Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (60)

59.

Кори почувства силните ръце на Тед да я прегръщат здраво. Това силно притискане я караше да се чувства в безопасност. Заля я вълна от облекчение. Тя се отпусна и освободи счупения си глезен от тежестта си, докато той я държеше.

— Ще се погрижа за теб — каза Тед пак, този път малко по-високо.

— Не мога да повярвам, че си тук — заплака тя отново. — Онзи тип в мината с пистолета… горила, наета от Кърмоуд да ме прогони от града. Той уби кучето ми, стреля по колата… а сега се опитва да ме убие.

— Кърмоуд — повтори Тед, гласът му стана по-пронизителен. — Пари. Тази кучка. За нея също ще се погрижа. О, боже, как ще се погрижа за тази кучка.

— Добре — каза Кори. — Господи, така ми се мае главата. Мисля, че трябва да полегна.

Той сякаш не я чу. Прегръдката му стана още постегната.

— Тед, помогни ми да седна… — Тя се размърда леко, защото я стискаше толкова силно, че започна да я боли.

— Шибана кучка! — каза той още по-високо.

— Забрави Кърмоуд… Тед, моля, причиняваш ми болка.

— Не говоря за Кърмоуд — обясни той, — а за теб.

Кори беше сигурна, че не е чула добре. Толкова беше замаяна. Прегръдката му се стегна до такава степен, че не можеше да диша.

— Тед… боли. Моля!

— Това ли само ще кажеш за себе си, кучко?

Гласът му сега беше различен. Суров и груб.

— Тед… какво?

— Какво „Тед какво“? — имитира я той с висок, писклив фалцет. — Каква си гадина!

— За какво говориш?

Той я стисна толкова силно, че тя извика.

— Харесва ли ти? Защото знаеш за какво говоря. Не ми се прави на малко невинно момиченце.

Кори се замята, но не й бяха останали почти никакви сили. Това беше някакъв кошмар. Може би наистина беше кошмар — всичко това.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искаш да кажеш? — имитира я той.

Тя започна да се извива в опит да се освободи, но той грубо я завъртя така, че лицето му почти докосваше нейното. Зачервеното му, потно, изкривено лице и яростният поглед, който го обезобразяваше, я изплашиха до смърт. Очите му бяха зачервени и сълзяха.

— Виж се — каза той по-тихо, а устните му се гърчеха гневно. — Флиртуваш, разпалваш, първо обещаваш, после казваш „не“ и ме правиш на глупак.

Той я стисна неочаквано силно с яките си ръце и Кори почувства как едно от ребрата й се пропука от натиска. Болка прониза гръдния й кош. Тя изпищя, зяпна и се опита да говори, но той отново я стисна и й изкара въздуха.

— Номерцата ти спират на мига. В този момент. Слюнки пръснаха по лицето й. Устните му, покрити с нещо бяло, сега се притискаха в нейните, а странно противният му дъх я заля като изпаренията на гниещ труп.

Тя се опита да си поеме дъх, но не можа. Съчетаната болка от глезена, ръката и ребрата беше толкова мъчителна, че не можеше да мисли логично. Страх и шок накараха сърцето й да заблъска до пръсване. Никога не беше виждала толкова изкривено и толкова плашещо лице. Тед беше напълно луд.

Луд. Луд… Не искаше да мисли за последиците от това — не искаше, не можеше да развие този мисъл до логическото й заключение.

— Моля… — успя да прошепне тя.

— Не е ли прекрасно? Попадаш просто така в ръцете ми. Това е карма. Спестява ми всички обичайни приготовления. Вселената иска да ти даде урок и аз ще бъда твоят учител.

Щом каза това, я хвърли на пода. Тя падна с разперени крака и ръце и изрева от болка. Той я последва с ритник в наранените й ребра. Болката беше непоносима, Кори извика отново и със зинала уста се опита да си поеме дъх. Почувства как светът около нея започна да се върти, изпита странното усещане, че се рее във въздуха — болката, страхът и обезвереността смазаха всяка разумна мисъл. Пред очите й се спусна мъгла, съзнанието я напусна.

