Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (48)

47.

Приключението в Аспърн Хол

Сред многото случаи на Холмс, в които имах привилегията да играя ролята на негов Бозуел^[1], има един, който винаги съм се колебал да изложа на хартия. Не защото в самото приключение имаше някакви особено мрачни или непристойни моменти или поне не повече, отколкото в други разследвания на Холмс. По-скоро смятам, че се дължи на заплашителното и почти пагубно излъчване, което се бе прилепило за всички страни на случая. То смразяваше и почти изгори душата ми.

И защото както тогава, така и днес има силата да наруши съня ми. В живота има преживелици, които човек би искал никога да не е имал. За мен този случай беше подобна преживелица. Сега обаче ще дам историята да се отпечата и ще оставя на другите да преценят дали съм бил прав или не за моята неохота.

Случката се разигра през март 1890 година, в началото на суха и безутешна пролет, която следваше по петите една от най-студените зими в историята. По това време живеех в жилището на Холмс на Бейкър стрийт. Нощта беше тъмна и стелещата се ниско из тесните улици мъгла я правеше още по-потискаща, превръщайки газовите лампи в жълти чертици. Бях се излегнал в едно кресло пред огъня, а Холмс, който доскоро крачеше неспокойно из помещението, се настани пред сводестия прозорец. Описваше ми химически експеримент, проведен от него следобед. Как използването на магнезиев двуокис ускорява разпадането на калиевия хлорат в калиев хлорид и по-важното — в кислород.

Докато говореше, аз мълчаливо се радвах на неговото въодушевление. Лошото време ни беше принудило да стоим със седмици вкъщи. Не бяха възникнали „малки проблеми“, които да завладеят неговото внимание. И той бе започнал да показва признаци на досада, които твърде често го подтикваха да удовлетворява влечението си към кокаин хидрохлорида.

Точно в този миг чух почукване на входната врата.

— Холмс, очакваш ли някого? — попитах го аз.

Единственият му отговор беше кратко поклащане на главата. Отиде първо до декантера на масичката за сервиране, после до подноса със сифона за газирана вода и си направи бренди със сода. Когато свърши, се просна на едно кресло.

— Може би госпожа Хъдсън ще има гости — подхвърлих аз, докато протягах ръка към стойката с лулите.

Обаче нисък говор по стълбите, последван от шум от стъпки по коридора, сложи край на това предположение. Миг по-късно на вратата леко се почука.

— Влез — подвикна Холмс.

Вратата се отвори и на прага се показа госпожа Хъдсън.

— Сър, една млада дама иска да се срещне с вас — обясни тя. — Казах й, че вече е късно и че е най-добре да си уговори среща за утре, но тя настоя, че е много спешно.

— Разбира се, доведете я — отговори Холмс и скочи на крака.

Миг по-късно в нашата всекидневна се озова млада дама. Носеше дълго пътническо палто с модна кройка и шапка с воалетка.

— Моля, седнете — каза Холмс и я поведе с обичайната си любезност към най-удобното кресло.

Жената му благодари, свали шапката, разкопча палтото си и седна. Имаше хубаво тяло, изискана стойка и излъчваше завидно самообладание. Единственият недостатък, който забелязах, беше, че чертите й изглеждаха твърде сурови, но може би за това беше виновно безпокойството, което бе изписано на лицето й. По навик се опитах да приложа Холмсовия метод за наблюдение върху тази непозната, но не успях да забележа нищо особено, освен гумените ботуши, известни като уелингтънски^[2], на краката й.

Забелязах, че Холмс ме наблюдава леко развеселен.

— Като изключим факта, че гостенката ни идва от Нортъмбърленд — каза ми той, — че е запалена ездачка, че е пристигнала тук с кабриолет, а не с метрото, и че е сгодено и скоро ще се ожени — аз също не можах да извлека нищо повече от наблюдението си.

— Господин Холмс, чувала съм за вашите прочути методи — обади се младата жена, преди да успея да му отговоря. — Всъщност очаквах нещо подобно. Моля, позволете ми да коментирам вашата дедукция.

Холмс кимна леко, а по лицето му се изписа изненада.

Жената вдигна ръката си.

— Първо, забелязали сте годежния ми пръстен, но не сте видели брачна халка.

Утвърдително кимване.

Тя продължи да държи ръката си във въздуха.

— И вероятно сте забелязали полумесеца от удебелена кожа на дясната ми китка, където се пресичат поводите, когато ги държи ездач с добра стойка и ездови камшик в ръка.

— Чудесен мазол — подхвърли Холмс.

— А що се отнася до кабриолета — това е напълно очевидно: видели сте го да спира пред вратата. Забелязах, че стоите на прозореца.

След тези думи трябваше да се изсмея.

— Холмс, изглежда си намери майстора!

— Що се отнася до Нортъмбърленд, предполагам, че сте доловили останки от акцент в говора ми?

— Акцентът ви не е точно от Нортъмбърленд — обясни й Холмс, — а съдържа лек аромат на Тайн и Уеър, може би от района на Съндърланд с няколко капки Стафордшир.

След тези думи дамата изрази изненадата си.

— Роднините на майка ми идват от Съндърланд, а тези на баща ми — от Стафордшир. Не знаех, че съм запазила по малко от всеки диалект.

— Нашият начин да говорим, госпожо, е вроден. Не можем да се отървем от него, както не можем да сменим цвета на очите си.

Холмс посочи ботушите на жената.

— Заради уелингтънските предположих, че сте започнали пътуването си в сняг. Тук при нас от четири дни не е валяло. Нортъмбърленд е най-студеното графство в Англия и единственото, където още има сняг по земята.

— И откъде можеш да знаеш, че в Нортъмбърленд още има сняг? — попитах Холмс.

С измъчено изражение той посочи лежащия наблизо брой на „Таймс“.

— А сега, госпожице, бъдете добра да ни кажете своето име и как бихме могли да ви бъдем полезни.

— Казвам се Виктория Селкърк — започна жената — и предстоящата ми женитба до голяма степен е причината да съм тук.

— Продължавайте — кимна Холмс и седна отново на креслото си.

— Извинете ме, че идвам без предварителна уговорка — каза госпожица Селкърк, — но причината е, че не зная към кого другиго да се обърна.

Холмс отпи глътка от брендито със сода и зачака младата дама да продължи.

— Имението на моя годеник — Аспърн Хол, се намира само на няколко километра от Хексъм. Майка ми и аз се настанихме в една вила на територията на имението заради подготовката за сватбата. През последните няколко месеца районът е тормозен от свиреп вълк.

— Вълк? — попитах аз изненадан.

Госпожица Селкърк кимна.

— До днес е убил двама души.

— Но нали вълците в Британия са изчезнали? — възразих аз.

— Не напълно. Уотсън — каза ми Холмс. — Неколцина смятат, че още съществуват в най-отдалечените и недостъпни райони на страната. — Той се обърна отново към госпожица Селкърк. — Разкажете ми за тези убийства.

— Бяха брутални, както може да се очаква от диво животно. — Жената се поколеба. — И както изглежда… създанието започва да развива нарастващ апетит за човешки жертви.

— Вълк човекоядец? — възкликнах аз. — Колко необичайно.

— Може би — отговори ми Холмс, — но не е невъзможно. Спомни си лъвовете човекоядци в Тсаво. Когато дивечът е малко — знаеш колко сурова беше миналата зима — месоядните се приспособяват така, че да оцелеят. — Той стрелна поглед към госпожица Селкърк. — Имало ли е очевидци?

— Да. Двама.

— И какво разказват, че са видели?

— Огромен вълк, който се оттегля в гората.

— От какво разстояние са направени тези наблюдения?

— И двете са направени през тресавище… бих казала около двеста метра.

Холмс наклони глава.

— През деня или през нощта?

