Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (52)

51.

Същия този ден в три следобед Кори безделничеше в стаята, която беше наела в „Себастиан“, по дебела хавлия, предоставена от хотела. Първо се наслади на гледката от прозореца, после провери съдържанието на минибара. Не можеше да си го позволи, но въпреки това й беше приятно да порови в него, преди да влезе в мраморната баня. Пусна душа, нагласи температурата на водата, свали хавлията и влезе под струята.

Докато се наслаждаваше на топлата вода, тя си помисли, че положението се е подобрило. Изпитваше угризение за случилото се вчера на закуска, но дори това бледнееше в сравнение с разкритията на Пендъргаст. Разказът на Дойл, полуделите заради живака миньори, връзката със семейство Стафърд — всичко това беше наистина забележително. И наистина плашещо. Пендъргаст бе прав: беше се изложила на сериозна опасност.

Сега Роринг Форк се бе превърнал донякъде отново в призрачния град, който е бил някога, като изключим това, че целият беше в коледна украса, а човек нямаше къде да отиде. Напълно сюрреалистично. Изглежда дори медиите си бяха прибрали камерите и микрофоните. Хотел „Себастиан“ се беше лишил от повечето си гости и служители, но ресторантът още работеше, и то по-добре от всякога, защото останалите в града сякаш предпочитаха да се хранят навън. Кори бе успяла да се договори с управителя на хотела след здрав пазарлък за стая със закуска срещу шест часа работа в кухнята на ден. И макар уговорката с хотела да беше само за едно ядене дневно, Кори имаше достатъчно опит с подобни колкото-можеш-да-изядеш сделки и беше сигурна, че е в състояние да погълне наведнъж толкова храна, че да й е достатъчна чак до другата сутрин.

Тя излезе изпод душа, избърса се, среса мократа си коса. Докато я сушеше, чу, че някой чука на вратата. Бързо облече хавлията, отиде до вратата и погледна през шпионката.

Пендъргаст.

Тя отвори вратата, но агентът се поколеба.

— Ще дойда по-късно…

— Не ставай глупав. Влез и седни. Ще бъда готова след минутка. — Върна се в банята, подсуши още малко косата си със сешоара, придърпа по-здраво хавлията около тялото си, излезе и се настани на дивана.

Пендъргаст не изглеждаше добре. Обичайното му бяло като алабастър лице сега бе покрито с червени петна, а косата му изглеждаше така, сякаш е излязъл от аеродинамична тръба.

— Как мина? — попита Кори. Знаеше, че е бил в Лийдвил, за да се опита да намери наследник на Суинтън.

Вместо да отговори на въпроса, той каза:

— Радвам се, че те намирам на сигурно място в хотела. Що се отнася до разходите, с радост бих помогнал…

— Благодаря, няма нужда — побърза да го прекъсне Кори. — Успях да измъкна безплатна стая и закуска срещу няколко часа работа в кухнята.

— Колко си предприемчива. — Той направи пауза, а лицето му стана сериозно. — Съжалявам, че си се почувствала задължена да ме мамиш. Разбрах от началника, че по колата ти са стреляли, а кучето ти е било убито.

Кори се изчерви до корените на косата си.

— Не исках да те тревожа. Извинявай. Накрая щях да ти кажа.

— Не искаше да те отведа от Роринг Форк.

— Да, и това. Исках да намеря копелето, което уби кучето ми.

— Не бива да се опитваш да разбереш кой е убил животинката. Надявам се, вече си проумяла, че си имаш работа с много опасни и крайно мотивирани хора. Тази работа е много по-голяма от едно мъртво куче. Смятам, че си достатъчно умна, за да го осъзнаеш.

— Разбира се, напълно го осъзнавам.

— На карта е заложено строителство за двеста милиона долара. Но тук не става дума само за пари. Това ще доведе до тежки криминални обвинения срещу замесените, някои от които принадлежат към един от най-богатите и могъщи кланове в тази страна. Като започнем с твоята приятелка госпожа Кърмоуд, както и членове на семейство Стафърд. Може би сега разбираш защо няма да се поколебаят да те убия г.

— Обаче аз искам да бъдат изправени пред съда.

— И ще бъдат, но не от теб и не докато си тук. Когато се прибереш на безопасно място в Ню Йорк, аз ще доведа Бюрото и всичко ще бъде разкрито. Така че сама виждаш, че тук няма повече работа за теб, освен да си събереш багажа и да се върнеш в Ню Йорк. Разбира се, веднага щом времето позволи.

За миг Кори си помисли за наближаващата буря. Тя щеше да затвори отново пътя. Можеше да започне да пише и да изкара един първи вариант на тезата си, преди да замине.

— Добре — съгласи се тя.

— Междувременно искам да стоиш в хотела. Говорих с началничката на охраната — чудесна жена. Тя ще се погрижи да си в безопасност. Обаче може да се наложи да останеш няколко дни, защото прогнозата за времето е отчайваща.

— Няма нищо. И така… ще ми разкажеш ли за пътуването си до Лийдвил?

— Не.

— Защо?

— Защото, ако знаеш, ще бъдеш поставена в още по-голяма опасност. Моля те, остави ме от сега нататък аз да се оправям с това.

Въпреки любезния му тон Кори се подразни. Беше се съгласила да направи това, което бе поискал. Щеше да се върне обратно в Ню Йорк веднага щом се оправи времето. Защо да не може да й се довери?

— Както кажеш.

Пендъргаст стана.

— Бих те поканил на обяд, но трябва да говоря с началника. Още нямат напредък в случая с палежите.

След като той си тръгна, Кори помисли малко, после се насочи към минибара. Умираше от глад, но нямаше пари за храна. Спорел уговорката закуска й се полагаше едва утре сутринта. Пакетът чипс струваше осем долара.

Майната му, каза си тя и го отвори.