Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (57)

56.

Съвпадение? Разбира се, беше възможно. Кори си каза, че следите може да са на някого от собствениците — в края на краищата тук горе имаше десетки къщи. Може би беше някой, който просто бърза да се прибере, преди бурята да се усили. Но от друга страна, в града някой я беше следил. А и защо колата изобщо беше влязла в паркинга? Кори почувства пристъп на мрачно предчувствие и се огледа, но не се виждаха други коли. Погледна часовника си. Беше два. Оставаха още три часа дневна светлина.

Фордът поднесе нагоре по пътя, защото тя даде твърде много газ. Намали в последния завой и спря колата до оградата, обикаляща хангара. Снегът почти беше спрял, но когато погледна нагоре, видя гъсти сиви облаци, които обещаваха още валежи.

Остави двигателя да работи, докато проверяваше раницата си. Всичко беше там, подредено както трябва. Нямаше екип за снегомобил, но на практика носеше всичките си зимни дрехи, два чифта ръкавици, балаклава и дебели апрески.

Слезе от колата и преметна тежката раница през рамо. Цареше странна тишина, всичко беше окъпана в студена сива светлина. Въздухът беше леден — дъхът й направо замръзваше. Миришеше на вечнозелена растителност. Клоните на дърветата бяха претоварени със сняг и провиснали, покривът на склада бе покрит с дебел слой сняг, а от стрехите висяха редици висулки, матови и студени на сивкавата светлина.

Кори отключи хангара, влезе и запали лампите. Снегомобилите бяха там, спретнато подредени в редица, ключовете в запазването. Каските висяха на близката закачалка. Тя тръгна край машините, за да провери горивните датчици. Макар никога да не се беше качвала на снегомобил, у дома в Канзас като девойка беше карала доста кросови мотоциклети. Изглежда снегомобилът работеше по същия начин: газта на дясната ръкохватка, а спирачката на лявата. Не изглеждаше сложно. Избра машината, която изглеждаше най-чиста, провери дали резервоарът е пълен, след това си хареса каска, накрая прибра раницата в празното пространство под седалката.

Отиде при главната врата на хангара, отключи я отвътре и я избута настрана да се отвори, но много трудно. Снегът, струпан върху вратата, се изсипа вътре. Кори запали снегомобила и провери датчиците, светлините, спирачките, опита съединителя и няколко пъти светна и загаси фаровете.

Въпреки страха и безпокойството изпита нарастващо вълнение. Трябваше да гледа на случващото се като на един вид приключение. Ако някой я следеше, щеше ли да я последва в планината? Струваше й се невероятно.

Сложи си каската и даде малко газ, за да изкара внимателно машината през вратата. Щом излезе, се опита да затвори вратата на хангара, но падналият вътре сняг й попречи да я плъзне.

Хрумна й, че всъщност краде снегомобил — това сигурно беше углавно престъпление. Обаче при тази буря, навръх Коледа и с полиция, заета с подпалвача, вероятността да я хванат беше много малка. Според картата входът на мина „Кристмъс“ беше на около пет километра от тук нагоре по старите миньорски пътища, сега превърнати в маршрути за снегомобили. Ако караше внимателно, можеше да стигне там за десет или да речем петнайсет минути. Разбира се, много неща можеха да се объркат. Имаше вероятност да не успее да влезе в шахтата или тя да се окаже зазидана. Може останките да са били изгорени или скрити. Или да завари Пендъргаст — пази боже — отишъл там преди нея. В края на краищата, макар и непряко, беше научила за мястото от него. Каквото и да станеше, щеше да е сигурна, че е направила възможното. Независимо от всичко можеше да стигне до горе и да се върне за по-малко от час.

Тя дълго гледа картата, опитвайки се да запомни маршрута, след това я пъхна в жабката под малкото предпазно стъкло. Подкара и машината започна опасно да затъва, но когато даде газ, излезе отново от снега и тръгна по-сигурно. Внимателно увеличи скоростта и пое по служебния път, който според картата щеше да я отведе до мрежата от маршрути за снегомобили в планината и накрая да я изведе на миньорския път до Смъглърс Сърк и до входа за мината над него.

Скоро започна да усеща машината и вече се движеше с прилична скорост от около трийсет и няколко километра в час. Снегомобилът вдигаше огромен облак сняг отзад. Оказа се неочаквано вълнуващо да летиш между смърчовете, а свежият планински въздух да свири в ушите ти, докато гледаш към заснежените планински върхове наоколо. Беше й достатъчно топло в многото слоеве зимни дрехи.

Когато се изкачи до хребета, стигна до основния снегомобилен маршрут, удобно маркиран със знак. Многото сняг беше скрил всички следи от други машини, но самият път се виждаше отчетливо, докато се изкачваше нагоре по Марун Ридж, маркиран със стълбове, на които бяха закрепени яркооранжеви стрелки.

