Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (58)

57.

Куршумите с писък профучаваха край нея, вдигайки искри по каменния под или в тунела по-нататък, отскачащите парченца бръмчаха като оси. Кори бягаше ужасена, прескачаше старите релси, очаквайки всеки момент да почувства как в гърба й се забива олово и я поваля на земята. Тунелът свърши в друг напречен тунел и каменна стена. Чуха се нови изстрели, които забоботиха в шахтата, а куршумите се забиваха в дървените трупи отгоре, къртеха тресчици и вдигаха прах, а когато се удряха в каменната стена пред нея, пускаха искри.

Тя зави зад ъгъла и продължи да тича. Трескаво се опитваше да си спомни разположението на тунелите, които беше видяла на картата, но от паника мозъкът й беше престанал да работи. Когато зави зад ъгъла, изстрелите временно спряха и Кори видя един много по-тесен тунел да завива надясно и да се спуска стръмно с поредица груби стъпала. Тя се спусна по тях, взимайки по две наведнъж, и се озова в по-ниска шахта, по чийто под течеше малко вода. Тук беше по-топло, може би дори над нулата, и Кори се потеше в дебелото си зимно облекло.

— Не можеш да избягаш! — чу се вик зад нея. — Пълно е със слепи тунели.

Глупости, каза си тя смело, макар да не се чувстваше така. Аз имам карта.

Чуха се още няколко изстрела, но те попаднаха в задната част на тунела и я посипаха с парченца скала. Кори се огледа. Друга шахта се отклоняваше наляво и също се спускаше надолу дори още по-стръмно. Стъпалата бяха мокри, а гниещо въже беше опънато като един вил парапет.

Тя пое надолу с безразсъдна бързина. Почти на дъното се подхлъзна и трескаво се опита да се хване за въжето, но то се разпадна на прах в дланта й. Политна напред, падна на рамо и се дотъркаля до дъното, където се просна на земята. Дебелите зимни дрехи донякъде бяха омекотили удара, но не много.

Залитна, като се изправи, всичко я болеше, а на челото я пареше срез. Намираше се в широка, ниска шахта, таванът й се крепеше на скални колони. Шахтата се простираше в две посоки, доколкото светлината от челника й разкри. Хукна в зигзаг, заобикаляйки колоните, за кратко светваше напред, за да види къде отива, след това изключваше челника и продължаваше напред в мрака. Направи го още два пъти и след третия зави рязко надясно, намали и започна да стъпва колкото може по-тихо.

Фенерчето на преследвача й пронизваше мрака зад нея, потрепваше от неговия бяг и се стрелкаше напосоки за проверка. Кори застана зад една колона, притисна се в нея и зачака. Той изгуби дирята и мина край нея. Видя го след малко как забавя бяг, стиснал пистолет в дясната си ръка. Очевидно беше осъзнал, че я е изпуснал.

Тя се измъкна иззад колоната и тръгна обратно натам, откъдето бяха дошли, след това свърна в нова шахта и се запромъква напред в тъмното. Не смееше да запали челника и проверяваше пътя напред с ръце. Примигна, избърса очите си от кръвта, която се стичаше от раната на челото й. След известно време видя светлинка да трепка зад нея и разбра, че той също се връща обратно. Тя хукна още по-бързо, свали челника от главата си и го държеше в ръка, светвайки го за секунда, за да види какво има пред нея и да се движи по-бързо.

Лошо решение: чу няколко изстрела и че той пак тича. Лъчът на фенерчето му се стрелкаше насам-натам и накрая я улови. Нов изстрел. Обаче идиотът стреляше, докато тича, което се получава само на кино. Кори се възползва от възможността и спринтира като луда.

За малко да не я види навреме — вертикална шахта зейна пред нея. Кори спря на място, но от инерцията се плъзна. Единият й крак изгуби опора, но тя размаха ръце и успя да се отдръпне от зейналата бездна, надавайки неволен вик от страх. Желязна пътека пресичаше пропастта, но изглеждаше ужасно корозирала. Стълба от същия материал се спускаше в мрака, но и тя беше разядена от ръждата.

