Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (61)

60.

Пендъргаст пристигна в кабинета си в полицейското управление и сложи папката на бюрото си. В нея бяха документите, които по-рано се бе опитал да получи от градския архив, но според архивиста бяха изчезнали тайнствено преди няколко години. Както беше очаквал, намери оригиналите или копията в кантонерките в кабинета на Монтебело, архитекта, който ги беше съставил. В папката се съдържаха всички документи за развитието на „Хайтс“ — документи, които по закон би трябвало да са в градския архив: планове, проучвания, молби за разрешителни, карти на подразделенията и планове за управление на терените.

Пендъргаст се задълбочи в папката, извади няколко найлонови джоба и ги подреди в редица с подравнени етикети. Той знаеше много добре какво търси. Първите документи, които прелисти, включваха оригиналното проучване на земята, проведено в средата на 70-те години на XX век, придружено със съответните снимки. Включваха и подробно топографско проучване на терена заедно с купчина снимки, които бяха запечатали точния изглед на долината и хребетите преди началото на строителството.

Те бяха твърде показателни.

Оригиналната долина беше много по-тясна и малка, почти клисура. По дължината й, вкопани в склона на трийсет метра над реката, известна като Силвър Куин Крийк, се издигаха останките на голям комплекс за преработка на руда, издигнат от Стафърд още през 70-те години на XX век — първоизточника на голяма част от тяхното богатство. Първата страда, която била издигната, подслонявала работата по пробите — проверка на процентното съдържание на метала в рудата, когато излезе от мината. След това идваше много по-голямата сграда за изработка на концентрата, в която имаше три парни чукови мелници, които разбивали рудата и увеличавали концентрацията на скъпоценния метал десет пъти. Накрая идваше самата топилня. Всички тези дейности създаваха отпадъци — купчини останки или скални отломки — на снимките си виждаха истински хълмове от чакъл и баластра. Остатъците от всички операции съдържаха токсични минерали и съединения, които се просмукваха в подпочвените води. Обаче истински смъртоносни бяха тези от топилнята.

Топилнята на Стафърд в Роринг Форк използвала процеса на Уашоу за амалгамация^[1]. В топилнята натрошената, концентрирана руда се смилала на тесто и в процеса се добавяли различни химикали… включително двайсет и седем килограма живак на всеки тон обработен концентрат. Живакът разтварял среброто смесвал се с него — и в резултат тежката смес се спускала на дъното на съда, а отпадъчната кал изплувала на повърхността, готова за изхвърляне. Среброто се извличало след загряване на амалгамата в реторта и изпаряване на живака, който бил хващан отново чрез кондензация. На дъното на колбата оставало грубо сребро.

Процесът не бил ефикасен. При всяко топене губели два процента от живака. Този живак трябвало да попадне някъде и това „някъде“ били големите купчини отпадъци, разхвърляни из долината. Пендъргаст направи една бърза сметка наум: два процента загуба отговаря на около половин килограм живак на всеки тон обработен концентрат. Топилнята е обработвала сто тона концентрат дневно. По дедукция това означаваше, че всеки ден в природата са били изхвърляни четиресет и седем килограма живак, и то в продължение на почти две десетилетия — времето, през които топилнята е работила. Живакът е особено отровно и вредно вещество, което с времето може да причини сериозни и постоянни мозъчни увреждания на хората, изложени на въздействието му, особено децата и още повече зародишите.

Всичко това се сумираше до едно-единствено нещо: „Хайтс“, или най-малкото онази част, построена в долината, се издигаше върху голямо сметище с токсични подпочвени води.

Всичко се подреди в главата на Пендъргаст, когато върна оригиналите на мястото им. Вече разбираше всичко с голяма яснота, всичко — дори палежите.

Сега той започна да преглежда документите, които се отнасяха до началото на строителството, по-бързо. Планът за управление на земята изискваше големите купища остатъци да се използват като материал за пълнеж на тясната клисура, така че да се получи днешната привлекателна равна долина. Клубът беше построен малко по-надолу по течението на реката от мястото, където е стояла топилнята. А в самата долина бяха издигнати дузина големи къщи. Хенри Монтебело, главният архитект, бе отговарял за всичко това: разрушаването на топилнята, промените в терена, разхвърлянето на остатъците, за да се получи хубав, широк и равен терен за строителство в ниското и за клуба. Неговата роднина, госпожа Кърмоуд, също беше участвала активно.