— В лунна нощ.

— Има ли този вълк други отличителни черти, освен големината си?

— Да. Има бяла козина на главата.

— Бяла козина — повтори Холмс. Той допря върховете на пръстите си и за известно време потъна в мълчание. После стана и отново се обърна към младата жена, — и как точно бихме могли да помогнем?

— Моят годеник, Едуин, е наследник на имението Аспърн. Фамилията Аспърн е най-изтъкнатата в този район. Като се има предвид страхът, който е обхванал провинцията, той се чувства задължен сам да унищожи този звяр, преди да е убил отново. Затова излиза нощно време в гората. Често е сам. Макар да е въоръжен, се страхувам за неговата безопасност и се безпокоя да не му се случи някоя беда.

— Разбирам. Госпожице Селкърк — малко строго продължи Холмс, — боя се, че не мога да ви помогна. Онова, от което имате нужда, е ловец, а не детектив консултант.

Безпокойството по лицето на госпожица Селкърк се усили.

— Но аз чух за успешното приключване на онази ужасна история в Баскервил Хол. Затова дойдох при вас.

— Онази работа, скъпа госпожице, беше дело на човек, а не на животно.

— Но… — Госпожица Селкърк се поколеба. Излъчваното от нея самообладание се усили. — Моят годеник е крайно решен. Чувства го като задължение заради положението си в обществото. Баща му, сър Пърсивал, не е способен да му попречи. Моля ви, господин Холмс, никой друг не може да ми помогне.

Холмс отпи глътка бренди, въздъхна, стана, обиколи стаята, после отново седна на мястото си.

— Споменахте, че вълкът е видян да се оттегля в гората — отбеляза той. — Мога ли да приема, че става дума за гората Килдър?

Госпожица Селкърк кимна.

— Аспърн Хол граничи с нея.

— Уотсън, знаеш ли, че гората Килдър в Нортъмбърленд е последната най-голяма гориста област в Англия?

— Не, не знаех.

— И че е прочута с това, поне отчасти, че подслонява последната голяма популация на евразийската червена катерица?

Когато погледнах към Холмс, видях, че хладното му безразличие беше сменено от остър, ревностен интерес. Разбира се, знаех за неговата обсебеност от Sciurus vulgaris — обикновената катерица. Той беше може би най-големият в света специалист по поведението и таксономията на животинчето и вече бе публикувал няколко монографии по темата. Усетих и необичайното му възхищение от тази жена.

— В толкова голям район спокойно може да се видят неизвестни досега разновидности — каза Холмс по-скоро на себе си, отколкото на нас. — След това погледна гостенката ни. — Имате ли подслон в града?

— Отседнала съм при роднини в Излингтън.

— Госпожице Селкърк — отговори той. — Склонен съм да поема това разследване по-скоро въпреки случая, отколкото заради него. — Той ме погледна, после насочи поглед към стойката за шапки, където висяха моето бомбе и неговото платнено кепе с дълги наушници.

— Ще участвам — отговорих аз на мига.

— В такъв случай — обърна се Холмс към госпожица Селкърк — ще се срещнем утре сутринта на гара Падингтън, откъдето — освен ако не бъркам, и то много — в 8:20 тръгва експрес за Нортъмбърленд.

После изпрати младата жена до вратата.

Както беше планирано, на следващата сутрин се срещнахме с Виктория Селкърк на гара Падингтън и се приготвихме да потеглим за Хексъм. Холмс, който обикновено ставаше късно, изглежда отново бе започнал да се съмнява в случая. Беше неспокоен и неразговорлив и когато влакът излезе с пуфтене от гарата, ме остави да забавлявам младата госпожица Селкърк. За да убием времето, започнах да я разпитвам за младите и старите обитатели на Аспърн Хол.

Тя обясни, че замъкът е построен върху останките на древно абатство, издигнато около 1450 г. и частично разрушено по време на разпускането на манастирите от Хенри VIII. Сегашният му собственик, сър Пърсивал Аспърн, по занаят бил шапкар. На млади години бил патентовал революционен метод за производство на зелен филц.

Холмс спря да разглежда прелитащия край нас пейзаж.

— Зелен филц, казвате?

Госпожица Селкърк кимна.

— Освен това се използва за покриване на маси за хазарт. Цветът бил много моден в шапкарските магазини през 50-те години на XIX век. С него сър Пърсивал е натрупал богатството си.

Холмс махна с ръка, все едно пропъжда някое насекомо, и отново насочи вниманието си към прозореца на купето.

Госпожица Селкърк ми разказа, че специалните шапки на сър Пърсивал сега се радват на национална гаранция от кралица Виктория, формирайки основата на неговото рицарско звание. Синът му Едуин, нейният годеник, влязъл в армията много рано и имал офицерски чин при леките драгуни. Сега живеел временно в замъка, докато обмисля дали да направи армията своя доживотна кариера.

Макар госпожица Селкърк да бе най-тактичната сред жените, почувствах, че докато бащата на Едуин иска той да продължи семейния занаят, самият Едуин е раздвоен.

С напредването на нашето пътуване гъстите треви и живи плетове в графствата около Лондон отстъпиха място на по-диви гледки: тресавища, торфища, дървета като скелети, от време на време сменяни от оголени скали и каменисти склонове. Накрая пристигнахме в Хексъм, привлекателен провинциален град. Състоеше се от грозд провинциални къщи със сламени покриви и каменни стени, струпани по протежение на единствената главна улица. На гарата ни очакваше файтон с намусен кочияш. Без да обели и дума, той натовари пътните ни чанти и куфарчета, после се върна на капрата и подкара конете по неравната селска улица към замъка.

Пътят се спускаше по лек наклон във все по-влажен и мрачен пейзаж. Снегът, който Холмс беше споменал предния ден, все още можеше да се види на ивици и купчини тук-там. Слънцето, което най-накрая се беше показало по време на пътуването ни с влака, отново се скри зад облаците, превръщайки околния пейзаж в картина с потискащо излъчване.

Когато бяхме изминали около осем километра, Холмс, който не беше продумал, откакто бяхме слезли от влака, се изправи.

— Какво е това? — попита той, сочейки в далечината с бастуна си.

Щом погледнах в указаната посока, видях нещо, което приличаше на мочурище или тресавище в ниското, заобиколено по краищата от блатна трева. Отвъд него в следобедната мъглица различих непрекъсната черна линия.

— Това е тресавището, за което стана дума вчера — обясни госпожица Селкърк.

— А отвъд него е границата на гората Килдър?

— Да.

— Мога ли да заключа от вашите думи вчера, че вълчите нападения са се случили между тресавището и гората?

— Точно така.

Холмс кимна удовлетворен, но не каза нищо повече.

Лентата на междуселския път се простираше напред, правеше мързелив завой, за да избегне тресавището, и най-накрая започнахме да виждаме Аспърн Хол в далечината. Това беше стара господарска къща с, необикновена архитектура, с неравни крила и пристройки под ъгъл една към друга и аз приписах тази архитектурна ексцентричност на факта, че постройките бяха издигнати върху останките на старото абатство. Когато наближихме още, различих допълнителни подробности. Фасадата беше от грубо дялани камъни, изпъстрени с лишеи, а от редица тухлени комини се кълбеше пушек. Острици и закърнели дъбове обкръжаваха главната постройка, както и различните вили и други сгради. Може би заради близостта на тресавището или заради студа в пролетния въздух не можах да се освободя от отчетливото усещане, че къщата е попило мрачността и лошите предчувствия, излъчващи се от пейзажа, сред който се издигаше.