Трябваше да избере или едното, или другото.

Кори избра стълбата, хвана се за стъпалото, прехвърли тежестта си и кракът й напипа другото стъпало, после още едно. Стълбата скърцаше и се тресеше под тежестта й. От долу лъхаше на застоял и още по-топъл въздух. Нямаше връщане: започна да се спуска колкото може по-бързо, цялата стълба се затресе и заклати. Чу се силен пукот и болтовете, които държаха стълбата за стената, се скъсаха и тя полетя надолу. Държеше се на живот и смърт и се готвеше за фаталния удар, но с ужасно метално скърцане стълбата изведнъж спря на място.

Отгоре проблесна светлина и металът на оръжието. Кори стисна краищата на стълбата с ръцете си в ръкавици, изнесе краката си от стъпалото и ги притисна отстрани. Пусна се и полетя надолу все по-бързо и по-бързо, в облак от ръжда. Стовари се тежко на пода, претърколи се, а изстреляните куршуми пробиха дупки в камъка, където беше преди част от секундата.

Мамка му, нещо стана с глезена й.

Дали онзи ще събере смелост да слезе по опасната стълба? В основата й лежаха гниещи платнище и дъски. Куцайки, Кори издърпа платнището и струпа дъските под стълбата. Материалите бяха сухи и прашни и се разпадаха в ръцете й. Сега стълбата започна да се тресе и скърца — преследвачът й се спускаше.

Което означаваше, че няма да може да стреля.

Кори избута довлечените материали под стълбата, извади запалката и запали импровизираната клада. Тя беше толкова суха, че пламна като бомба.

— Пукни! — изпищя Кори, докато поемаше надолу по тунела, опитвайки се да не обръща внимание на болката в глезена. Божичко, болеше я така, сякаш е счупен. С куцане, защото болката беше мъчителна, тя продължи по друг тунел, след това по друг, завивайки съвсем напосоки, вече напълно изгубила ориентация. Обаче беше съвсем очевидно, че е напуснала мината „Кристмъс“ и е навлязла дълбоко в лабиринтите на „Сали Гудуин“ или някой от другите, по-ниско разположени рудници, които пронизваха планината. Чуваше шум зад гърба си, което означаваше, че нейният преследвач някак си беше успял да мине край огъня. А може би просто беше изчакал да догори.

Челникът й разкри напред срутване, купчина ръбести скални блокове, разхвърляни по пода на тунела. Върху тях лежаха няколко строшени подпори. Обаче се видя и тясна пътека, която заобикаляше отломките. Отгоре влизаше студен въздух. Кори се изкатери мъчително по скалите и подпорите и вдигна глава. Една пукнатина разкриваше парче тъмносиво небе и това беше всичко. Нямаше начин да излезе, защото не можеше да стигне до отвора.

Тя продължи, избирайки внимателно пътя си сред отломките, докато не се спусна най-накрая на плоския под от другата страна. Внезапно чу някакво бръмчене. Закова се на място, светна напред и извика от уплаха, като същевременно отскочи назад. Сред падналите скали лежаха, подобни на въжета, много гърмящи змии, потънали в зимен сън. Бяха полузаспали в студения въздух, но преплетените им тела мърдаха с ужасяващи забавени движения, пулсираха и се въртяха почти като едно-единствено същество. Някои бяха достатъчно будни, за да издават предупредителното си тракане.

Тя светна наоколо и видя други змии, навити в различни малки пространства между скалите. Бяха навсякъде — стотици. Дори, осъзна тя с отвращение — зад нея.

Внезапно изтрещя изстрел и Кори почувства как едната й ръка подскочи в отговор на попадението. Инстинктивно прескочи струпаните змии, залитна между скалите, а болката в глезена сега беше дори по-мъчителна. Наоколо имаше камъни — възможност, която не можеше да пропусне. Тя вдигна един тежък камък в дясната си ръка — нещо не беше наред с лявата, но щеше да се тревожи за това по-късно, скочи на голямата скала и го запрати с все сила да се стовари върху гъмжилото от тела.

