Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (45)

44.

Хампстед Хийт, каза си Роджър Клийфиш, се бе променил към лошо от онези дни, когато Кийтс го е прекосявал на път от Кларкънуел до вилата на Каудън Кларк^[1], за да чете поезията си и да води литературни разговори. Или от времето на Уолтър Хартрайт, учител по рисуване, който го е пресичал късно вечер, потънал в мисли, и срещал призрачната Дама в бяло на далечен страничен път. Днес беше обграден от всички страни от Голям Лондон, с автобусни спирки и станции на метрото, разпръснати по неговите граници, където някога са се издигали само горички.

Беше почти полунощ. Времето бе захладняло и горещината вече не се усещаше. Бяха слезли от Парламент Хил и неговата прекрасна панорама към Ситито и Канари Уорф зад него и се насочиха на северозапад. На бледата лунна светлина се виждаха хълмове, езера и гори.

— Донесох затъмнен фенер — каза Клийфиш повече от стремеж да поддържа духа си бодър, отколкото от желание да споделя информация. Той извади уреда, който беше крил под широкото си палто. — Някак си ми се струва подходящ за случая.

Пендъргаст го погледна.

— Анахронизъм, но може да се окаже полезен.

Планирането на това малко приключение сред удобствата на неговото жилище бе изпълнило Клийфиш с вълнение. Когато Пендъргаст не успя да получи разрешение да влезе в Ковингтън Грейндж, той заяви, че ще го направи така или иначе — в случая последното означаваше незаконно. Клийфиш ентусиазирано бе предложил своята помощ. Но сега, когато вече изпълняваха плана, той чувстваше нещо повече от леко безпокойство. Едно беше да пишеш научни трудове за професор Мориарти — „Наполеон на престъпленията“, или за полковник Себастиан Моран — „втория най-опасен човек в Лондон“. Но беше нещо съвсем различно, както разбра сега, да си навън в нощта и да планираш влизане с взлом.

— В Хампстед Хийт има полицейски участък — подхвърли той.

— Така ли? — чу в отговор. — Колко души е личният състав?

— Може би дузина. Някои водят полицейски кучета.

На това не отговор не получи.

Заобиколиха Саут Медоу и навлязоха в гъстата гора около Дулинг Граунд. На север Клийфиш различи светлините на Хайгейт.

— Освен това трябва да се имат предвид пазачите на Националния тръст — добави той. — Винаги съществува вероятността някой от тях се мотае наоколо.

— Заради това предлагам фенерът да бъде добре скрит.

Намалиха ход, когато целта се появи пред очите им в края на малък хълм. Ковингтън Грейндж се издигаше в далечния край на Дулинг Граунд, заобиколена от три страни с гори. Отдясно лежаха Стоун Бридж и Уд Понд. В северната част се простираше зелена морава, която продължаваше към Кенуд Хаус. Отвъд нея се виждаше летящият по Хампстед Лейн трафик.

Пендъргаст погледна натам, след това кимна на Клийфиш и продължи напред, придържайки се към края на гората.

Самата вила беше археологическа енигма, защото нейният строител не бе успял да реши към коя школа и дори към коя ера иска да принадлежи. Ниската фасада беше наполовина от греди а ла Тюдор, по малка добавка отстрани беше в странен неоромански стил. Дългият наклонен покрив, завършваш с настръхнали стрехи, беше изпреварил Занаятчийската епоха с половин столетие. До далечния край на къщата имаше залепен парник, чиито стъкла бяха пропукани и покрити с увивни растения около сградата имаше ограда от телена мрежа, огъната и ръждясала, която, изглежда, беше поставена преди десетилетия, за да я обезопаси, но отдавна беше забравена.

Следвайки Пендъргаст, Клийфиш се промъкна до предната част на сградата, където тясната врата в оградата беше заключена с катинар. До нея имаше избелял от времето надпис, който предупреждаваше: „Собственост на правителството на Н. В. Влизането забранено“.

— Е, Роджър, да опитаме ли? — попита Пендъргаст толкова спокойно, сякаш канеше своя състудент да хапнат сандвичи с краставица в „Риц“.

Клийфиш се огледа неспокойно и притисна още по-близо до тялото си затъмнения фенер.

— Ами катинарът… — започна той. Докато говореше, се чу тихо щракане и катинарът се отвори в ръката на Пендъргаст.

Те минаха бързо през вратата на оградата и агентът грижливо я затвори. Облаци бяха закрили луната, но не беше много тъмно. Клийфиш зачака в предния двор, докато Пендъргаст набързо разузна обстановката. Чуваше различни звуци: далечен смях, вой на клаксони от магистралата и — може би просто си беше въобразил — биенето на собственото си сърце.