Кочияшът спря файтона под портика на замъка. Свали пътната чанта на госпожица Селкърк, после се пресегна за нашите, но Холмс го спря и го помоли да почака. Последвахме госпожица Селкърк и влязохме вътре, където се озовахме в дълга галерия, обзаведена с доста спартански вкус. Един мъж, очевидно владетелят на Аспърн Хол, ни чакаше на вратата на нещо, което приличаше на салон. Беше слаб и висок, на около петдесет години, с руса изтъняваща коса и лице, покрито с дълбоки бръчки. Носеше черен редингот. В едната ръка държеше вестник, а в другата кучешки камшик. Очевидно беше чул идването на файтона. Мъжът остави вестника и кучешкия камшик настрана и се приближи.

— Сър Пърсивал Аспърн, предполагам? — попита Холмс.

— Да, господине. С кого имам честта?

Холмс отговори с кратко кимване.

— Аз съм Шерлок Холмс, а това е моят приятел и колега доктор Уотсън.

— Разбирам. — Сър Пърсивал се обърна към нашата придружителка. — Значи затова слязохте в града, госпожице Селкърк?

Запитаната кимна.

— Да, затова, сър Пърсивал. А сега моля да ме извините, защото трябва да видя майка си. — Тя излезе от галерията твърде внезапно и ни остави със стария скуайър.

— Чувал съм за вас, господин Холмс — каза сър Пърсивал, — но се боя, че сте предприели напразно това дълго пътуване. Вашите методи, блестящи, доколкото успях да разбера, няма да намерят приложение срещу звяра, който ни тормози.

— Ще видим — отговори Холмс късо.

— Добре тогава, влезте и пийнете бренди. — Сър Пърсивал ни въведе в салона, където един иконом ни наля чашите.

— Изглежда — каза Холмс, щом се настанихме около огъня, — споделяте загрижеността на бъдещата си снаха за безопасността на сина ви?

— Не — кимна сър Пърсивал. — Той наскоро се върна от Индия и знае добре за какво става дума.

— Да, но този звяр е убил вече двама души — подхвърлих аз.

— В миналото съм ловувал със сина си и мога да поръчителствам за неговите способности като следотърсач и стрелец. Всъщност, господин Уотсън… Нали така се казвате? Едуин се отнася много сериозно към задълженията си на наследник на Аспърн Хол. Мога да кажа, че неговата смелост и инициатива не останаха незабелязани в областта.

— Можем ли да говорим с него?

— Разбира се, щом се върне. Сега преследва звяра в гората. — Той направи пауза. — Ако бях по-млад, щях да съм до него.

Стори ми се, че това извинение прикрива известна страхливост, и стрелнах скрит поглед към Холмс, но неговото внимание си оставаше съсредоточено върху сър Пърсивал.

— Женски страхове или не, към нежния пол трябва да се отнасяме снизходително — продължи мъжът. — Готов съм да ви предоставя свобода на действие и да ви предложа помощта, от която може да имате нужда, включително подслон. Стига да пожелаете.

Тази покана, колкото и да беше щедра, бе отправена с известна враждебност.

— Няма нужда — отговори Холмс. — В Хексъм минахме край странноприемница — мисля, че се казваше „Плау“ — там ще установим нашата операционна база.

Докато той говореше, сър Пърсивал разля малко бренди върху нагръдника на ризата си. Той остави чашата настрана с леко презрение на лицето.

— Разбрах, сър, че се занимавате с шапкарство — продължи Холмс.

— Някога. Сега други поеха тази работа от мен.

— Винаги съм бил омаян от процеса на производство на филц. От чисто научно любопитство. Трябва да знаете, че химията е моето хоби.

— Разбирам. — Нашият домакин унесено се попипваше по мократа предница на ризата.

— Доколкото съм разбрал, основният проблем е да се омекотят коравите животински косми, за да станат достатъчно гъвкави и да образуват филц.

Погледнах отново към Холмс, питайки се къде, по дяволите, може да ни отведе тази тема.

— Спомням си, прочетох някъде — продължи Холмс, — че някога турците решили този проблем, като използвали камилска урина.

— О, изминахме много път от тези примитивни методи — отговори сър Пърсивал.

Госпожица Селкърк влезе в салона. Погледна към нас, усмихна се малко изнурено и седна. Очевидно много се тревожеше за своя годеник и й беше трудно да се владее.

— Сигурно технологията, която използвате, е много по-модерна — продължи Холмс. — Ще ми бъде интересно да чуя за нейното приложение.

— Бих искал да задоволя любопитството ви по тази тема, господин Холмс, но за съжаление тя си остава търговска тайна.

— Разбирам. — Холмс вдигна рамене. — Е, това няма значение.

В този момент в коридора настъпи суматоха. Миг по-късно млад мъж в пълен ловен екип застана на прага. Това без съмнение беше синът на сър Пърсивал и с решителните черти на лицето си, с военната стойка и тежката пушка, преметнато през рамо, представляваше наистина впечатляваща гледка. Госпожица Селкърк скочи на крака и с вик на облекчение се втурна към него.

— О, Едуин! — извика тя. — Едуин, умолявам те това да е последният път.

— Вики — отговори младият мъж нежно, но твърдо, — звярът трябва да бъде намерен и убит. Не можем да позволим да се случи ново безчинство.

Сър Пърсивал също се изправи и представи Холмс и мен. Обаче моят приятел прекъсна тези любезности малко нетърпеливо, защото бързаше да разпита новодошлия.

— Предполагам — започна той, — че следобедният набег е бил несполучлив.

— Така е — отговори Едуин Аспърн с печална усмивка.

— Мога ли да попитам къде проведохте преследването си?

— В западната част на гората отвъд тресавището.

— Но не открихте нищо? Следи? Екскременти? Леговище?

Младият Аспърн поклати глава.

— Не видях никакви следи.

— Това е много потаен и умен вълк — намеси се сър Пърсивал. — Дори кучетата са безпомощни и не могат да хванат следата му.

— Сериозна работа — измърмори Холмс. — Наистина сериозна работа.

Той отказа поканата за вечеря и след кратък оглед на околността се върнахме с файтона в Хексъм и се настанихме в „Плау“. На следващата сутрин след закуската отидохме да се представим в местната полиция. Оказа се, че се състои от един-единствен човек — полицай Фрейзър. Намерихме полицая да рови усърдно в малък бележник зад бюрото си. От по-раншните си приключения с Холмс не си бях изградил особено високо мнение за местната полиция. От пръв поглед полицай Фрейзър със своя шлифер в маслинен цвят и кожени гамаши сякаш потвърждаваше моето подозрение. Обаче човекът беше чувал за Холмс и започна да отговаря на въпросите на моя приятел. Осъзнах, че пред нас стои, ако не личност с изключителен интелект, то поне един посветен на работата си и способен полицай с похвално упорство.

Обясни ни, че първата жертва на вълка бил странен, малко зловещ мъж, зле облечен, неподстриган и в напреднала възраст. Няколко седмици преди своята смърт се появил внезапно в Хексъм, промъквайки се дебнешком наоколо, като плашел децата и жените с нечленоразделното си бълнуване. Не отседнал в странноприемницата, очевидно поради липса на готови средства, и след ден-два полицаят бил повикан от разтревожени граждани, за да разбере с какво се занимава този човек. След издирване той открил, че мъжът е отседнал в изоставена колиба на дървосекачи в гората Килдър. Мъжът отказал да отговаря на въпросите му и да разкаже с какво се занимава.

— Нечленоразделно бълнуване? — повтори Холмс. — Може ли малко по-подробно?

— През по-голямата част от времето си говореше сам, трескаво размахваше ръце. Разбира се, повечето глупости. Нещо за причинените му неправди между всички останали брътвежи.

— Брътвежи? Какви по-точно?

— Откъслеци. Как бил предаден, преследван. Колко му е студено. Как те се обърне към закона и ще получи справедливост.

— Нещо друго? — настоя Холмс.

— Не — поклати глава полицаят. — Или по-скоро, да… нещо много странно. Често споменаваше моркови.