Скалата падна върху влечугите и реакцията им беше мигновена и плашеща чу се мощно тракане, което сякаш изпълни тунела с бръмченето на хиляди пчели. Мързеливата купчина змии внезапно се беше превърнала във вихрушка, плъзгаха се на всички страни, някои се носеха право към Кори.

Тя залитна назад. Изтрещя друг изстрел, куршумът рикошира в камъните, а Кори падна между две скали. Бръмченето изпълваше пещерата като някакво голямо бучащо динамо. Тя се изправи и побягна, влачейки наранения си глезен. Половин дузина змии се хвърлиха срещу нея и тя отскочи. Две се закачиха с дългите си зъби за дебелата материя на зимните й панталони. С писък ги перна с ръка да паднат, докато подскачаше между атакуващите и животни, а през това време още два изстрела изпищяха сред скалите. Няколко мига по-късно се отърва от масата яростни змии, отдалечавайки се с куцане, докато най-накрая повече не можеше да издържа и рухна в болки. Лежеше там задъхана, а по лицето й се стичаха сълзи. Глезенът й със сигурност беше счупен. Освен това имаше проблем с ръката. Дори в тъмното можеше да види, че ръкавицата й е просмукана с тъмна течност. Тя внимателно я свали, светна челника и се удиви на гледката, която се откри пред очите й: розовият й пръст висеше на парче кожа, а от раната бликаше кръв.

— Мамка му!

Тя изтръска безполезния пръст, като при това едва не припадна от съчетанието на замайване и отвращение. Разви шала, отряза парче от него и го уви стегнато около ръката и чуканчето на пръста, за да спре кръвотечението.

Мили боже, отиде ми пръстът. Като в кошмар си сложи ръкавицата и се опита да се увие колкото може по-добре в шала. Докато го правеше, чу откъм гърба си вик, след това писък и дива стрелба. Този път обаче изстрелите не бяха насочени срещу нея. Пещерата ехтеше от тракането, този зловещ звук — плод на змийския гняв. Още изстрели и писъци.

Трябваше да върви. Най-накрая той щеше да успее да мине през змиите, освен ако Кори не извади голям късмет и някоя го ухапе. Тя се изправи на крака, борейки се срещу замайването и усилващото се гадене. Божичко, трябваше й патерица, но тук нямаше нищо подръка. Продължи в тунела, но куцаше твърде лошо. Той се спускаше надолу, като минаваше през още няколко пресечки. След малко Кори стигна до малък страничен алков, запушен със скали, които образуваха импровизирана стена, сега частично рухнала. Скривалище? Тя се набра нагоре, извади още няколко камъка и погледна вътре.

Светлинният лъч падна върху купчина плъхове, които се втурнаха във всички възможни посоки с писъци, и разкриха останките на няколко човека.

Кори се вторачи в тях с изумление. Бяха четири проснати в редица скелета. Всъщност по-скоро донякъде мумии, защото по костите им още имаше изсъхнала плът, изгнили дрехи, стари ботуши и коси. Изсъхналите им глави бяха извити назад, устите им широко отворени, сякаш крещят, разкриваха челюсти, покрити с изгнили черни зъби.

Когато пропълзя вътре, за да ги огледа отблизо, Кори видя всички признаци. Били са застреляни — за това свидетелстваха безбройните дупки по черепите и много други кости, счупени вероятно под въздействието на куршумите. Огнева атака, надхвърляща много пъти нужното, за да бъдат убити — виждаше се огромното желание да бъдат унищожени.

Четиримата полудели от живачно отравяне миньори. Били са убити някъде в тази система от тунели, вероятно в мината „Кристмъс“, а телата им са били довлечени тук и скрити.

До труповете лежеше дълга, тежка пръчка — истинска тояга, вероятно носена от някой от убийците. Щеше да й свърши работа за импровизирана патерица.

