Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (6)

5.

Кори се настани на пътническата седалка в патрулката до началника, който очевидно нямаше шофьор, затова подкара сам. Вместо обичайния „Форд Краун“ колата беше „Джип Чероки“, боядисана в обичайните за полицейска патрулка два цвята. На вратите се виждаше градският символ на Роринг Форк — листо от трепетлика — а около нея шестовърхата шерифска значка.

Кори осъзна, че е извадила голям късмет. Началникът изглеждаше свестен, добронамерен човек и макар да излезе донякъде безгръбначен, беше разумен и интелигентен.

— Идвали ли сте и преди в Роринг Форк? — попита Морис, когато завъртя ключа и двигателят се събуди с рев.

— Никога. Дори не карам ски.

— Боже милостиви. Трябва да се научите. Сега сезонът е в своя пик идва Коледа и така нататък ще видите всичко най-хубаво.

Колата пое по Ийст Мейн стрийт и началникът започна да й показва някои от историческите сгради — общината, историческия хотел „Себастиан“, различни известни викториански господарски къщи. Всички сгради бяха окичени с празнични лампички и елхови гирлянди, покривите им бяха заснежени, прозорците заскрежени, а дебелите клони на дърветата — покрити със сняг. Пейзажът беше като от гравюра на „Къриър и Айвс“. Минаха през търговския район, където улиците бяха по-пълни със скъпи бутици от златната миля на Пето авеню. Беше наистина удивително: тротоарите гъмжаха от купувачи, изтупани с кожи и диаманти или прилепнали скиорски екипи, и всички влачеха пазарски чанти. Редиците коли се движеха със скоростта на глетчер и те пълзяха надолу по улицата, притиснати като в сандвич между удължени хамъри, всъдеходи „Мерцедес“, „Рейндж Роувър“ и „Порше Кайен“. Разбира се, и моторни шейни.

— Съжалявам за това задръстване — извини се началникът.

— Няма за какво. Направо е смайващо — отговори Кори, едва ли не надвесена от прозореца, докато гледаше парада на магазините, край които минаваха: „Ралф Лорън“, „Тифани“, „Диор“, „Луи Вюитон“, „Прада“, „Гучи“, „Ролекс“, „Фенди“, „Булгари“, „Бърбери“, „Бриони“, чиито витрини бяха претъпкани със скъпи вещи. Сякаш нямаха край.

— Количествата пари в този град са невероятни — обясни началникът. — Честно казано, от гледна точка на полицейската работа това може да е проблем. Много от тези хора си мислят, че за тях правилата не важат. Обаче в полицията на Роринг Форк ние се отнасяме към всички еднакво. Подчертавам — към всички.

— Добра политика.

— Това е единствената възможна политика в град като този обясни той не без доза помпозност, — където почти всеки е някаква звезда, милиардер или и двете заедно.

— Сигурно е магнит за крадците — отбеляза Кори, все още вторачена в скъпите магазини.

— О, не. Престъпността тук е почти нулева. Както видяхте, доста сме откъснати. Има само един път — шосе 82, което през зимата може да стане път с препятствия и често е затворено заради снега. А летището ни се използва само от частни самолети. Към това трябва да се добавят и разходите, за да отседнеш тук — доста над възможностите на някой дребен крадец. Тук е прекалено скъпо за крадците! — Той се засмя сърдечно.

Не само за тях, помисли си Кори.

Сега минаваха край няколко сгради, които приличаха на възстановка от времето на сребърната треска: барове с летящи врати, кантори за определяне на металната проба, смесени магазини, включително няколко бардака с весело изрисувани прозорци. Всичко беше безукорно спретнато и чисто — от лъснатите плювалници по издигнатите над земята дървени тротоари до високите фалшиви фасади на сградите.

— Какво е това? — попита Кори, докато сочеше семейство, което се снимаше пред фасадата на „Идеалната кръчма“.

— Това е старият град — обясни началникът. — Онова, което е останало от най-ранната част на Роринг Форк. През годините тези сгради просто си стърчаха и се разпадаха. Когато туризмът започна да се разраства, се чуха гласове да бъдат съборени. Обаче на някого му хрумна идеята да реставрира стария призрачен град, да го превърне в нещо като музей на миналото в Роринг Форк.

Дисниленд и ски курорт, помисли си Кори, докато се възхищаваше на анахронизма да разхвърляш подобни древни останки сред този разсадник на натрапчиво потребление.

Докато разглеждаше добре поддържаните постройки, профучаха две моторни шейни, вдигайки облаци бяла пудра.

— Защо толкова много моторни шейни? — полюбопитства Кори.