— Моркови?

Полицай Фрейзър кимна.

— Гладен ли е бил? Спомена ли някакви други храни?

— Не. Само морковите.

— Казвате, че е споменавал моркови неведнъж, а много пъти?

— Думата изскачаше отново и отново. Обаче, господин Холмс, както вече казах, беше объркан. Във всичко, което казваше, нямаше никакъв смисъл.

Реших, че този разговор е безполезно отклонение. Да размишляваш върху дрънканиците на някакъв луд ми се струваше глупаво и не можех да видя връзката между неговите думи и трагичния му край в челюстите на вълка. Усетих, че полицай Фрейзър е на моето мнение, защото гледаше Холмс малко несигурно.

— Разкажете ми повече за външния вид на човека — каза Холмс. — Всичко, което си спомняте. Моля да не пропускате и най-малката подробност.

— Беше невероятно занемарен. Дрехите му бяха само парцали, косата невчесана. Очите му бяха кървясали, а зъбите черни.

— Черни, казвате? — прекъсна го Холмс с неочаквана ревност. — Имате предвид черни в смисъл на нездрави? Изгнили?

— Не. Беше по-скоро равномерно тъмносиво, което на сумрачната светлина изглеждаше черно. Той изглеждаше непрекъснато в опиянено състояние. Нямам обаче никаква представа откъде намираше пари за пиячка.

— Откъде знаете, че е бил пиян?

— Обичайните признаци на алкохолно опиянение: неясен говор, треперещи ръце, нестабилна походка.

— Видяхте ли шишета от алкохол в колибата на дървосекачите?

— Не. Но през годините съм имал достатъчно вземане-даване с пияници, за да разпознавам признаците. Господин Холмс, това е извън всяко съмнение.

— Добре. Продължавайте, моля.

С видимо облекчение полицаят подхвана отново нишката на разказа си.

— Хората в града бяха настроени срещу него. Толкова много, че щях да го изгоня, ако вълкът не бе свършил работа. На сутринта, след като го бях разпитал, го намерили в края на гората. Тялото му беше ужасно разкъсано и обезобразено, а по ръцете и краката имаше следи от зъби.

— Разбирам — кимна Холмс. — А втората жертва?

Признавам, че в този момент едва не възразих заради начина, по който се водеше разпитът. Холмс задаваше въпроси на полицая за най-различни дреболии, но оставяше важните точки незасегнати. Например кой беше намерил трупа? Обаче си замълчах и полицай Фрейзър продължи с разказа си.

— Това се случи две седмици по-късно — обясни полицаят. — Жертвата беше гостуващ от Оксфорд естественик, дошъл да изучава червената лисица.

— Къде е намерен? На същото място като първия?

— Недалеч от там. Малко по-близо до тресавището.

— Откъде знаете, че и двете убийства са извършени от едно и също животно?

— От вида на раните, сър. Само че второто нападение е било по-яростно. Този път човекът беше отчасти… изяден.

— Как се отнесе градът към второто убийство?

— Всички говореха. Разговори и страх. Сър Пърсивал се заинтересува от случилото се. А синът му, който наскоро се върна от кампанията в Индия, започна да обикаля горите през нощта с пушка в ръка, готов да застреля звяра.

— След второто убийство, нали?

— Простете, господин Холмс, но преди това не изглеждаше нужно. Нали разбирате: заради стария грубиян не си заслужаваше. Но втория път жертвата беше почтен гражданин, освен това очевидно си имахме работа с вълк човекоядец. Ако е убил два пъти, ще убие и трети… ако може.

— Вие ли разпитахте свидетелите?

— Да.

— Показанията им съвпадаха ли?

Полицаят кимна.

— След второто убийство видели вълка да се промъква обратно в гората — страховито създание.

— От какво разстояние са го видели?

— Отдалече, но през тази нощ е имало пълнолуние. Било е обаче достатъчно отблизо, за да забележат, че козината на главата му е бяла като сняг.

Холмс помисли известно време.

— Какво каза лекарят, който е председателствал следствието?

— Както казах, между другото отбеляза факта, че докато и двете жертви са били жестоко разкъсани, втората е и частично изядена.

— И въпреки това по първата жертва е имало няколко следи от колебливо хапане. — Холмс се обърна към мен. — Уотсън, знаеш ли, че това е обичайният модел, по който зверовете стават човекоядци? Така е било с лъвовете от Тсаво, за които вече говорихме.

Кимнах.

— Може би ловният периметър на този вълк е някъде дълбоко навътре в гората и заради дългата студена зима е бил прогонен по-близо до цивилизацията?

Холмс отново се обърна към полицая.

— Някакви допълнителни наблюдения?

— Боя се, че по-скоро не, сър.

— Някакво обяснение?

— Ами странно е. — На лицето на полицай Фрейзър се изписа объркване. — Семейната ни ферма е на границата с гората. Имах възможността най-малко половин дузина пъти да излизам да търся следи от животното. Човек би си помислил, че такова голямо животно може лесно да се проследи. Открих обаче само няколко следи, и то след второто убийство. Не съм следотърсач, но мога да се закълна, че има нещо необичайно в движението на животното.

— Необичайно? — попита Холмс. — В какъв смисъл?

— Твърде малко засичания. Все едно животното е призрак, който идва и си отива невидим за нас. Затова излязох една вечер да потърся пресни следи.

При тези думи Холмс се наведе:

— Позволете ми, полицай, да ви посъветвам веднага да престанете с това. Край на нощните разходки в гората.

Полицаят се намръщи.

— Господин Холмс, сър, аз имам определени задължения. Освен това онзи, който наистина е в опасност, е младият господар Аспърн. Той прекарва навън половината нощ, и то всекидневно, за да търси това създание.

— Чуйте ме — каза рязко Холмс. — Това е голяма глупост. Аспърн не е в опасност. Обаче вие, полицай, предупреждавам ви, трябва да се пазите.

Това рязко отхвърляне на полицейските усилия и идеята, че страховете на госпожица Селкърк за нейния годеник са необосновани, ме удивиха. Но Холмс не каза нищо повече и нямаше други въпроси, като изключим едно повторно предупреждение към полицая да стои настрана от гората, и за момента разпитът ни приключи.

Тъй като беше неделя, бяхме принудени да продължим разследването си чрез разговори с различни жители на Хексъм. Холмс първо издири двамата очевидци, но те нямаше какво да добавят към онова, което господин Фрейзър вече ни беше казал: и двамата бяха видели голям вълк, всъщност с удивителни размери, да се носи на подскоци към тресавището. Козината в горната част на главата му била блестящо бяла на лунната светлина. Никой от тях не беше продължил след животното, вместо това проявили благоразумие и се върнали по най-бързия начин в домовете си.

След това се прибрахме в „Плау“, където Холмс се задоволи да разпитва клиентите за мнението им за вълка и убийствата. Всички, с които разговаряхме, бяха настръхнали заради случилото се. Някои, докато вдигаха халбите, правеха смели изявления как ще вземат пушките си и някой ден сами ще излязат на лов. Мнозинството обаче беше доволно да остави младия господар Аспърн сам да проследи звяра и изразяваше голямо възхищение за куража му.

Имаше само две различни мнения. Едното беше на местния бакалин, който твърдо вярваше, че убийствата са дело на глутница диви кучета, които живеят дълбоко в гората Килдър. Другото беше на самия кръчмар, който ни каза, че втората жертва — горкият естественик от Оксфорд — бил казал направо, че животното, което е извършило това безчинство, не е вълк.

— Не е вълк? — остро повтори Холмс. — Обяснете ни, моля, на каква начетеност дължим това недвусмислено изявление?

— Не мога да кажа със сигурност, сър. Мъжът каза, че според него вълците у нас отдавна са изчезнали.