Мина дълго време в мрак, преди друга пронизваща болка да я свести. Беше все още в опушеното помещение. Вероятно бяха минали само мигове. Тед стоеше над нея с гротескно изкривено лице, очите му продължаваха да сълзят, а устните му бяха покрити с лепкава бяла пяна. Той се протегна надолу, хвана я за крака, завъртя я по гръб и започна да я влачи по неравния дъсчен под. Кори се опита да изкрещи, но не успя. Главата й се блъскаше болезнено в дюшемето и тя почувства, че отново е на път да изгуби съзнание.

Тед я изтегли от задната стая в основното помещение на постройката. Огромната помпа се извисяваше над нея, чудовищно страшилище от дебели тръби и цилиндри. Високата сграда скърцаше под напорите на вятъра. Тед я издърпа успоредно на хоризонтална тръба, смъкна ръкавиците й, забеляза ранената ръка и устните му се изкривиха в злобна усмивка при вида й, после вдигна другата й ръка и грубо заключи китката й с белезници за тръбата.

Кори лежеше възнак, изпадаше и излизаше от безсъзнание и зяпаше с отворена уста, за да си поеме въздух.

— Виж се — каза той и се изплю върху нея.

Докато тя с усилие се опитваше да седне, охкайки от болки, част от съзнанието й не можеше да приеме, че това се случва на нея. Сякаш се случваше на друг, а тя гледаше отнякъде много, много далече. Обаче друга част от нейното съзнание — хладнокръвна и непреклонна, й казваше точно обратното. Това се случва наистина. И не само това, а и че Тед ще я убие.

След като я заключи за тръбата, той отстъпи назад, кръстоса ръце и огледа резултата от работата си. Тъмната мъгла, която се беше спуснала върху Кори, сякаш малко се вдигна и тя започна да възприема обстановката по-ясно. Подът беше осеян с парчета дъски. Наблизо бяха закачени два газови фенера, които хвърляха трепкаща жълта светлина. В един от ъглите имаше походно легло със спален чувал, кутия с белезници, две-три балаклави и няколко големи туби с газ. На една маса лежаха ловджийски ножове, навити въжета, широки лепенки, епруветка с тапа, в която имаше някаква прозрачна течност, купчини дебели вълнени чорапи, дебели суичъри — всичките черни. Имаше и пистолет, който заприлича на Кори на 9-милиметрова „Берета“. Защо му е на Тед оръжие? На закачалки по стените висяха черно кожено палто и перверзно — различни клоунски маски.

Това, изглежда, беше скривалище. Бърлога — бърлогата на Тед. Но за какво му е на Тед бърлога? И за какво му бяха всички тези неща?

Отстрани имаше стара печка на дърва, която гореше. Светлината от пламъците се виждаше в пукнатините на чугуна, които изпускаха топлина. В този момент Кори усети миризмата — отвратителна миризма.

Тед взе стол, завъртя го и седна така, че да опре ръце на облегалката, докато в същото време се люлееше на предните му крака.

— И така, ето ни сега — каза той.

Нещо беше ужасно сбъркано у него. Обаче яростният, наполовина видиотен Тед отпреди няколко минути се бе променил. Сега беше спокоен и високомерен. Кори преглътна, не можеше да осъзнае всичко това. Може би ако поговори с него, ще научи какво го тормози, ще го върне от черната дупка, в която се намира. Но щом се опита, единственото, което чу, беше жалко хриптене.

— Когато се появи в града, си помислих, че може да си различна от тези тук — каза после той. Гласът му отново се бе променил и яростта бе заровена под дебел лед. Беше далечен, студен, откъснат като човек, който си говори сам. — Роринг Форк. Когато бях малък, той беше истински град. Сега богаташките копелета го превзеха, задниците с техните „изкачващи се по социалната стълба“ любовници, кинозвездите, главните изпълнителни директори и господарите на света. Изнасилват планините и изсичат горите. О, много ги бива в приказките за околната среда! За минаването на органична храна, за намаляване на карбоновия отпечатък, като купуват своите частни самолети по офсетови схеми. За това колко „са зелени“ къщите им от 3000 квадратни метра жилищна площ! Изроди. Гади ми се от тях. Те са паразитите на нашето общество. Роринг Форк е мястото, където се събират, за да се ласкаят, за да се пощят от въшките си като някакви шибани шимпанзета. Отнасят се към нас — истинските хора, родените тук жители на града — като с боклуци, годни само да чистят къщите им и да гъделичкат тяхното самочувствие. Има само един лек за това: огън. Това място трябва да изгори. Трябва. И то вече гори. — Той се усмихна, още една демонична усмивка изкриви физиономията му.