— В Роринг Форк има култура на ненаситна жажда за снегомобили — каза й началникът. — Градът е известен не само със ски състезанията, но и с многото черни пътища за моторни шейни. Има десетки километри — цял лабиринт от старите миньорски пътища, които още съществуват в планините над града.

Най-накрая излязоха от търговската част и след няколко завоя минаха покрай малък парк, пълен със заснежени каменни блокове.

— Щатският парк на столетието — обясни полицаят. — Тези скали са част от светилището на Джон Денвър.

— Джон Денвър? — Кори потрепери.

— Всяка година неговите фенове се събират тук на годишнината от смъртта му. Наистина трогателно преживяване. Какъв гений беше той и каква загуба е неговата смърт.

— Точно така — побърза да потвърди Кори. — Обичам песните му. „Селски пътища, заведете ме у дома…“ — това е любимата ми песен.

— Още ме кара да се просълзявам.

— Да, и мен.

Излязоха из стегнатата мрежа от улици в градския център и продължиха нагоре между застаналите мирно красиви огромни ели с клони целите в сняг.

— Защо изкопаха гробището? — попита Кори. Естествено, знаеше отговора, но реши да провери дали началникът има да добави нещо ново.

— Готви се много луксозен строителен проект, наречен „Хайтс“. Жилища за по десет милиона долара, големи зелени площи, частен достъп до планината, затворен клуб. Това е най-луксозното строителство в града и носи със себе си много престиж. Стара аристокрация и така нататък. В края на 70-те години на миналия век, когато започва строителството, „Хайтс“ купуват Ботушения хълм — хълма, на който е първото градско гробище — и получават съгласие да го преместят. Било по времето, когато още е можело да се правят такива неща. Както и да е, преди няколко години се възползваха от това право, за да построят СПА и клуб на хълма. Разбира се, това предизвика шумотевица и градът заведе дело. Но те бяха наели неколцина много хлъзгави адвокати, а и договорът от 1978-а бе подписан и подпечатан, с желязно обезпечаване на вечното ползване. Затова спечелиха, гробището накрая беше изкопано и толкоз. Засега останките са подслонени в склад горе в планината. Нищо не е останало, освен копчета, ботуши и кости.

— Къде ще ги преместят?

— Веднага щом пукне пролетта, компанията възнамерява да ги препогребе наблизо.

— Има ли още спорове?

Началникът махна с ръка.

— Щом го разкопаха, гневът стихна. Всъщност не ставаше дума за останките, а за запазване на историческото гробище. След като него вече го няма, хората изгубиха интерес.

Елите отстъпиха място на красива долина, блеснала под обедното слънце. В близкия край стоеше обикновена издялана на ръка табела с удивително скромни размери, на която пишеше:

ХАЙТС

Само за членове.

Моля, регистрирайте се в поста на охраната.

Зад нея се издигаше дебела стена от речни камъни, а между двата й края — врати от ковано желязо. До тях имаше караулно помещение, излязло сякаш от приказките със своя заострен покрив, покрит с кедрови плочки. Стените също бяха изолирани с тях. Долината беше осеяна с огромни резиденции, скрити сред дърветата, а склоновете й се издигаха зад тях. Линията на покривите се извисяваше над елите. На много от тях имаше каменни комини, от които се виеше пушек. Зад всичко това се виждаше районът на пистите плитка от пътища, които се изкачваха до върховете на няколко планини. Натам имаше още един висок хребет, осеян с още резиденции, стърчащи на фона на блестящото синьо небе над Скалистите планини с разхвърляни тук-там бели облаци.

— Трябва ли да влизаме?

— Складът е от другата страна на парцела в подножието на пистите.

Пазачът махна на началника да минава и те поеха по виещ се павиран път, добре изринат и почистен. Не, не почистен. Странно, но по пътя нямаше лед и беше напълно сух, докато в канавките не се виждаха следи от изринат и струпан сняг.

— Отоплен път? — попита Кори, докато минаваха край постройка, която, изглежда, беше клубът.

— Това не е необичайно по тези места. Върхът в снегопочистването: снежинките се изпаряват в мига, в който докоснат платното.

Пътят започна да се изкачва, прекосиха каменен мост, прекрачващ замръзнала река. Началникът каза, че се наричала Силвър Куин Крийк. След това минаха през служебна врата. Отвъд нея, оградени от висока ограда, опираща в ски писта, се виждаха няколко големи складови хангара, построени от метални сандвич панели на заравнена площадка. Трийсетсантиметрови ледени висулки висяха от покривните панели и проблясваха на светлината.

Началникът спря на разчистено от снега място пред най-големия хангар, паркира и слезе. Кори го последва. Беше студен ден, но не прекалено. Вероятно три-четири градуса, без вятър. В голямата складова врата имаше по-малка, вградена в единия й край. Нея отключи началник Морис. Кори го последва в тъмното пространство и миризмата се стовари върху й. Не беше неприятна. Не миришеше на гнило, а силно на пръст.