— Това едва ли бих могъл да нарека емпиричен довод — вметнах аз.

Холмс изгледа кръчмаря с ожесточение.

— И с какъв звяр замени добрият стар естественик вълка от гората Килдър?

— Не зная, сър. Той не каза нищо друго. — Мъжът се зае отново с лъскане на чашите.

Като изключим разговора с полицая, денят се оказа твърде безплоден за нашето разследване. По време на вечерята Холмс беше неразговорлив и скоро се оттегли с неудовлетворение, изписано по лицето му.

Обаче рано на следващата сутрин, още преди да се е съмнало, бях събуден от какофония от различни гласове под моя прозорец. Погледнах часовника си и видях, че едва минава шест. Облякох се бързо и слязох долу. Група хора се беше събрала на главната улица и всички говореха и оживено жестикулираха. Холмс вече беше там и щом ме видя да излизам от странноприемницата, бързо закрачи към мен.

— Трябва да побързаме — каза той. — Отново са видели вълка.

— Къде?

— На същото място. Между тресавището и края на гората. Хайде, Уотсън, много е важно ние да бъдем първи на мястото. Носиш ли своя „Уебли №2“^[3]?

Потупах десния джоб на жилетката си.

— Тогава да вървим колкото може по-бързо. Този пистолет може и да не успее да убие вълк, но поне ще го прогони.

Наехме същия файтон с мрачния кочияш, който ни беше докарал, и напуснахме града с лек галоп. Холмс караше мъжа да бърза с рязък глас. Докато навлизахме в голата пустош, той ми разказа, че вече бил разговарял с очевидеца, предизвикал тази суматоха: възрастна жена, съпруга на аптекаря, която била навън да бере подправки и билки. Не могла да добави нищо съществено към думите на двамата други очевидци, като изключим потвърждението за големината на звяра и кичура бяла козина на темето му.

— Страхуваш се… — започнах аз.

— Страхувам се от най-лошото.

Когато стигнахме до мястото, Холмс нареди на кочияша да чака и без да се бави и секунда, скочи от файтона и закрачи между покрилите земята острица и къпини. От лявата ни страна се простирайте тресавището, а от дясната — черните очертания на гората Килдър. Растителността беше влажна, покрита със студена утринна роса. По земята още имаше петна сняг. Преди да изминем и десет метро, обувките и панталоните ми бяха вир-вода. Холмс беше вече далеч пред мен, подскачайки напред като обсебен. Докато го гледах, той се спря на върха на малко възвишение, извика от изненада и рязко коленичи. Докато крачех към него с готов за стрелба пистолет, успях да различа онова, което беше открил. Сред блатната трева лежеше труп. До границата на гората нямаше и двайсет метра. До тялото лежеше военна пушка, вероятно „Мартини-Хенри“ модел IV. Лесно разпознах шлифера и кожените гамаши, сега разкъсани по най-див начин. Беше полицай Фрейзър или по-точно онова, което беше останало от бедния човек.

— Уотсън — каза Холмс със заповеднически тон, — нищо не пипай. Но ще ти бъда благодарен да споделиш с мен мнението си от визуалния оглед само за медицинското състояние на този човек.

— Очевидно е бил нахапан — отговорих аз, докато оглеждах безжизненото тяло — от голямо и зло създание.

— Вълк?

— Струва ми се най-вероятно.

Холмс започна строго да ме разпитва.

— Виждаш ли някакви специфични и различими белези? Например от кучешки зъби или нокти?

— Трудно е да се каже. Яростта на нападението, разрушенията по тялото правят търсенето на специфични следи трудно.

— Липсват ли части от тялото?

Аз огледах трупа отново. Въпреки медицинското ми образование тази процедура ми се струваше най-противното занимание. Бях виждал повече от един път местни жители в Индия разкъсани от тигри, но нищо не се доближаваше до свирепостта, чиято жертва беше станал полицай Фрейзър.

— Да — потвърдих най-накрая. — Да, мисля, че някои липсват.

— Съвместими ли са с описанието на втората жертва, естественика?

— Не, не. Бих казал, че това нападение е било по-разрушително в това отношение.

Холмс кимна.

— Уотсън, нали виждаш? Случилото се с лъвовете стръвници от Тсаво се повтаря. След всяка жертва те стават по-дръзки и по-пристрастени към новата си храна.

След тези думи извади лупата от джоба си.

— С пушката не е стреляно — обяви той, след като огледа карабината. — Очевидно животното се е промъкнало и е нападнало нашия човек в гръб.

След кратък оглед на трупа той започна да обикаля наоколо, като непрекъснато увеличаваше диаметъра на кръга. Докато в един момент не извика отново, наведе се ниско и тръгна бавно напред, втренчен в далечна ферма, заобиколена от две прилепнали за нея ниви. Предположих, че това е било жилището на нещастния полицай. В един момент Холмс спря, обърна се и използвайки отново лупата, се върна при трупа, мина бавно покрай него и после се озова в самия край на тресавището.

— Вълчи следи — обяви той. — Без никакво съмнение. Водят от гората до място близо до селската къща, тоест там, където се е случило нападението. Няма съмнение, че е излязъл от гората, проследил е жертвата си и я е убил тук, на открито. — Холмс отново използва лупата, за да огледа блатната трева по границата с тресавището. — Следите продължават право в мочурището. Ето тук. — Показа той с ръка.

Сега Холмс предприе обиколка на тресавището. Това беше трудна работа, съпроводена с няколко спирания, връщания назад и продължителен оглед на различни места, които му се бяха сторили интересни. Аз останах при трупа, без да докосвам каквото и да било, както Холмс нареди, и го наблюдавах какво прави в далечината. Процесът отне повече от час, като в резултат се оказах мокър до кости и започнах да треперя от студ. По това време на пътя вече се беше събрала малка групичка любопитни. Местният лекар и мировият съдия — който притежаваше властта да разследва кончината на полицай Фрейзър, дойдоха точно когато Холмс приключи със своето разследване. Той не сподели нищо за своите открития, а просто застана там, сред блатната трева, дълбоко потънал в мисли, докато лекарят, съдията и аз увихме тялото в покривка и го отнесохме до файтона. Когато превозното средство се затъркаля по посока на града, се върнах на мястото, където Холмс продължаваше да стои, напълно неподвижен и очевидно, без да осъзнава, че панталоните и обутата му са подгизнали.

— Забеляза ли още нещо интересно? — попитах аз.

След известно време стрелна поглед към мен. Вместо да ми отговори, той извади лула от бриар, запали я и отвърна със свой въпрос:

— Уотсън, не намираш ли тази история за твърде любопитна?

— Цялата работа е тайнствена — отговорих аз. — Или поне що се отнася до проклетия неуловим вълк.

— Нямам предвид вълка, а привързаността между сър Пърсивал и неговия син.

Този non sequitur^[4] ме накара да се закова на място.

— Съжалявам, но не мога да разбера за какво говориш, Холмс, приятелю. От моя гледна точка връзката им не изглеждаше чак толкова тясна, поне що се отнася до коравосърдечната липса на загриженост у бащата за живота и безопасността на сина му.

Холмс пафкаше лулата си.

— Да — отговори той енигматично. — Точно това е мистерията.

Сега се намирахме много по-близо до Аспърн Хол, отколкото до Хексъм, а и превозното ни средство беше реквизирано от мировия съдия, затова поехме надолу по пътя към замъка и стигнахме до там за малко по малко от час. Бяхме посрещнати от сър Пърсивал и неговия син, които току-що бяха свършили със закуската. Новината за поредното нападение още не беше стигнала до тях и почти веднага в цялото имение настана олелия. Младият Едуин заяви намерението си да тръгне веднага по дирите на животното, но Холмс го посъветва да не го прави. След последното си нападение то сигурно се беше върнало е своето леговище.