Пендъргаст се върна при него и го покани с жест да се приближат към входната врата. Тя също се предаде почти веднага, след като агентът на ФБР я докосна. Двамата влязоха, Пендъргаст затвори вратата и Клийфиш изведнъж се озова в пълен мрак. Сега долови няколко допълнителни неща: миризмата на мухъл и дървени стърготини; лекото трополене на малки крака, тихото църкане на обезпокоените гризачи.

От мрака се чу глас:

— За да улесним нашето търсене, нека преговорим отново онова, което знаем. В продължение на повече от десетилетие, приблизително от 1917 до 1929 г., Конан Дойл редовно е идвал тук като гост на Мери Уилкс, за да изучава спиритизма и да чете своите писания по въпроса на приятели единомишленици. Умира през 1930, на път за, както той сам казва, „най-голямото и славно от всички приключения“. Мери Уилкс умира през 1934 година. Нейната дъщеря, Летиша Уилкс, живее тук заедно със своята племенница и племенник от смъртта на майка си до собствената си кончина през 1980 година, когато завещава имота на правителството. Оттогава, изглежда, никой не е живял тук и имотът е останал недокоснат.

Клийфиш нямаше какво да добави, затова си замълча.

Появи се малка червена светлинка. Пендъргаст държеше фенерче с филтър. Лъчът слаба светлина се плъзна насам-натам, откривайки коридор, който водеше в удобно жилище, обзаведено около 1980 година. Купчини книги бяха скупчени безразборно покрай стената, а различни гномчета и стъклени фигурки стояха върху чифт странични маси, покрити с дебел слой прах. Краят на коридора се отваряше към кухнята: отляво и отдясно имаше врати, които водеха в салона и трапезарията. Първият етаж, изглежда, бе покрит с рошав килим в отвратително оранжево.

Пендъргаст подуши въздуха.

— Миризмата на гнило дърво и разрушение е силна. Моята приятелка в Националния тръст е права: тази къща е в състояние на крайна немощ и може би вече не е безопасна. Трябва да действаме много внимателно.

Влязоха в салона и се спряха на прага, докато Пендъргаст плъзгаше бледия лъч на фенерчето из помещението. Вътре беше истински хаос. В единия ъгъл стоеше пиано, от стойката му за ноти по обърнатото столче и пода бяха посипани партитури; на няколко маси, вълнисти от мухъл, лежаха пъзели и недовършени игри на монополи и китайски шах. По диваните и креслата бяха разпръснати безразборно списания.

— Изглежда Летиша Уилкс е имала буен темперамент — отбеляза Пендъргаст с неодобрително подсмъркване.

Останалата част от първия етаж не беше по-различна. Играчки, дреболии, захвърлени сака, бански, пантофи — и навсякъде този противен оранжев килим, осветен в ужасяващото тъмночервено от филтъра на Пендъргастовото фенерче. Не беше за чудене, че Националният тръст е оставил вилата да се съсипва и разрушава, помисли си Клийфиш. Можеше да си представи как някой нещастен служител е надникнал за минутка през вратата, огледал е мястото за още толкова, след което е затворил вратата след себе си, загубил надежда за обновление. Той се вторачи в стените с тапети на орнаменти, после огледа износените и лекьосани мебели, търсейки призрачни доказателства за омагьосаната вила, в която някога Конан Дойл бе работил и се веселил. Но нищо не можа да открие.

В мазето нямаше нищо друго, освен празни килери, студена пещ и мъртви бръмбари. Пендъргаст поведе нагоре към втория етаж по заплашително скърцащите стълби. От централния коридор се отделяха шест врати. Първата водеше към килер за спално бельо. Съдържанието му бе опустошено от времето и молците. Второто помещение беше обикновена баня. Следващите три врати се отваряха към спални. Едната, в донякъде приличен порядък, изглежда, беше на самата Летиша. Другите очевидно бяха ползвани от нейните племенница и племенник, за което свидетелстваха плакатите на Дион и Франки Вали в първата и безбройните броеве на „Сън“ — всички отваряни до трета страница^[2] — в другата.

Оставаше само единствената затворена врата в далечния край на коридора. Клийфиш се обезкуражи. Едва сега осъзна колко много си бе позволил да вярва, че изчезналият разказ за Холмс може наистина да се намери. Глупаво бе да си мисли, че ще успее там, където толкова много негови другари вече се бяха провалили. Особено в тази бъркотия, за чисто здраво претърсване щеше да е нужна най-малко седмица.

Пендъргаст завъртя топката и отвори последната врата и така бързо, както се беше обезкуражил, Клийфиш отново се обнадежди.

