Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (56)

55.

Половин час по-късно, превита над купчина документи в сумрачното помещение, тя откри каквото търсеше. Стара карта й показа местоположението и плана на мина „Кристмъс“. Според информацията, която изрови, мината беше фалирала и бе една от първите, които са били закрити и изоставени още през 1875 година, и доколкото можеше да прецени, никога не беше отваряна повторно. Вероятно заради това полуделите миньори я бяха използвали за убежище.

Огледа още веднъж и по-внимателно картата. Самата мина лежеше високо на Смъглърс Уол, на повече от три хиляди и петстотин метра надморска височина, и беше леснодостъпна благодарение на мрежата от стари миньорски пътища, използвани от всъдеходи през лятото и снегомобили през зимата. Издигаше се над един добре известен комплекс от стари сгради, разположен в естествен котел, известен като Смъглърс Сърк. Той се беше превърнал в популярен туристически обект през летните месеци. В най-високата от сградите бяха подслонени останките от ирландската парна помпа — вероятно най-голямата помпа в света, когато е била използвана за отводняване на прокопаните под водното равнище шахти.

Мината сигурно беше запечатана. Кори беше научила, че всички стари мини и шахти в Роринг Форк са зазидани, а в някои случаи затворени с железни врати. Влизането в нея можеше да се окаже трудно или дори невъзможно, но все пак си заслужаваше да опита. Тя имаше всички основания да предполага, че канибалите още са там, може би скрити някъде от доброволците, които ги бяха убили.

Докато преглеждаше документите, картите и диаграмите, осъзна, че напълно подсъзнателно в главата й вече се е оформил план. Трябва да стигне до мината, да открие труповете и да вземе проби. И щеше да го направи сега, когато пътищата от града бяха още непроходими и преди Пендъргаст да я принуди да се върне в Ню Йорк.

Обаче как може да стигне там, доста високо на планинския склон, по време на силна буря? Още докато си задаваше въпроса, й хрумна отговорът. Горе в хангара за оборудване имаше снегомобили. Щеше да се качи до „Хайтс“, да заеме за малко един от снегомобилите и набързо да се отбие в старата мина „Кристмъс“.

Сега наистина беше най-подходящото време: в навечерието на Коледа, в момента, когато деветдесет процента от града са заминали, а останалите са се сврели по домовете си. Дори някой да я следеше, никога нямаше да я последвал до мината — не и в това време. Само щеше да отскочи набързо до планината и да се върне. След това щеше да си стои в хотела, докато успее да уреди заминаването си.

Хрумна й, че трябва да внимава не само за побойниците на Кърмоуд, но и за времето. Ако някой беше достатъчно луд да излезе в тази буря, не постъпваше ли и тя по същия начин? Каза си, че ще върши всичко стъпка по стъпка. Ако бурята се усили или усети, че се е озовала в положение, с което не може да се справи, ще се откаже от мисията и ще се върне.

След като прибра в джоба си картата на мината и друга стара карта на миньорския район, на която бяха начертани всички свързващи тунели, Кори се върна обратно в хотел „Себастиан“, като внимаваше за възможния преследвач, но не видя никого. Сложи в раницата си малка бутилка вода, пликове за проби, челник с резервни батерии, допълнителен чифт ръкавици и чорапи, кибрит, манерка, блокче „Марс“, бонбонки, шперцовете, нож, флакона със сълзотворен газ, който носеше навсякъде, и мобилния телефон. Хвърли още един поглед на картата на мината, която бе отмъкнала от архива, и отбеляза със задоволство, че подземната част на тунелите е ясно очертана.

Портиерът на хотела успя да й намери карта с маршрутите за снегомобили из околните планини. Кори взе назаем от хотелската поддръжка чук с разцеп, ножица за болтове и кози крак.

След като се навлече, натовари нещата в колата и пое в бурята надолу по главната улица, съпровождана от плясъка на чистачките. Снегът сякаш вече не валеше толкова обилно, а и вятърът май беше отслабнал. Снегорините още работеха — почистването в този град беше организирано по забележителен начин. Въпреки това снегът ги беше изпреварил и по повечето пътища бяха навалели между седем и десет сантиметра. Независимо от това фордът се справяше добре. Когато наближи „Хайтс“, Кори изрепетира онова, което щеше да каже на постовия, но щом стигна там, завари вратата отворена, а караулното празно. Защо не? И охраната иска да бъде у дома навръх Коледа, а и кой с всичкия си щеше да излезе в тази бурна нощ?

Отопленият път след портала не беше лош, макар снегът на места да бе надхвърлил възможностите на нагревателите. Няколко пъти едва не заседна. Превключи обаче на двойно предаване и успя да продължи. Утеши се, че на връщане ще се спуска през по-голямата част от пътя.

През виещия се сняг се показа клубът, блеснал в светлини, големите панорамни прозорци хвърляха канеща жълта светлина. Паркингът беше празен и Кори спря по-близо до сградата и слезе от колата. При тази буря едва ли имаше някого вътре, въпреки това не искаше любопитни очи да я видят как взима един от снегомобилите от склада за оборудване. След като с потупване и потропване се почисти от снега, обиколи сградата и опита входната врата.

Беше заключена.

Тя надникна през малката редица прозорци вдясно от вратата. Помещението беше осветено и украсено за Коледа. В камината весело гореше газов отоплител, но не се виждаше жива душа.

За да бъде сигурна, обиколи останалата част от сградата и надничаше вътре, докато вятърът, който наистина започваше да отслабва, пищеше в ушите й. Бяха нужни пет минути, изпълнени с грижливо оглеждане, за да се увери, че няма никого.

Запъти се обратно към страничната част на сградата, готова да продължи нагоре към склада. Докато пресичаше паркинга, забеляза, че снегът почти е престанал. Непавираният път до склада сигурно беше проходим. Качи се във форда и запали мотора. Всичко ставаше по плана й. Щеше да си избере снегомобил, а ключът от катинара на склада още беше у нея.

Щом мина по кръглата автомобилна алея на клуба и се насочи към главния отоплен път, забеляза други следи от гуми, които на места покриваха нейните.