Тя продължи нататък. С увеличаването на надморската височина дърветата започнаха да се смаляват и изкривяват, някои приличаха на обикновени купчини сняг и след малко Кори доста неочаквано пресече дървесната граница. Спря, за да погледне картата — всичко беше наред. Гледките бяха изключителни: Роринг Форк се бе разпрострял в долината долу — миниатюрно градче, като кукленско, покрито с бяла покривка. От лявата й страна ски районът се издигаше в планините с лентите на белите писти. Лифтовете още работеха, но изглежда навън бяха само най-заклетите скиори. Зад нея се издигаха на повече от четири хиляди метра вдъхващите страхопочитание върхове на Континенталния вододел.

Според картата тя се намираше на половината път от постройките на старата мина в циркуса.

Внезапно чу далечно бръмчене, идващо отдолу, и спря, за да чува по-добре. Беше двигател на снегомобил. Когато погледна назад към пътя, по който беше дошла, видя в далечината черна точка да се показва от един от острите завои на маршрута, преди да се скрие сред дърветата.

Почувства пристъп на паника. Някой я следваше. А може би е просто друг любител на снегомобилите? Не, не беше съвпадение, тя вече за трети път усещаше, че някой я следи. Трябва да е бандитът, наетият от Кърмоуд главорез — сигурна беше. Човекът, който я беше заплашил и бе убил кучето й. При тази мисъл я заля нова вълна страх. Не, това не беше приключение. Това беше истинско безразсъдство — постави се в уязвимо положение: сама в планината, далече от всякаква помощ.

Веднага извади мобилния си телефон. Нямаше покритие.

Шумът от двигателя бързо се усилваше. Нямаше много време.

Мислите в главата й се застрелкаха. Не можеше да обърне и да се върне — пътят надолу беше само един. Освен ако не се спусне право надолу по склона. Не можеше да слезе от пътя и да се скрие — машината оставяше лесно видими следи. А сега снегът беше прекалено дълбок, за да зареже снегомобила и да тръгне пеша.

Започна да осъзнава, че си е навлякла истински неприятности. Реши, че е най-добре да продължи нагоре към мината, да проникне в нея, ако може, и там да се скрие от преследвача. Тя имаше карта на мината „Кристмъс“, а той — не.

Когато отново потегли по пътя, видя снегомобила да излиза от последния завой преди дървесната граница и да ускорява към нея.

Даде газ и се понесе по пътя, първо с четиресет, после с шейсет километра в час. Машината на практика сякаш полетя. От едната й страна се издигаха високи скали, а от другата се спускаше стръмна снежна стена. След пет минути пътят пресече най-високата точка на склона, който се спускаше в долината, и се озова в стария минен комплекс, сгушен в широкия овал на циркуса, обозначен на картата като Смъглърс Сърк. Заобиколени от високи хребети, наоколо се виждаха руините от някогашни минни постройки, кривите линии на покривите, отрупани със сняг, на места превърнати в купчини строшени дъски. Тя спря за малко да се ориентира по картата. Мината беше още по-нагоре, на стръмен склон в планината, точно над тези стари сгради. Смъглърс Уол. С картата в ръка присви очи нагоре в сивата светлина, за да намери входа. Официалният снегомобилен маршрут свършваше тук, но на картата се виждаше стар миньорски път до мината, който още съществуваше. Когато огледа стръмната стена на циркуса, Кори видя очертанията на стария път, който се виеше в поредица от плашещи почти обратни завои, покрити с дебела снежна покривка.

Чу отново приближаващия се шум на снегомобила зад нея.

Прибра картата и даде газ, мина покрай старите сгради и се насочи към далечната страна на циркуса, където хълмът започваше отново да се издига. С изненада видя пресни следи от снегомобил между сградите. Бяха леко заснежени и очевидно оставени по-рано през деня.

Стигна до подножието на изсечения в склона път. Щеше да е страшничко. Но докато оглеждаше замислено почти вертикалната стена над себе си, шумът от преследващия я снегомобил стана още по-силен. Тя се обърна и видя, че влиза в циркуса, на по-малко от километър от нея.

Даде газ и пое по миньорския път, като гледаше да се придържа колкото може по-близо до склона, докато летеше през преспи и навявания. Първият обратен завой беше толкова остър и тесен, че сърцето й за малко да спре. Докато пълзеше по пътя, защото рязко намали скоростта, едва не заседна в пряспа и опитите й да се освободи събориха цяла лавина, а снегомобилът се наклони. Даде газ до края и с последни усилия успя да се върне на пътя. Спря да си почине малко, защото дишаше тежко, уплашена от бялата бездна, която зее под нея. Тогава й хрумна, че на този стръмен хълм опасността от лавини трябва да е голяма. Сега видя преследвача си да минава през стария минен комплекс, следвайки нейните следи. Беше достатъчно близо, за да види пушката, преметната на гърба му.

Осъзна, че е позволила да бъде притисната към планината. Пътят свършваше пред входа на мината. Там нямаше друго, освен отвесни скали над него. И убиец отдолу.

Взе още половин дузина плашещи остри завои, карайки безразсъдно през дълбокия сняг, да не би машината да заседне. Най-накрая успя да стигне до входа на мината, белязан с неустойчиво скеле и квадратен отвор, подпрян с дебели, изгнили трупи. Спря снегомобила точно пред него, свали каската и вдигна седалката, за да извади раницата си. Когато моторът спря, чу рева на другия снегомобил, който й се стори още по-близо.