Интересно, помисли си Пендъргаст, къщата на Монтебело се намираше в другия край на града, а тази на Кърмоуд високо горе на хребета далече от зоната на замърсяването. Те двамата и останалите членове на фамилия Стафърд, стоящи зад строителството на „Хайтс“, трябва да са знаели за живака. Хрумна му, че истинската причина да строят нов клуб и СПА — което преди му се беше струвало въплъщение на ненужното задоволяване на прищевки — разположени на мястото на старото гробище на Буут Хил, всъщност е желанието да ги извадят от района на замърсяване.

Пендъргаст прехвърляше джоб след джоб, прелиствайки документи, отнасящи се до първоначалното парцелиране и свързване на терена. Парцелите са били големи — най-малко по два акра всеки, и в резултат нямаше общо водоснабдяване: всеки имот разполагаше със собствен кладенец. Тези къщи, разположени в долината, както и първият клуб, трябва да са получавали вода от кладенци, черпещи от замърсените с живак подпочвени води.

Точно така — сто джоба с разрешителните за изкопаване на кладенците. Пендъргаст ги прегледа. От всеки кладенец е трябвало да бъдат взети проби за проверка качеството на водата — такава е стандартната процедура. Всеки от кладенците беше издържал проверката — не е било забелязано замърсяване с живак.

Без съмнение резултатите бяха фалшифицирани.

Следваха договорите за продажба на първите къщи, построени в „Хайтс“. Пендъргаст избра тези на дузината имоти, разположени в долината, за внимателен оглед. Прегледа имената на купувачите. Повечето, изглежда, бяха възрастни пенсионирани хора. Тези къщи бяха сменили собственика си няколко пъти, особено когато цените на недвижимите имоти се стрелнаха нагоре в Щатите през 90-те години на XX век.

Агентът разпозна едно от имената на купувачите: „Сара и Артър Роман, съпруга и съпруг.“. Без съмнение бъдещите родители на Тед Роман. За дата на покупката беше посочена 1982 г.

Къщата на Роман беше построена точно на мястото, където някога е била топилнята — в зоната на най-силното замърсяване. Пендъргаст са замисли върху онова, което Кори му беше разказала за Тед. Ако се предположи, че е на нейната възраст или малко по-голям, нямаше съмнение, че Тед Роман е бил изложен на отровния живак още в майчината си утроба, после е израснал в замърсена къща, пил е замърсена вода и се е къпал с нея…

Пендъргаст бутна документите настрана със замислено изражение. След малко взе телефона си и набра номера на Кори. Той го прехвърли право на гласовата й поща.

След това се обади в хотел „Себастиан“ и след като разговаря с няколко души, научи, че е излязла от хотела малко след като смяната й свършила в единайсет. Качила се на колата си и заминала в неизвестна посока. Обаче беше помолила портиера за карта на пътищата за снегомобили в планините около Роринг Форк.

Пендъргаст набра бързо номера на градската библиотека. Никой не вдигна. Потърси домашния телефон на завеждащата библиотеката. Когато й се обади, тя му обясни, че на двайсет и четвърти декември библиотеката обикновено работи на половин ден, обаче заради бурята тя решила въобще да не отварят. В отговор на следващия му въпрос жената отговори, че Тед й казал, че ще се възползва от свободния ден, за да упражнява любимото си хоби: да обикаля със снегомобил планините.

Пендъргаст затвори. Звънна на Стейси Баудри, но мобилният й телефон също го препрати към гласовата поща.

На бледото му чело се появи дълбока бръчка. Докато затваряше, забеляза нещо, което би забелязал веднага, ако не беше толкова зает с документите: книжата на бюрото му бяха разместени.

Той се вторачи в тях, а фотографската му памет започна да възстановява реда, в който ги беше оставил. Един лист — листът, на който беше копирал съобщението на Комитета на седемте — беше отчасти издърпан от останалите документи:

среща в Айдиъл точно в 11 часа довечера те са се сврели в затворената мина „Кристмъс“ горе на Смъглърс Уол общо са четирима вземи най-добрите си оръжия и фенер изгори това писмо, преди да тръгнеш

Пендъргаст бързо излезе от кабинета и се качи горе, където Айрис седеше още чинно на рецепцията.

— Някой влизал ли е в кабинета ми? — попита той любезно.

— Да — отговори секретарката. — По-рано следобед за малко слязохме с Кори. Смяташе, че е забравила мобилния си телефон при теб.