Газ. Белезници. Въже. Трябва да изгори. Сега, въпреки мъглата в главата й. Кори разбра: Тед е подпалвачът. През тялото й мина тръпка от страх и тя задърпа белезниците въпреки болката, която я прониза.

Обаче в мига, в който започна да се дърпа, спря, защото й хрумна нещо. Той я харесваше. Беше сигурна в това. Само трябваше някак си да стигне до него.

— Тед — изграчи тя, когато най-накрая успя да заговори, — знаеш, че не съм една от тях.

— О, да, ти си една от тях! — изпищя той, навеждайки се към нея, а бялата пяна пръсна от устата му. Така бързо, както се бе появило, леденото лустро падна, заместено от луда животинска ярост. Известно време се преструваше, но си точно като тях! Тук си по същата причина като тях: пари.

Очите му бяха толкова кървясали, че бялото беше станало почти изцяло червено. Ръцете му трепереха от ярост. Цялото му тяло се тресеше. А гласът му беше толкова странен, толкова различен. Да го гледаш беше като да надничаш в бездната на ада. Имаше толкова ужасно, толкова нечовешко изражение, че Кори трябваше да отмести поглед.

— Но аз съм бедна — възрази тя.

— Точно така! Защо си тук? За да си намериш някой богат тъпак. Аз не бях достатъчно богат за теб! Затова си играеше с мен. Като флиртуваше и напразно ме разпалваше.

— Не, не, изобщо не е така.

— Млъквай, мамка ти! — изрева той толкова силно, че щеше да си скъса гласните струни, а Кори почувства как тъпанчетата й затрептяха от въздушната вълна.

Тогава, също както неочаквано бе изчезнала, ледената сдържаност се върна. Флуктуацията от убийствени, нечовешки, неконтролируеми изблици до хладнокръвна и пресметлива отдалеченост беше непоносима. — Би трябвало да си ми благодарна — каза той, обръщайки се настрана, като за миг прозвуча като някогашния Тед, — защото ти предадох мъдрост. Сега вече разбираш. Другите, другите, които учих, нищо не научиха.

Изведнъж се завъртя обратно и се вторачи в нея с ужасна несигурна усмивка.

— Чела ли си Робърт Фрост^[1]?

Кори не можа да се насили да отговори.

Той започна да рецитира:

Светът ще свърши в огън, някои казват,

а други — в лед.

От туй, което за страстта узнал съм,

си мисля с тях, че ще е огън.^[2]

Той се протегна, взе едно дълго, сухо парче дърво от многото, които лежаха на пода, и използва края му, за да вдигне резето на вратичката на печката за дърва и да я отвори. Пламъците вътре започнаха да хвърлят трепкаща жълтеникава светлина из помещението. Тед бутна парчето дърво в огъня и зачака.

— Тед, моля те. — Кори си пое дълбоко дъх. — Не прави това!

Той започна да си подсвирква нещо немелодично.

— Ние сме приятели. Не съм те отхвърлила. — Тя изхлипа, опитвайки се да събере всичките си умствени сили. — Просто не исках да избързвам, това е всичко…

— Добре. Това е много хубаво. Аз също не съм те отхвърлил. И също няма да прибързвам. Ще оставим на природата да си свърши работата.

Той издърпа парчето дърво от печката, сега краят му се беше разпалил ярко и хвърляше искри. Очите му, в които се отразяваха играещите пламъци, бавно се извъртяха към нея. Бяха много зачервени, а зениците необичайно свити. Кори, която местеше очи от него на горящото дърво и обратно, осъзна какво ще се случи.

— О, боже! — възкликна тя, а гласът й се извиси до писък. — Моля те, недей. Тед!

Той направи крачка към нея, като размахваше пламтящото дърво пред лицето й. Още една крачка и Кори започна да усеща горещината на пламъците.

— Не — беше единственото, което успя да промълви.

В продължение на минута той просто я гледаше втренчено, а парчето дърво пламтеше и пръскаше искри в ръката му. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, толкова овладян, че едва не я подлуди.

— Време е да гориш — каза Тед.