Вратата беше монтирана на около три метра навътре в тунела, затова не беше затрупана със сняг. Беше стоманена, както и касата — и двете пожълтели от ръждата. На нея висеше тежък стар катинар.

Шумът от двигателя се усили. Кори започна да изпада в паника. Свали ръкавиците си, извади шперцовете и се опита да вкара единия в ключалката, но стана ясно, че катинарът е пълен с ръжда и не може да бъде отключен. Докато се мъчеше с него, чуваше приближаващия рев на снегомобила.

Грабна ножиците за болтове, но те не бяха достатъчно големи, за да захванат дебелите халки на катинара. Обаче отчасти успяха да захапят скобата. Кори натисна с все сили и челюстите на ножицата се врязаха в метала. Тя взе чука и го стовари с все сили върху наполовина срязаната скоба, после нанесе още един силен удар. Успя да я огъне достатъчно, за да я среже по-лесно. Дори след като я сряза, трябваше отново да блъска с чука, защото катинарът беше толкова ръждясал, че не искаше да се отвори.

Хвърли се върху металната врата, но тя не помръдна, само жално изскърца.

Приближаващият снегомобил изведнъж изрева съвсем наблизо. Вдигна се снежен облак и машината се появи на входа на мината, управлявана от мъж с черна каска и скиорски екип. Той се надигна от снегомобила и свали каската и пушката почти едновременно.

С неволен вик Кори се хвърли срещу вратата и едва не си извади рамото при сблъсъка. С пронизително скърцане вратата се отвори малко, но достатъчно, за да се промуши. Грабна раницата и се провря през отвора, после се хвърли отново върху вратата и я блъсна да се затвори. В същия миг се чу оглушителният трясък на пушката. Куршумът отскочи от желязото и рикошира в мината, избухвайки в искри, когато се размаза в скалите зад нея.

С второ блъскане Кори успя напълно да затвори вратата. Облегната на нея, извади челника, нахлузи го върху балаклавата и го включи. Няколко куршума се сплескаха във вратата с оглушителен плясък, но тя беше от дебела ламарина и те не направиха нищо повече от вдлъбнатини. После Кори почувства как някой се хвърли върху вратата и успя да я отвори няколко сантиметра. Тя направи същото и я затвори отново, после извади козия крак от раницата и го напъха под вратата, довкарвайки го с няколко удара на чука, докато заседна. Почувства как мъжът отново се хвърли, опитвайки се да отвори, на козия крак пречеше.

Той заблъска яростно по ламарината, но лостът поддаде съвсем малко. Едва ли обаче щеше да издържи много дълго. Тя се огледа. Навсякъде бяха разхвърляни скали и ръждясали части от някогашното оборудване.

Бууум! Мъжът се беше хвърлил срещу вратата и изблъска малко козия крак.

С няколко удара на чука Кори го върна обратно, после започна да трупа скали и железа пред вратата. Малко по-надолу върху релсите се виждаше стара количка за руда. С огромни усилия успя да я раздвижи, доближи я до вратата и я обърна така, че да падне върху нея. След това добави още няколко по-големи парчета скала. Сега вратата щеше да издържи поне известно време. Кори се отпусна върху каменната стена, дишайки тежко, и се опита да се успокои и да измисли какво да прави.

Срещу вратата бяха изстреляни още няколко куршума, които предизвикаха оглушително дрънчене и я накараха да подскочи. Тя грабна раницата си и пое навътре в шахтата. За първи път успя да огледа мястото, където се намираше. Въздухът беше студен, но не толкова, колкото навън. Миришеше на мухъл и желязо. Тунелът вървеше направо в здравата скала, укрепен на всеки три метра с дебели дървени трупи. Релсите се губеха в мрака напред.

Тя се впусна в тунела, подтичвайки. Шахтата кънтеше от опитите на преследвача да отвори вратата. Кори стигна до пресечка, зави и накрая се озова в сляп тунел, където се наложи да спре да си почине. И да помисли.

 

 

Беше си осигурила малко време, но в крайна сметка мъжът щеше да успее да отвори вратата. Старата карта, която беше свила, сочеше, че част от мината „Кристмъс“ се свързва с други, разположени по-ниско рудници, образувайки лабиринт от тунели и шахти — стига още да бяха проходими. Ако можеше да стигне до тях и да излезе… но какво щеше да й помогне това? Отвън снегът беше толкова дълбок, че не можеше да се ходи. Имаше само един начин да слезе от планината — със снегомобил.

Никой не знаеше, че е тук. Не беше казала на никого къде отива. Боже, каза си Кори, в каква каша се забърках.

В този момент чу метално скърцане. След това още едно. Погледна иззад ъгъла в тунела, откъдето беше дошла, към вратата в далечината и видя ивица светлина. Още едно скърцане и ивицата стана по-широка.

Мъжът отваряше вратата. Различи рамо, жестоко на вид лице и ръка с пистолет.

Побягна, когато мъжът стреля.