Колкото можеше по-бързо, без да рискува непокътнатостта на доказателствата. Кори свали раницата, извади пликовете за проби и ги подреди. Свали ръкавицата от здравата си ръка и застана на колене, после запълзя от тяло на тяло, взимайки от всяко проба от косата, късче изсъхнала като хартия кожа и парченце кост. Затвори ги в пликовете и ги сложи обратно в раницата. Снима труповете с мобилния си телефон и метна раницата отново на гърба си.

С потиснато стенание от болка успя да се изправи на крака, опирайки се на тоягата. Сега трябваше да установи къде се намира и как да излезе. Без да я застрелят при това.

Като по заповед чу далеч назад още изстрели. Почти успя да си представи, че чува бръмченето на гърмящите змии — меко тракане в далечината, като плисъка на океански вълни.

Тръгна надолу по тунела, зяпайки от болка, докато се опитваше да намери някаква отличителна забележителност, която би могла да открие на картата, за да успее да се ориентира към някой изход. За свое голямо облекчение след десетина минути влачене, стигна до пресечка от три хоризонтални тунела и една вертикална шахта. Рухна на земята, извади картата и взе да я оглежда внимателно.

Ето го!

Слава богу! Най-сетне пробив! Според картата сега се намираше в мината „Сали Гудуин“, не много далече от един по-ниско разположен изход. Отводнителен тунел с голяма тръба минаваше на сто-двеста метра от мястото, където беше сега Кори, и водеше право до ирландската помпа в циркуса под мината „Кристмъс“. Сгъна картата и я прибра, след това пое към отводнителния тунел.

След няколко минути ходене и мъчителни болки, най-накрая стигна до малко поточе вода, което заливаше каменния поток, и накрая до отвора на древна тръба, близо деветдесет сантиметра в диаметър, която се простираше по протежение на тунела. Кори се наведе и влезе с пълзене в нея, благодарна, че не трябва да стои на краката си, и започна да се промъква напред.

Беше тъмно и тясно, а обемистото й облекло се закачаше и драскаше по ръждивата тръба. Обаче напредваше сравнително лесно, защото нямаше пропадания или стеснения. След десет минути почувства дъх на по-студен и свеж въздух. Дори си представи, че усеща миризмата на сняг. След още няколко минути успя да различи сумрачна светлина отпред и скоро излезе първо през страничен отвор, а после през отчасти отворена дървена врата в тъмно и мръсно място, пълно с ръждясали тръби и огромни вентили. Вече беше много студено и мрачна сива светлина влизаше през отворите в дървения покрив. Кори се сети, че се намира някъде из дълбините на сградата с ирландската помпа.

Изхълца от облекчение и се огледа. Видя стара стълба, която водеше нагоре. Докато куцаше към нея, с крайчеца на очите си видя черна движеща се фигура. Човешка фигура, която бързо се приближаваше.

Боже, минал е през змиите. Някак си е успял да мине през змиите и ме е заобиколил…

Една ръка я прегърна през кръста, а друга през врата, като запуши устата, спря писъка й и издърпа главата й назад. След това в сумрака се появи лице — лице, което познаваше.

Тед!

— Ти? — извика той, разхлаби хватката си и освободи устата й. — Това си ти. Какво, по дяволите, правиш тук?

— О, боже! — зяпна тя. — Тед! Има един мъж. Там долу… опита се да ме убие… — Тя си пое въздух, защото не можеше да продължи, докато той я прегръщаше.

— Кървиш! — извика той.

Кори заплака.

— Тед, слава богу, че си тук. Слава богу! Той има пистолет…

Прегръдката на Тед се стегна, докато я държеше изправена.

— Лошо му се пише, ако дойде тук — каза той тихо, но с решителен тон.

Тя захлипа, зяпна за въздух.

— Толкова се радвам да те видя… Пръстът ми е откъснат… Трябва да стигна до болницата…

Той продължаваше да я прегръща.

— Аз ще се погрижа за теб.