Дървеното скеле на сградата беше погълнато със забележителна скорост. Снежната каскада от покрива и неспиращата виелица продължаваха да задушават останалите огнища. Нито една от другите сгради не беше горяла. Покритите им със сняг покриви ги бяха опазили от невероятния дъжд от искри, който се беше излял върху тях и около постройките, посипвайки земята с черни късчета като изгорели фойерверки.

Клостър вкара машината сред старите сгради.

— Мисля, че да отивам по-нататък, няма да е разумно — обяви той. Обаче спорът, който очакваше, не се състоя, защото бледият мъж просто отвори вратата и слезе. В началото Клостър гледаше с удивление, а после с ужас как мъжът се отправи към димящите и тук-там още пламтящи останки на сградата и започна бавно да ги обикаля като пантера. Отблизо, прекалено отблизо.

 

 

Пендъргаст се вторачи в пъклената сцена. Въздухът над главата му беше пълен с искри, които се смесваха със снежинки, гаснеха със съскане и падаха като пепел върху шапката и палтото му. Помпата и тръбите бяха оцелели, но сградата беше напълно изгоряла. Облаци дим и пара се кълбяха от стотици малки огнища, тук-там още трепкаха пламъци. Усещаше се остра миризма заедно с дъх на още нещо: опърлена коса и изгоряла плът. Единственото, което се чуваше сега, беше съскането на пара, пукотът и шумоленето на изолирани огньове и воят на вятъра из руините. Той обиколи периметъра на пожара. Множеството гаснещи огньове хвърляха достатъчно светлина, за да вижда всичко.

Изведнъж се закова на място.

После навлезе с още по-бавни движения в зоната на пожара, увивайки се с шала, за да прикрие устата и носа си от парещия дим. Залъкатуши между тръби и вентили, а под краката му скърцаха парченцата стъкло и пирони, осеяли циментовия под. Приближаваше се към онова, което го бе накарало да се закове на място. Приличаше на черен дънер и също съскаше и димеше. Когато наближи, се увери, че това са останки от човешко тяло, заключено с белезници за комплект тръби. Макар ръката да беше изгоряла и тялото да беше паднало на пода, овъглената длан бе останала в белезниците, пръстите извити като крачетата на мъртъв паяк, а почернели кости стърчаха от мястото, където някога трябва да е била китката.

Пендъргаст падна на колене. Беше неволно движение, сякаш изведнъж цялата сила се бе оттекла от тялото му, принуждавайки го да рухне. Главата му се килна напред, ръцете се притиснаха една в друга. От устата му излезе звук — тих, едва доловим — несъмнено вторичен продукт на неописуема скръб.