След това Холмс попита сър Пърсивал дали може да използва неговата карета. Намерението му беше да се върне без бавене в Хексъм и да вземе първия влак за Лондон.

Сър Пърсивал изрази учудването си, но се съгласи. Докато приготвяха превозното средство, Холмс ме погледна и предложи да се разходим в градината.

— Уотсън, мисля, че трябва да се върнеш с мен в Хексъм — каза той. — Събери си нещата от „Плау“ и се върни тук, в Аспърн Хол, за през нощта.

— Защо, за бога? — възкликнах аз.

— Мисля, че ще се върна от Лондон може би утре сутринта, стига да не бъркам много — обясни той. — А когато го направя, ще донеса със себе си потвърждението, което търся, за загадката на това страшно животно.

— Холмс, защо?

— Обаче дотогава, Уотсън, животът ти ще бъде изложен на голям риск. Трябва да ми обещаеш, че няма да напускаш замъка, докато не се върна. Дори и за разходка в градината.

— Холмс, аз мисля…

— Настоявам. Няма да отстъпя по този въпрос. Не излизай от замъка, особено след мръкване.

Макар искането да изглеждаше твърде ексцентрично, особено като се има предвид, че според Холмс много по-агресивният Едуин Аспърн е в безопасност — аз отстъпих.

— Виж, старче, трябва да кажа, че не виждам как може да си толкова сигурен, че ще разрешиш случая — казах му аз. — Вълкът е тук, в Хексъм, а не в Лондон. Признавам, че не виждам друга възможност, освен ако не възнамеряваш да се върнеш с чифт едрокалибрени пушки.

— Напротив, виждаш я много добре — отвърна Холмс. — Уотсън, трябва да си по-смел в заключенията си. — Точно в този миг се чу чаткане на конски копита по чакъла на алеята за файтони и каретата пристигна.

Прекарах мрачен ден в Аспърн Хол. Появи се вятър, последва го дъжд. Лек в началото, а по-късно проливен. Нямаше какво да правя, затова убивах часовете с четене на вчерашен брой на „Таймс“, с писане в дневника си. След това започнах да преглеждам книгите в голямата библиотека на сър Пърсивал. По време на вечерята Едуин обяви, че възнамерява да излезе отново и да търси вълка. Госпожица Селкърк, която сега естествено беше много по-загрижена за добруването на своя годеник, енергично възрази. Разигра се грозна сцена. Макар Едуин да беше трогнат от възраженията на госпожица Селкърк, остана все така решителен. От своя страна сър Пърсивал очевидно се гордееше с куража на своя син и когато бъдещата му снаха го укори за това, той се защити с приказки за семейната чест и голямото одобрение от страна на местното население. След като Едуин излезе, реших да остана с госпожица Селкърк и да се опитам да я въвлека в разговор. Предвид душевното и състояние, това беше трудна работа и аз бях искрено доволен, когато около единайсет и половина чух стъпките на Едуин да ехтят из коридора, ловът му отново бе неуспешен, но все пак се беше прибрал жив и здрав.

Шерлок Холмс се появи в късния следобед на следващия ден. Беше телеграфирал предварително, за да бъде посрещнат от каретата на сър Пърсивал на гара Хексъм, и пристигна в замъка в приповдигнато настроение. Довел беше мировия съдия и градския лекар със себе си и не загуби нито секунда, поканвайки семейството и прислугата на замъка да се съберат в салона.

Когато всички насядахме. Холмс обяви, че е разрешил случая. Това предизвика дълбоко смайване и несекващи въпроси, а Едуин настоя да разбере какво е искал да каже с „разреши“, след като всички знаят, че виновникът е вълк. Холмс отказа да бъде разпитван по въпроса и заяви, че въпреки късния час ще се върне в стаята си в странноприемницата, защото там, както обясни, имал важни бележки по случая, които ще му помогнат да подреди заключенията си. Беше използвал пътуването си с каретата да разговаря с мировия съдия и лекаря и бе дошъл в замъка само за да ме върне в града, за да му помогна с последните подробности. Утре, обяви той, щял да направи заключенията си обществено достояние.

Към края на тази малка реч влезе кочияшът и обяви, че задната ос на сър Пърсиваловата карета е счупена и няма как да бъде поправена до утре сутринта. Нямаше начин Холмс, съдията и градският лекар да се върнат в Хексъм сега. Нямаше какво да се направи и всички трябваше да прекарат нощта в Аспърн Хол.

Това развитие ужасно ядоса Холмс. По време на цялата вечеря не каза нито дума, на лицето му имаше недоволно изражение. Подпрял тясната си брадичка на дланта, с другата ръка мрачно подбутваше храната из чинията си. Точно когато сервираха десерта, той обяви намерението си да се върне пеша в Хексъм.

— И дума не може да става — възрази удивено сър Пърсивал. — Това са повече от шестнайсет километра.

— Няма да тръгна по пътя — отговори Холмс. — Той заобикаля твърде много. Ще тръгна от Аспърн Хол за Хексъм по права линия.

— Но този маршрут ще ви отведе край тресавището! — каза госпожица Селкърк. — Където… — Гласът й се прекърши.

— Аз ще дойда с вас — обади се Едуин Аспърн.

— Няма защо. Последното нападение на вълка беше завчера и се съмнявам, че е огладнял толкова скоро. Не, ще отида сам. Уотсън, щом стигна в Хексъм, ще съобщя на файтонджията да дойде да вземе теб и останалите на сутринта.

По този начин нещата бяха уредени или поне си мислех, че е така. Обаче скоро след вечерята, когато мъжете преминаха в библиотеката за бренди и пури, Холмс ме дръпна настрана.

— Слушай — каза ми тихо той, — щом можеш, ще се измъкнеш от къщата, като внимаваш да не те забележат. Това е много важно. Уотсън! Трябва да се измъкнеш, без да бъдеш забелязан. Помни, че засега все още си в голяма опасност.

Въпреки изненадата си го уверих, че ще направя всичко както трябва.

— Трябва да стигнеш незабелязано до мястото на малкото хълмче, където открихме полицай Фрейзър. Намери си скривалище, което да остане незабелязано, независимо от коя страна би се приближил някой — откъм тресавището, откъм сушата или откъм пътя. Гледай да заемеш позиция не по-късно от десет часа. Там ще ме чакаш да мина.

Кимнах в знак на съгласие.

— Когато ме забележиш, в никакъв случай не трябва да се изправяш, да викаш, махаш или да разкриваш присъствието си по някакъв друг начин.

— Какво трябва да правя?

— Зависи. Щом дойде време да действаш, ще разбереш сам. А сега: пистолетът ти още ли е у теб?

Потупах джоба на жилетката си, където бях прибрал револвера, откакто бях пристигнал в замъка.

Моят приятел кимна доволен.

— Чудесно. Дръж го подръка.

— Холмс, а ти какво ще правиш?

— Аз ще прекарам известно време тук, преди да се сбогувам, като през това време ще се опитам да отвлека вниманието на младия Аспърн с билярд или каквото е нужно. Важно е да не се отдаде на страстта си да ловува вълци. Особено тази нощ.

В съответствие с нарежданията на Холмс се мотаех наоколо, докато господата не започнаха игра на вист. Тогава се оттеглих в стаята си, взех кепето и палтото и след като се уверих, че никой от прислугата или семейството не ме наблюдава, излязох от замъка през френските прозорци на всекидневната, прекосих на прибежки моравата и оттам стъпих на пътя за Хексъм. Дъждът беше спрял, обаче луната беше отчасти скрита зад облаци. Върху мрачния пейзаж лежаха ниски ластари от мъглица.

