Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (54)

53.

Групата миньори тръгна надолу по мръсната главна улица на града равнодушно и без да бърза, докато не стигна другия край, където свършваше населеното място и започваха горите, простиращи се нагоре в планините. Нощта беше безлунна. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряло дърво от огньовете, а в близкия корал конете се движеха неспокойно насам-натам. Групата безшумно запали фенерите си и продължи по неравния миньорски път, минавайки под тъмните ели.

Нощта беше хладна, а небето осеяно със звезди. Самотен вълк зави някъде из голямата верига от планини. Бързо му отговори друг. Когато мъжете набраха височина, елите започнаха да стават по-малки, по-ниски, извити в странни форми от несекващите ветрове и дълбоките снегове. Постепенно дърветата изтъняха и се превърнаха в сплъстени гъсталаци от закърнели стъбла и после каруцарският път пресече горската граница.

В съзнанието си Пендъргаст следваше групата.

Линията от жълти фенери напредваше по голите, осеяни с камъни склонове, наближавайки Смъглърс Сърк. Сега навлязоха в една наскоро изоставена минна зона и наоколо се появиха призрачни отпадъци, подобни на пирамиди, които се спускаха надолу по склоновете на хребета, зеещите отвори на шахтите над тях, надупчени от разнебитените улеи за спускане на рудата, подпори, улеи за промиване и канали за вода.

Вдясно от мрака се извисяваше огромна дървена постройка, издигната върху плоската повърхност в основата на Смъглърс Сърк: това беше главният вход на известната мина „Сали Гудуин“, която все още работеше в ранната есен на 1876 г. В сградата се намираха машините и частите на руданите, използвани за издигане и спускане на клетките с работници и кофите с руда. Там беше подслонена и двестатонната ирландска помпа, която можеше да изпомпва повече от три хиляди и половина литра вода на минута и се използваше за отводняване на шахтите.

Сега всички фенери угаснаха, с изключение на един: лампа с червено стъкло, която хвърля кървава светлина в мрачната нощ. Каруцарският път се разделяше на множество виещи се пътеки нагоре по хълма, който се извисяваше над циркуса. Тяхната цел се намираше горе — най-високата от изоставените шахти високо на склона, известен като Смъглърс Уол, разположен на височина от близо три хиляди и деветстотин метра. В тази посока водеше една-единствена пътека, изсечена ръчно в сипея, която правеше остри завои, докато се изкачваше. Прехвърляше един хребет и заобикаляше малко планинско езеро, захранвано от глетчер. Водата беше черна и неподвижна. Брегът му бе осеян с ръждясали части от помпи и стари шлюзове.

Групата от седмина мъже продължаваше да върви нагоре. Сега черната квадратна дупка на мината „Кристмъс“ стана видима на слабата звездна светлина, която падаше върху горната част на сипея. От отвора се спускаше подпора, а под нея се издигаше по-светла купчина отпадъци. По-надолу по склона бяха разхвърляни повредени машини.

Групата се спря и Пендъргаст чу шепота на мъжете. След това те тихо се разделиха. Единият започна да се изкачва, като се криеше зад каменните блокове над входа. Втори зае скрита позиция на сипея точно под входа.

Постовете бяха заели местата си и останалите мъже начело с Кропси, който сега носеше фенера, влязоха в изоставената шахта. Пендъргаст ги последва. Плочката на стъклото на фенера бе нагласена така, че да пропуска само съвсем слаба светлина. С готови за стрелба оръжия мъжете поеха един след друг покрай железните релси, които водеха в тунела, като внимаваха да не вдигат шум. Един от тях носеше катранена факла, готова за запалване.

Докато напредваха, до тях стигна миризма, която ставаше по-ужасна в горещата, влажна и задушаваща атмосфера в шахтата.

Тунелът на мината „Кристмъс“ се разшири в пресечка: хоризонтална шахта бе изкопана под прав ъгъл към основния тунел. Групата се спря, преди да стигне пресечката, и подготви оръжията си. Факлата беше наведена, кибритената клечка драсната и катранът пламна. В този момент мъжете завиха зад ъгъла с оръжия, насочени към тунела. Сега миризмата беше направо съкрушителна.