Помещението, което се откри пред тях, се различаваше от останалата част на къщата както денят от нощта. Беше като капсула на времето от период, изминал преди повече от сто години. Това беше кабинет, обзаведен оскъдно, но с вкус. След ужасната бъркотия в останалата част от къщата мястото се стори на Клийфиш като глътка пресен въздух. Той се огледа, вълнението преодоля безпокойството му, докато Пендъргаст плъзгаше лъча светлина из помещението. Видяха писалище и удобен стол. По стените висяха щампи със спортна тематика и дагеротипи в прости рамки; близо до него стоеше полупразна библиотека. Високо на стената имаше декоративен прозорец, чиито мулиони^[3] оформяха решетката на диамант. Стените бяха покрити с гоблени на орнаменти, аскетични на вид, но въпреки това изискани.

— Мисля, че можем да рискуваме с малко повече светлина — измърмори Пендъргаст. — Моля, подай ми фенера.

Клийфиш протегна фенера напред и отвори малко плъзгащия се капак. На секундата видяха по-ясно помещението. С възхита забеляза красивия дървен под, направен от полиран паркет, подреден в старомодни шарки. Малка квадратна черга от груб вълнен плат лежеше в средата на помещението. Срещу далечната стена, между гоблените, беше наместен шезлонг, който, изглежда, беше служил и за легло през деня.

— Мислиш ли, че… — обърна се Клийфиш към Пендъргаст, но не посмя да довърши въпроса си.

Вместо да отговори, Пендъргаст посочи един от дагеротипите на стената до тях.

Клийфиш се вгледа по-внимателно и с изненада осъзна, че това съвсем не беше дагеротип, а обикновена фотография, явно от началото на XX век. На нея се виждаше младо момиче сред пасторален горски пейзаж, облегнало брадичка на едната си ръка и отместило поглед от фотоапарата с израз на вглъбена сериозност. На преден план четири малки създания с тънки крайници и големи пеперудени крила танцуваха, лудуваха или свиреха мелодии на тръстикови свирки. Нямаше видими следи от манипулация или фалшификация на снимката: феите изглеждаха като съставна част от изображението.

— Феите от Котингли — прошепна Клийфиш.

— Да — потвърди Пендъргаст. — Както добре знаеш, Конан Дойл твърдо вярвал в съществуването на феи и в истинността на подобни снимки. Дори посвещава книга на тази тема: „Идването на феите“. Йоркширските момичета Елси Райт и нейната братовчедка Франсис Грифитс заявили, че виждат феи и са ги снимали. Това са някои от техните фотографии.

Клийфиш отстъпи назад. Почувства как сърцето му започна да блъска. Вече не можеше да има никакви съмнения — това беше кабинетът на Конан Дойл тук. А семейство Уилкс го бяха опазили с грижа и любов дори когато бяха оставили другата част от къщата да се съсипе и опропасти.

Ако изгубеният разказ можеше да бъде намерен някъде, това щеше да стане в тази стая.

С внезапен изблик на енергия Пендъргаст пристъпи напред, без да обръща внимание на страховитото скърцане на дюшемето, а лъчът на фенерчето се стрелкаше насам-натам. Упъти се към бюрото и започна да го претърсва основно, вадейки чекмеджетата, за да прегледа задната част и страните. След това се упъти към библиотеката, извади няколкото прашни тома и започна внимателно да ги прелиства, като погледна дори в гръбчетата им. После започна да сваля една по една снимките от стената и преглеждаше гърбовете им, като внимателно опипваше паспартуто за нещо, скрито под него. Подир тях се зае с гоблените, като внимателно плъзгаше пръсти по техните краища.

Когато свърши с това, спря, а сребристите му очи започнаха да обхождат помещението. Извади швейцарско ножче от джоба си, отвори го, упъти се към шезлонга и направи хирургически срез на мястото, където платът се срещаше с дървената рамка. Вмъкна в него фенерчето, след него и пръстите си, претърсвайки усърдно вътрешността, но усилията му не се увенчаха с успех. След това се зае със стените, залепил едното ухо на мазилката, докато я почукваше лекичко с кокалчетата на ръката си. По такъв начин обиколи помещението веднъж, след това още веднъж с все същата мъчителна грижливост.

Докато наблюдаваше това изчерпателно претърсване, което се провеждаше от специалист, Клийфиш почувства как отчаянието започва отново да го обзема.

Очите му попаднаха върху пода и малкия килим, който лежеше в средата му. В него имаше нещо познато. Дори много познато. И тогава съвсем неочаквано осъзна какво е то.

— Пендъргаст — подвикна той или по-скоро изграчи, защото гърлото му се беше свило.

Агентът на ФБР се обърна към него, за да го погледне.

Клийфиш посочи килима.

— „Това беше малка квадратна черга в средата на стаята върху красив старомоден паркет — цитира той — от полирани квадратни дъсчици“.^[4]

— Съжалявам, но познанията ми за „Канонът“ не са толкова подробни, колкото твоите. Откъде е това? „Мъстрейвският ритуал“? „Вечният болен“?