Следвах калната алея, докато се виеше мързеливо на северозапад, очаквайки простора на тресавището, което лежеше там някъде отпред. Беше хладна нощ и тук-там се виждаха снежни петна между къпините и блатната трева. След няколко километра при завоя, където алеята стигаше своята най-северна точка и поемаше на изток по посока на града, тръгнах на юг през ниските шубраци към самото тресавище. По това време луната вече се беше показала иззад облаците и можех да различа отпред тресавището, което блестеше с призрачна светлина. Отвъд него почти неразличима чернееше границата на гората Килдър.

Когато най-сетне стигнах хълма, се огледах, а после се заех да изпълня указанията на Холмс: да намеря прикритие, в което бих могъл да остана незабелязан от всички посоки. Това изискваше известни усилия, но най-накрая намерих една падина в източния склон на хълма, отчасти заобиколена от прещип и тръни, които предлагаха отлични възможности за укриване, като същевременно имаше изглед към всички страни. Тук се настаних, за да чакам.

През следващия час изкарах едно от най-мрачните си нощни бдения. От бездействието крайниците ми се схванаха, туристическото ми палто не можа да ме предпази от влагата и студа. От време на време оглеждах различните подстъпи, после от чисто нервно напрежение проверявах състоянието на оръжието си.

Вече минаваше единайсет часът, когато най-сетне чух стъпки, които се приближаваха през блатната трева откъм Аспърн Хол. Внимателно надникнах от скривалището си. Това несъмнено беше Холмс със своето кепе и дълго палто. Тънката му фигура излизаше из мъглицата с характерните му големи крачки. Той вървеше по самия край на тресавището по посока на моето скривалище. Извадих револвера от джоба на жилетката си и се подготвих психически за всяко нужно действие.

Чаках неподвижен, докато Холмс продължаваше да се приближава, крачейки по посока на Хексъм съвсем хладнокръвно, все едно е излязъл на вечерна разходка. Внезапно откъм гората забелязах да се появява друга форма. Беше голяма и тъмна, почти черна, и наблюдавах с ужас как се насочва право към Холмс на четири крака. От позицията си в далечния край на хълма моят приятел нямаше да може да види създанието. Стиснах по-здраво револвера си. Не можеше да има никакво съмнение, че това беше страховитият вълк, който се готвеше да вземе четвърта жертва.

Гледах как се приближава, готов с револвера си, ако се приближи прекалено до Холмс. Но когато звярът се оказа само на няколко метра от моя приятел и той най-накрая го видя, се случи най-странното нещо. Звярът забави ход и започна заплашително да се промъква напред.

— Добър вечер, сър Пърсивал — поздрави Холмс делово.

Звярът посрещна този изблик със злобен лай. В този момент аз вече се приближавах към него в гръб. Изведнъж вълкът се изправи на задните си крака. Щом наближих, като същевременно се опитвах да не вдигам шум, за да не се издам, видях с удивление, че създанието наистина беше човек: сър Пърсивал, облечен в нещо, което приличаше на палто от тежка меча кожа. Подметките на ботушите му бяха снабдени с импровизирани нокти, а от ръкавиците му на връв висяха възглавнички на вълчи лапи. В едната си ръка, изглежда, стискаше пистолет, а в другата уред, подобен на нокти, с дълги извити остриета. Русите му оредяващи коси представляваха бледо неестествено бяло петно на светлината на издигащата се луна. Аз се оказах направо парализиран от това странно и напълно неочаквано развитие.

Сър Пърсивал се изсмя отново със смях, наподобяващ лай.

— Добър вечер, господин Холмс — поздрави той. — Ти ще станеш отлична вечеря. — След това с бурен поток от думи, които не можех да следя или разбера, той запъна петлето и вдигна оръжието към Холмс.

Тази крайност ме освободи от сковаването.

— Сър Пърсивал, свалете оръжието! — изревах аз иззад гърба му с насочен към него револвер. — Държа ви под прицел.

Изненадан, сър Пърсивал се завъртя към мен и насочи оръжието. Докато го правеше, аз стрелях и го улучих в рамото. С болезнен вик господарят на замъка притисна раната и рухна на колене. Миг по-късно Холмс беше до него. Той освободи сър Пърсивал от оръжието и фантастичния уред, който без съмнение — тогава осъзнах това — беше използван за симулиране на разкъсванията от вълчи нокти. След това се обърна към мен.

— Уотсън, ще се радвам, ако можеш да отидеш колкото може по-бързо в града — каза той спокойно — и да се върнеш с каручка и неколцина здрави мъже. Аз ще остана тук със сър Пърсивал.

Останалото може да бъде обобщено с няколко кратки изречения. След като сър Пърсивал бе задържан от властите и отведен в наказателния съд, ние се върнахме в Аспърн Хол. Холмс поговори накратко и поотделно с мировия съдия, после с Едуин Аспърн и накрая с госпожица Селкърк, след което настоя да се върнем още със следващия влак в Лондон.

— Холмс, трябва да призная — казах му аз, докато на зазоряване файтонът ни се търкаляше по пътя към Хексъм, — че макар при предишни случаи често да съм бил в пълен мрак, това беше твоята най-голяма изненада. Без съмнение ще докаже твоето coup de maître^[5]. Откъде, за бога, знаеше, че не вълк, а човешко същество се крие зад тези безчинства? И как разбра, че е сър Пърсивал, разбира се, ако изобщо си го знаел?

— Драги Уотсън, ти ме обиждаш — отговори Холмс. — Разбира се, че знаех за сър Пърсивал.

— Моля да ми обясниш.

— Имаше няколко улики, чрез които всеки достатъчно проницателен човек можеше да различи важното от простата случайност. Но подред: първо имаме лудия, който става първата жертва. Когато има повече от едно убийства, с които се налага да се справяш, Уотсън, трябва да обърнеш особено внимание на първото. Често мотивът и с това целият случай се основават на това първо престъпление.

— Но първата жертва е просто някакъв луд скитник.

— Да, но това важи само за последните години, защото невинаги е бил такъв. Уотсън, спомни си какво разбрахме от полицая: че в брътвежите му се е повтаряла една дума отново и отново: морков.

Разбира се, че си спомнях, както и интереса на Холмс към този факт. Направо не беше за вярване, че може да е важен.

— Продължавай — подканих го аз.

— Трябва да знаеш, че морковенето е процес при изработването на филц, при който животинска вълна се топи в разтвор от живачен нитрат. Целта е до се направят космите по-меки и оттам превъзходен филц. — Подчертавайки думата, той ми хвърли многозначителен поглед.

— Филц — повторих аз — като този, който се използва за правене на шапки?

— Точно така. Разтворът е оранжев и оттам — морковене. Обаче този процес е имал твърде тежки странични ефекти върху хората, които са работели с него. Затова днес употребата му е силно ограничено. Когато човек дълго време вдишва живачните изпарения и особено — в нашия случай — в малките помещения на шапкарите, следват необратими токсични и други последствия. Пострадалите имат тремор в ръцете, почернели зъби, завален говор. При по-тежките случаи се стига до тежка деменция или лудост. Затова възниква поговорката: луд като шапкар. — Холмс махна с ръка. — Знам всичко това заради постоянния ми интерес към химията.

— Какво общо има всичко това със сър Пърсивал? — възкликнах аз.

— Ако нямаш нищо против, нека караме подред. Нали си спомняш, че полицай Фрейзър смяташе нашия скитник за пияница, като цитира като доказателства заваления говор и трудното придвижване на мъжа, въпреки това не е успял да подуши алкохолен дъх. Аз веднага предположих, че затрудненията на човека са резултат не на пиянство, а на отравяне с живак. Това, че споменава „моркови“, обяснява и как се е стигнало до отравянето: като професионален риск при изработването на филц и работа като шапкар. Аз, разбира се, осъзнах, че не може да са съвпадение предишната професия на сър Пърсивал като шапкар и внезапната поява на този странен тип. Не: този човек очевидно някога е имал вземане-даване със сър Пърсивал. Спомни си, ако можеш, две неща: първо, че човекът е сипел яростни излияния за предателство, за получаване на справедливост в съда. Второ, че сър Пърсивал спечелва богатството си чрез уникален процес за изработване на филц. Нали си спомняш, че отказа да го обсъжда с мен, когато подхванах темата в Аспърн Хол.

