Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (62)

61.

Лошата миризма на гнило във въздуха сякаш се усили, откакто Тед бе започнал да размахва насам-натам горящото дърво. Пламъците, които играеха по краищата му, бяха започнали да гаснат във въглени и той го пъхна отново в печката.

— Любовта е огънят на живота — тя или те поглъща, или пречиства — цитира той, докато бавно въртеше дървото сред пламъците, сякаш печеше картоф. След яростното му и страстно бълнуване имаше нещо ужасно в целенасоченото спокойствие, с което действаше сега.

Да се приготвим за пречистването. — Той извади дървото от печката и го прокара отново пред лицето на Кори със странно деликатен жест — предпазливо внимателен, но въпреки това беше толкова близо, че макар тя да изви глава, опърли косата й.

Кори се опита да овладее усилващата се паника. Трябваше да стигне до него, да се опита да го убеди да не върши това. Устата й беше суха и трудно успяваше да произнася думите в тази мъгла от болка и страх, която я обгръщаше.

— Тед, харесвах те. Искам да кажа, харесвам те. Наистина. — Тя преглътна. — Слушай, пусни ме да си вървя и ще забравя всичко това. Ще излезем да пием по бира. Точно както преди.

— Разбира се. Сега си готова всичко да кажеш. — Тед започна да се смее с беззвучен налудничав смях.

Тя дръпна белезниците, но те стягаха ръката й, здраво заключени около тръбата.

— Няма да имаш неприятности. На никого няма да кажа. Ще забравим случилото се.

Тед не отговори. Отдръпна горящото дърво, огледа го внимателно, както човек прави с инструмента, който се готви да използва.

— Тед, прекарахме си добре и можем още по-добре. Не бива да го правиш. Аз не съм като другите. Аз съм просто една бедна студентка, която трябва да мие съдове, за да си плаща стаята в хотел „Себастиан“! — Момичето изхлипа, но се овладя. — Моля те, не ме наранявай.

— Кори, трябва да се успокоиш и да приемеш съдбата си. Тя ще бъде огнена — пречистващ огън. Той ще те очисти от греховете ти. Би трябвало да ми благодариш, защото ти давам възможност да се разкаеш за онова, което направи. Ще страдаш, за което съжалявам, но всичко е за твое добро.

Ужасът, увереността, че Тед казва истината, затвориха устата й.

Той отстъпи назад и се огледа.

— Като дете играех в тези тунели. — Сега гласът му беше различен, изпълнен с тъга като на човек, който трябва да извърши нещо неприятно, но нужно. — Познавам всеки сантиметър от тези минни сгради тук горе. Познавам ги като дланта на собствената си ръка. Това тук е моето детство. Тук започна и тук ще свърши. Вратата, от която излезе? Беше входът за моята детска площадка.

Тонът му натежа от носталгия и за миг Кори се обнадежди. Обаче след това с ужасяваща бързина поведението му напълно се промени.

— А виж сега какво направиха! — изкрещя той. — Виж! Някога това беше хубаво градче. Дружелюбно. Всички бяха приятели. А сега какво — шибан туристически капан за милионери… милионери с всичките им противни антуражи, подмазвачи, лакеи. Хора като теб! Теб…! — Гласът му проехтя в сумрачното пространство, заглушавайки за малко шумовете на бурята: вятъра и стенанията на дърветата.

Кори започна да осъзнава с ужасяваща безвъзвратност, че каквото и да каже, няма да му въздейства.

Пристъпът свърши така бързо, както беше започнал. Тед млъкна изведнъж. В едното му око блесна сълза и бавно потече по бузата му. Вдигна пистолета от масата и го пъхна под колана си. Без да я поглежда, се завъртя на пета и се отдалечи, излизайки от нейното полезрение в тъмния участък зад помпата. Единственото, което тя виждаше, беше горящият край на парчето дърво, който танцуваше и се носеше в мрака, докато постепенно се стопи и изчезна.

Кори чакаше. Цареше тишина. Тръгнал ли си е? Струваше й се невероятно. Отново изпита надежда. Къде беше изчезнал? Тя се огледа, напрягайки се да види нещо в мрака. Нищо.

Не, беше твърде хубаво, за да е вярно. Не си е тръгнал. Беше някъде тук.

Тогава подуши първия лъх на дим. Може би от печката? Не. Кори се напрегна, гледайки във всички посоки, опитваше се да прониже мрака. Изведнъж болката в ръката, ребрата и глезенът беше забравена. Отново миризма на пушек. След това пушекът изведнъж стана много повече. Сега вече можа да види слаби червени отблясъци откъм далечния край на помпата.

— Тееед!

Изведнъж от мрака изскочи малък пламък, после още един и дружно започнаха да пълзят нагоре по далечната стена, разпростирайки се бясно.

Тед беше запалил старата сграда.

Кори изпищя и отново започна да се бори с белезниците. Пламъците се катереха нагоре с ужасяваща скорост. Появиха се големи облаци задушлив дим и започнаха да се кълбят нагоре. Ревът на пламъците се засили, докато не стана толкова яростен, че самият въздух започна да трепти. Почувства горещината с лицето си.

— Не! Неее! — изрева тя. И тогава сред дивите си викове видя високата фигура на Тед да се очертава на вратата към опушеното помещение, където беше излязла от тръбата. Видя и отворената врата към мината „Сали Гудуин“, отводнителния тунел, който изчезваше в мрака. Тед стоеше напълно неподвижен, чакаше вторачен в огъня. И когато той стана по-ярък и силен, Кори видя изражението на лицето му — недвусмислена възбуда.

Тя стисна очи за миг и започна да се моли — за първи път в живота си — за бърза и безболезнена смърт.

В момента, в който пламъците започнаха да изригват отвсякъде, поглъщайки дървената сграда от всички страни, а горещината стана нетърпима, Тед се обърна и изчезна в планината.

Пламъците ревяха навсякъде около Кори. Бяха толкова шумни, че не можеше да чуе дори собствените си писъци.