Тишина. Трепкащият пламък на факлата разкри нещо в мрака, царящ в края на тунела. Групата предпазливо се насочи към него. То имаше неправилна и неравномерна форма. Когато наближиха, мъжете видяха, че е купчина от меки неща: гниещи чулове, стари чували от зебло, клонки и елови игли, късове мъх. Между тези неща лежаха размесени оглозгани кости, строшени черепи и ивици от нещо, което приличаше на ивици сушена кравешка кожа.

Кожа. Без козина.

Земята около тази смесена купчина бе осеяна с човешки изпражнения.

Един от мъжете попита с прегракнал глас:

— Какво е… това?

Първоначално въпросът беше посрещнат с мълчание. Най-накрая един от другите отговори:

— Животинска бърлога.

— Не е животно — поправи го Кропси.

— Боже всемогъщи!

— Къде са?

Сега гласовете им се усилиха и заехтяха под сводовете на шахтата, докато страхът и несигурността започнаха да се усилват.

— Копелетата са излезли. За да убиват.

Факлата трепкаше и гореше, докато гласовете им се усилваха, спорейки какво да правят. Оръжията бяха забравени. Сега между тях имаше несъгласие и стълкновение.

Обаче Кропси изведнъж вдигна ръка. Останалите млъкнаха и се ослушаха. Чуваха се звуци от тътрене и от гърлено животинско дишане. Шумовете престанаха. Мъжът, който носеше факлата, бързо я угаси в локва вода, докато Кропси затваряше плочката на фенера. Настъпи мъртва тишина. Изглежда убийците бяха видели светлината или чули гласовете им и вече знаеха, че са тук.

— За бога, дай малко светлина — прошепна един от мъжете с глас, пълен с безпокойство.

Кропси отвори малко плочката. Останалите бяха приклекнали, стиснали пушки и револвери, готови за стрелба. Слабата светлина не успяваше да разсее мрака.

— Още светлина — настоя някой.

Сега фенерът осветяваше пресичащия тунел до края. Цареше тишина. Те чакаха, но нищо не се показа иззад ъгъла. Нито пък се чу шум от бягство.

— Отиваме да ги пипнем — обяви Кропси, — преди да са успели да избягат.

Никой не помръдна. Накрая Кропси тръгна напред сам. Останалите го последваха. Той бавно се приближаваше към пресечката. Останалите зачакаха. След като вдигна фенера, той се спря, приклекна, след това изведнъж зави зад ъгъла, размахвайки пушката като пистолет в едната ръка, а фенера в другата.

— Сега!

Случи се с невероятна бързина. Нещо се хвърли напред, гъргорещ писък, след това Кропси се завъртя, изпусна пушката си и се загърчи от болка. Гол и мръсен мъж го беше яхнал откъм гърба и му късаше гърлото по-скоро като животно, а не като човек. Никой не можа да стреля, защото двамата противници бяха твърде близо един до друг. Кропси извика отново, залитна, опитвайки се да се отърси от мъжа, който му дереше гърлото с нокти и зъби, късайки всичко, което успее да докопа: уши, устни, нос. Внезапно от врата на Кропси изригна артериална кръв и той рухна на земята. Чудовището още беше върху него, а фенерът падна на земята и се строши.

В този момент останалите четирима започнаха едновременно да стрелят, все едно се бяха наговорили, целейки се напосоки в мрака. На светлината от пламъците, излизащи от дулата, видяха още фигури, които тичаха откъм ъгъла на пресечката към тях. Двамата постови дотичаха по шахтата, възбудени от шумотевицата, и се включиха в стрелбата. Оръжията бълваха огън отново и отново, всеки изстрел се съпровождаше от облак грозен сив дим, но след малко изведнъж настана тишина. За миг потънаха в пълен мрак. Тогава се чу звукът от драскане на клечка по грапавата скала. Запален беше друг фенер и несигурната светлина разкри разхвърляни трупове. Четиримата канибали, които сега представляваха само съсипани тела, разпръснати из шахтата, разкъсани от едрокалибрените куршуми, струпани като мускулест боклук върху тялото на Шадрак Кропси.

Всичко беше свършило.

 

 

Пендъргаст отвори очи петнайсет минути по-късно. Помещението беше студено и тихо. Той стана, потупа черния си костюм, облече палтото си и излезе през задната врата на кръчмата. Бурята вилнееше с пълна сила, яростта й бучеше надолу по главната улица и люшкаше коледната украса като паяжина. Пендъргаст пристегна палтото около себе си, плътно придърпа шала около врата си и навел глава срещу вятъра, закрачи обратно през блъскания от бурята град към своя хотел.