Файтонът продължаваше да ни полюшва по пътя към Хексъм и Холмс подхвана отново разказа си:

— След като отбелязах всички тези обстоятелства, започнах да обмислям възможността този човек, вече тъжно преобразен в развалина, някога да е бил делови партньор на сър Пърсивал и може би действителният автор на този революционен процес за производство на филц. Сега, години по-късно, се беше върнал, за да си оправи сметките с бившия си партньор, за да го изобличи и съсипе. С други думи, цялата история започва като обикновен спор по делови въпроси, който сър Пърсивал разрешава по традиционен начин — чрез убийство. Когото този човек се е появил в Хексъм, струва ми се много вероятно сър Пърсивал да му е обещал удовлетворение и той се е съгласил да се срещнат на усамотено място близо до тресавището. Там сър Пърсивал убил своя някогашен съдружник и за да попречи, на каквото и да е подозрение срещу него, разкъсва ужасно тялото и стига толкова далеч, че да остави няколко пробни следи от ухапвания с цел това да изглежда дело на голям и жесток звяр, най-вероятно вълк.

— Направил го е, и то с голям успех — отбелязах аз. — Защо е убил отново?

— Ако не си забравил, вторият убит е естественик от Оксфорд. Бил чут в местната кръчма да развенчава слуховете за вълк, като заявява, че в Англия вълците отдавна са изчезнали. С убийството на този човек сър Пърсивал постига няколко цели. Първо, заглушава твърденията на естественика, че вълкът в Англия е изтребен, защото последното, което е искал господарят на замъка, е вниманието да се насочи отново към първото убийство. По това време вече е чул слуховете в Хексъм, че вълкът е виновен за убийството на бившия му партньор. В случай че го забележат, си приготвя палто от голяма меча кожа в комплект с ръкавици с формата на лапи и ботуши, които с уменията си на шапкар е успял да направи твърде убедителни. Използвал е тази маскировка, за да пристигне на второто местопрестъпление и да избяга от мястото на четири крака. Уотсън, дори си мисля, че се е надявал този път да го види някой, за да разпали слуховете за вълк човекоядец. И е извадил късмет.

— Да, мога да видя жестоката логика в тези постъпки — потвърдих аз, — но защо полицаят?

— Полицай Фрейзър, макар и не най-великият детектив, беше човек с голямо упорство и настойчивост. Без съмнение сър Пърсивал го е възприемал като заплаха. Спомни си как Фрейзър намекна за определени съмнения относно поведението на вълка. Тези съмнения, бих си позволил да предположа, са били свързани с факта, че следите на вълка влизат в тресавището, но никога не излизат от там. Полицаят е забелязал това при второто убийство, ако не по-рано. Аз самият открих този любопитен феномен едва след смъртта на Фрейзър, когато обиколих тресавището. Вълчите следи навлизаха в района от източния край. Обаче от западния излизаха само човешки следи. Нали разбираш, сър Пърсивал е влизал от единия край на тресавището на четири крака като вълк. После е използвал растителността за прикритие, за да излезе отново като човек, в случай че някой го срещне. Полицаят трябва да е споменал подозрението си на сър Пърсивал — нали си спомняш как спомена, че е бил в замъка предния ден, за да предупреди младия Аспърн да престане да търси вълка. С това е подписал смъртната си присъда.

Да слушам тези разкрития, поднесени от Холмс с безстрастен глас, беше удивително. Можах само да поклатя глава.

— Онова, което реши случая за мен, беше нехайното и дори окуражаващо отношение на сър Пърсивал към ловните усилия на сина му. Той изглеждаше напълно спокоен за Едуин. Защо? В този етап на играта за мен отговорът беше очевиден. Сър Пърсивал знаеше, че синът му не е заплашен от вълка, защото вълкът беше той самият. Разбира се, трябва да добавим и начина, по който сър Пърсивал разля брендито си.

— Какво искаш да кажеш?

— Полагаше големи усилия да скрие треперещите си ръце. Зараждащото се паралитично треперене, за мое удовлетворение, разкри, че той самият е на път да полудее от живачното отравяне и че скоро ще се превърне в същото жалостно същество като своя бивш съдружник.

В този момент пристигнахме на гара Хексъм. Слязохме с нашите куфарчета и излязохме на перона точно за влака в 8:20 ч. за Падингтън.

— Въоръжен с тези подозрения — продължи Холмс, — заминах за Лондон. Не ми отне много време да открия фактите, които търсех. Преди години сър Пърсивал наистина имал съдружник. По онова време той го обвинил, че е откраднал ценен патент, който бил негова собственост. Бил сметнат за луд и вкаран в приют с помощта на самия сър Пърсивал. Горкият човек бил освободен само няколко дни преди първата поява на бълнуващия луд от Килдърската гора.

Върнах се от Лондон сигурен, че не само няма вълк стръвник, а убиецът на тримата души е самият сър Пърсивал. Единственият въпрос беше как да бъде заловен. Не можех просто така да разкрия истината, че няма вълк. Не, трябваше да намеря начин да подтикна сър Пърсивал да види в мен своята следваща жертва и да го уредя, така да се каже, на собствения му терен. Това бе причината за драматичното разкритие, че съм решил случая, и за нощната ми разходка из полето между тресавището и гората — сцена на предишните убийства. Бях сигурен, че ако не съм сбъркал напълно в преценката си, сър Пърсивал ще се възползва от възможността да ме превърне в своята четвърта жертва.

— Обаче ти тръгна пеша само защото каляската на сър Пърсивал счупи ос! — възразих аз. — Как си могъл да очакваш, че това ще се случи?

— Не съм го очаквал, а го организирах.

— Искаш да кажеш…? — Аз се заковах на място.

— Да. Организирах малък саботаж срещу каляската на сър Пърсивал. Може би трябва да изпратя чек за ремонта.

В сутрешното небе се чу далечната свирка на влак. Минута по-късно експресът се показа на хоризонта. Малко по-късно вече се качвахме във вагона.

— Трябва да призная, че съм удивен — отбелязах аз, когато влязохме в купето. — Ти си като художник, който надминава собствения си шедьовър. Остава само една подробност, която не разбирам.

— Добре, Уотсън, казвай да видим какво не разбираш.

— Холмс, все пак едно е да направиш убийството да изглежда като дело на животно, а съвсем друго — да погълнеш късове от трупа. Защо сър Пърсивал продължи да го прави, и то в нарастваща степен?

— Отговорът е много прост — отговори Холмс. — Изглежда сър Пърсивал в своята нарастваща лудост е добил вкус към своята… ъъъ… плячка.

Историята за вълка от Хексъм повече не се чу, докато може би половин година по-късно попаднах на бележка в „Таймс“, че новият собственик на Аспърн Хол ще се ожени след месец за годеницата си в катедралата „Сейнт Пол“. Изглежда според местното мнение жестокостите на бащата са били повече от овъзмездени от военните успехи на сина и смелостта, която беше проявил в опитите да убие вълка. Що се отнася до мен, щях да се радвам да прекарам повече време в компанията на една от най-красивите млади дами сред моите познати — госпожица Виктория Селкърк. Разбира се, ако обстоятелствата бяха по-различни.

Когато веднъж по-късно самият Холмс спомена случая, той изрази единствено съжаление, че екскурзията до Аспърн Хол не му е предоставила възможност да подпомогне проучването му на Sciurus vulgaris — евразийската червена катерица.