Началникът натисна с дланта си няколко ключа за осветление и всичко беше залято в жълтеникава светлина. В склада беше по-студено, отколкото навън, и Кори се загърна по-стегнато, защото започна да трепери. В предната част на хангара, на практика в сянката на голямата врата, бяха подредени в една линия шест моторни шейни. Почти всички бяха от една и съща марка. Зад тях се виждаха няколко верижни машини за обработка на пистите. Някои от тях изглеждаха наистина като антики с широките вериги и заоблените си кабини. Корпусите им препречваха погледа към задната част на постройката. Полицаят и Кори започнаха да се провират между планинските машини и стигнаха до отворено пространство. Тук беше временното гробище, простряно върху брезенти: спретнати редове пластмасови ковчези в бебешко синьо, като онези, които използваха патолозитс, за да отнасят останки от местопрестъплението.

Отидоха до най-близкия ред и Кори видя първата кутия. С тиксо на капака беше залепено голямо картонче с разпечатана информация. Кори клекна, за да я прочете. Посочваше се къде са намерени останките в гробището, добавена бе снимка на гроба; беше оставено място да се отбележи дали е имало надгробен камък, или не; и ако има — място за информацията на него, заедно с друга снимка. Всичко беше номерирано, каталогизирано и подредено. Кори изпита облекчение: тук нямаше да има проблеми с документирането.

— Надгробните камъни са ей там — каза началник Морис. Той посочи към една далечна стена, край която беше подредена разнообразна сбирка от надгробни камъни няколко луксозни от шисти или мрамор. Обаче повечето бяха каменни блокове или скали с изсечени по тях букви. Те също бяха каталогизирани и паспортирани.

— Имаме около сто и трийсет тела — продължи началникът. — И близо сто надгробни паметници. Останалите — не знаем кои са тези хора. Може да са имали дървени кръстове, а може някои надгробни паметници да са се загубили или да са били откраднати.

— Посочва ли някой от тях жертвите на мечката?

— Не. Те са традиционни: имена, дати, понякога някоя мисъл от Библията или обикновена религиозна епитафия. Обикновено причината за смъртта не се слага на надгробния камък. А да те изяде мечка не е нещо, с което би искал да те запомнят.

Кори кимна. Всъщност това нямаше значение, защото докато четеше местните вестници, вече беше съставила списък с жертвите.

— Може ли да отворим една от кутиите? — попита тя.

— Не виждам защо не. — Морис сграбчи дръжката на най-близката.

— Чакайте, имам списък. — Кори зарови из чантата и извади папката. — Хайде да потърсим някоя от жертвите.

— Добре.

Прекараха пет минути в обикаляне между ковчезите, докато Кори не откри един, който отговаряше на име в списъка. Емет Баудри.

— Ето този, моля — каза тя.

Морис хвана дръжката и вдигна капака.

Вътре лежаха останките от чамов ковчег, в който лежеше скелет. Капакът се беше разпаднал на парчета върху скелета и около него. Кори нетърпеливо се втренчи в него. Костите от две те ръце и единият крак лежаха от едната страна, черепът беше смазан, гръдният кош — разкъсан, а двете бедрени кости бяха натрошени на парчета, схрускани от мощни челюсти, без съмнение, за да стигнат до костния мозък. По време на следването си в „Джон Джей“ Кори беше проучила множество скелети, разкриващи предсмъртно насилие, но нямаше нищо подобно. Нищо.

— Боже, тази мечка не се е шегувала.

— Прав сте.

Докато оглеждаше костите, Кори забеляза нещо — бледи следи по гръдния кош. Тя коленичи, за да ги види отблизо, опитвайки се да ги различи. Сега имаше нужда от лупа. Очите й се плъзнаха настрани и върху бедрената кост забеляза същите следи. Протегна се да вземе костта.

— Ало, без пипане!

— Само да я погледна отблизо.

— Не — забрани началникът. — Хайде, стига толкова.

— Само минутка — помоли се Кори.

— Съжалявам. — Той сложи капака на кутията на мястото му. — По-късно ще имате достатъчно време.

Кори се изправи. Беше объркана, несигурна какво е видяла. Може би бе плод на въображението й. Както и да е, белезите със сигурност трябваше да са отпреди смъртта. В това нямаше нищо тайнствено. По онова време Роринг Форк е бил брутално място. Може би мъжът беше оживял след бой с ножове. Тя поклати глава.

— Трябва да тръгваме — каза началникът.

Излязоха в ярката светлина, блясъкът на снежната покривка беше направо ослепяващ. Обаче колкото и да се опитваше, Кори не можа да се отърве от известно чувство на безпокойство.