Клийфиш поклати глава.

— „Второто петно“.

За миг Пендъргаст свъси чело. После очите му изведнъж заблестяха — беше разбрал.

— Възможно ли е да е толкова просто?

— Защо човек да не рециклира нещо добро?

Само след миг Пендъргаст вече беше клекнал на пода. След като бутна килима настрана, той започна да опипва с пръсти и върха на ножа дъсчиците на паркета, като натискаше тук или мушкаше внимателно там. След минута се чу скърцането на дълга скрита панта и една от дъсчиците подскочи нагоре, разкривайки малък черен отвор.

Пендъргаст внимателно бръкна в дупката. Клийфиш гледаше и затаи дъх, докато агентът вадеше ръката си. Когато дланта се показа, стискаше купчина навити листове хартия, формат 300х200 мм, известен като „шутовска шапка“, чупливи, прашни и пожълтели с годините, захванати с лента, която се разпадна в ръцете му. Той внимателно разви рулото и предпазливо бръсна прахта от най-горния лист.

Двамата мъже клекнаха около купчината и Пендъргаст насочи фенерчето към думите, изписани ръкописно в средата на страницата:

Приключението в Аспърн Хол

Нямаше нужда от думи. Пендъргаст бързо и тихо затвори малката падаща врата и с крак върна килима на мястото му. След това двамата напуснаха помещението и се насочиха към стълбите.

Изведнъж се чу ужасяващ трясък. Огромна прашна вълна се вдигна, за да обгърне Клийфиш, изгаси фенера му и потопи коридора в мрак. Той замаха с ръце, за да разсее праха, кашляйки и плюейки. Когато зрението му се проясни, видя Пендъргаст или по-скоро главата и протегнатите му ръце на равнището на своите крака. Подът под него беше поддал и той бе успял да се спаси от пропадане в последния миг.

— Ръкописът, човече! — задъхано каза Пендъргаст, напрегнат от усилието да се държи. — Вземи го!

Клийфиш клекна и внимателно измъкна листовете от ръката му. След като ги пъхна в джоба на широкото си палто, хвана Пендъргаст за яката и с голямо усилие успя да го издърпа на площадката на втория етаж. Пендъргаст успокои дишането си, изправи се и с недоволна гримаса на лицето заотупва прахта от себе си. Двамата заобиколиха дупката и тъкмо започнаха да слизат предпазливо по стълбите, когато запален глас възкликна отвън:

— Я, кои са тия?

Двамата замръзнаха на място.

— Пазачът! — прошепна Клийфиш.

Пендъргаст махна на състудента си да затъмни фенера. После вдигна фенерчето до лицето си, постави пръст на устните си и после посочи към входната врата.

Двамата се запромъкваха към нея със скоростта на охлюв.

— Кой е там? — чу се отново гласът. Пендъргаст тихо извади голям пистолет от сакото си и го обърна с ръкохватката напред.

— Какво правиш? — попита Клийфиш тревожно и хвана агента за ръката.

— Мъжът е пиян — прошепна в отговор агентът. — Ще мога да го… ъъъ… обезвредя без много шум.

— Насилие? — възкликна Клийфиш. — Божичко, не и срещу служител на Нейно кралско величество!

— Ти какво предлагаш?

— Да си плюем на петите.

— Да си плюем на петите?

— Ти сам каза, че мъжът е пиян. Ще изскочим и през вратата в оградата право на юг към гората.

По лицето на Пендъргаст беше изписано неверие, но въпреки това той прибра пистолета. Тръгна напред по килима до входната врата, открехна я и погледна навън. Тъй като не чу нищо, махна на Клийфиш да го последва и тръгна по тясната пътека към зелената мрежа. Точно когато отвори вратата, луната изскочи иззад облаците и от близкия храсталак се чу триумфален вик:

— Ей, вие! Нито крачка повече!

Пендъргаст изскочи през вратата и се понесе с висока скорост, следван по петите от Клийфиш. Чу се оглушителният трясък на ловна пушка, но двамата не намалиха скоростта на спринта си.

— Улучил те е! — задъхано изстреля Клийфиш, защото докато се опитваше да следва другаря си, видя как при всяка негова крачка, от рамото му бликва тъмночервена течност.

— Предполагам няколко повърхностни сачми. Няма страшно. Когато се върнем в „Конот“, ще ги извадя с пинсета. Как е ръкописът? Някакви повреди?

— Нищо му няма. Всичко е наред.

Клийфиш не беше тичал така от ученическите си години. Въпреки това мисълта за пияния пазач и неговата пушка вля енергия в краката му и той продължи да следва Пендъргаст покрай Спрингетс Уд до Вейл ъв Хелт, а оттам — слава богу! — до Ийст Хийт Роуд, после такси и на свобода!