Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (44)

43.

По-късно този следобед на път от скиорския склад Кори реши да се отбие в града, за да се сгрее с чаша топъл шоколад и да прегледа електронната си поща. Беше тъмно, снегът валеше и тя знаеше, че трябва да се връща у дома, но не искаше да вижда тази ужасна студена къща, след като цял ден бе прекарала в мръзнене в склада. Заради това започна наум да го нарича „сибирска камера на мъченията“.

Когато паркира своя нов „Форд Експлорър“ на улицата, снегът беше понамалял. След палежа предишната вечер места за паркиране имаше в изобилие, докато преди това обикновено човек трудно намираше място. Въпреки затварянето на магистралата и летището по-рано през деня ужасно много хора бяха успели да напуснат града. Тя влезе бавно в „Озимандий“^[1], едно от малкото обикновени кафенета в града, с безплатен уайфай и келнери, които не те гледат отвисоко.

Заведението беше почти празно, но любезната келнерка, която дойде, малко разведри мрачното настроение на Кори. Тя си поръча горещ шоколад и извади айпада си. Имаше малко имейли, включително един от научния й ръководител, който искаше нови подробности за нейната работа. Същевременно искаше вътрешна информация какво точно става в Роринг Форк. Завършваше с оплакването, че не го информира достатъчно. Вярно беше, че е пестелива в своите доклади, защото не искаше да му даде възможност да се меси или да попречи на работата й. Затова реши, че колкото по-малко информация има, толкова по-добре. Щом тезата й бъде завършена и предадена, тя щеше да помете комисията и той нямаше да има друг избор, освен да се присъедини към официалното признание. Щеше да спечели наградата „Роузуел“… или поне се надяваше, че събитията ще се развият по този начин. За да успокои Карбоне, съчини неясен и двусмислен отговор на неговия имейл, маскира го като доклад, който по същество не казваше нищо, като намекваше, че работата й върви бавно и всъщност още няма много информация. След това натисна бутона „изпрати“, като се надяваше, че това ще му бъде достатъчно в продължение на няколко дни.

Донесоха горещия шоколад и Кори започна да отпива, докато прехвърляше имейлите. От Пендъргаст нямаше нищо — не че го беше очаквала, защото той очевидно не си падаше по писането на имейли. След като свърши с писмата, порови из „Ню Йорк Таймс“, „Хъфингтън Поуст“ и няколко други сайта. Нюйоркският вестник беше поместил репортажа за палежите на първа страница и тя го прочете с интерес. След втория пожар историята бе добила национална известност, обаче третият палеж я издигна до една от онези ужасни сензационни случки, които приковаваха вниманието на цялата страна. Иронията бе, че се превърна в хит точно сега, когато бурята беше в разгара си и репортерите не можеха да дойдат тук, за да я отразят.

След като си допи шоколада, Кори стигна до извода, че е по-добре да се връща вкъщи. Уви се добре в шала, излезе от кафенето и с изненада видя от другата страна на улицата двойка, която точно минаваше под уличната лампа и в която разпозна Стейси и Тед. Тя се вторачи в тях. Макар да не се държаха за ръце, изглеждаха много близки, бъбрейки. Докато ги следеше с поглед, двамата влязоха в един ресторант.

Кори изведнъж се почувства гадно. По-рано днес Стейси бе заявила, че ще прекара деня в къщата на Файн, тъй като има ужасен махмурлук. Явно не е бил толкова ужасен, след като е могла да излезе на вечеря с Тед. Дали тези двамата не мамеха Кори? Изглеждаше невъзможно, но изведнъж беше станало много вероятно. Може би това беше отмъщението на Тед заради отказа й да легне с него снощи? Затова ли беше излязъл със Стейси — за да си го върне?

Ами Стейси? Може би беше достатъчно объркана, за да стори подобно нещо. В края на краищата излезе, че не е увереният капитан от авиацията, както първоначално я бе възприела Кори, а една доста объркана и самотна млада жена. Стана й неприятно, че случилото се я беше накарало да промени чувствата си към Стейси, но сега не можеше да не я приема като различен човек. Запита се какво ли представлява посттравматичният синдром и как ли се проявява. Освен това трябваше да се добави и странният факт, че Стейси беше пристигнала в града няколко дни по-рано, без да се разкрие на когото и да било. Какво е правила през това време? Наистина ли просто е искала „да усети“ мястото?

Кори се качи на колата и запали двигателя. В него имаше още малко остатъчна топлина, така че бързо загря. Това я накара да изпита благодарност. Излезе от града и подкара към Рейвън Ръвин Роуд, като взимаше обратните завои много бавно, докато снегът се трупаше върху чистачките. Сега валеше толкова силно, че някой в засада с пушка нямаше да успее да види колата й по пътя, камо ли да стреля. Това беше добра новина. Замисли се за скапания си обяд от боб с ориз — толкова можеше да си позволи — и поредната вечер, през която щеше да мръзне в къщата. Майната му, щеше да отвори с шперц ключалката на термостата и да го надуе, а собственикът да вие колкото ще. Беше толкова смешно — мултимилионер да се вълнува от няколко долара в повече.

Къщата изплува от падащия сняг — тъмна и мрачна. Както можеше да се предположи, колата на Стейси я нямаше. Кори се надяваше, че няма да пие в ресторанта и след това да се опита да кара до къщи при това време.

Паркира на автомобилната алея. На сутринта колата й щеше да е затрупана, както вече се беше случвало няколко пъти, и щеше да се наложи да я разрива с лопатата. Само заради това, че собственикът не й беше разрешил да ползва гаража. Не беше за чудене, че сега този човек е забъркан в някакъв ужасяваш развод.

Когато слезе от колата и моментално замръзна, неочаквано й хрумна, че Пендъргаст беше прав. Вече беше време да се маха от Роринг Форк. Основната част от изследването беше готова и бе пределно ясно, че няма да разкрие извършените преди сто и петдесет години серийни убийства. Беше опитала всички възможности, без да се натъкне и на най-малката улика. Веднага щом отворят магистралата, ще се махне.

Решено.

Тя пъхна ключа и отвори вратата, очаквайки обичайната вихрушка от лай, скимтене и махане на опашката да я посрещнат, но я обгърна тишина.

Почувства как я заливат мрачни предчувствия. Все едно се повтаряше предишната вечер.

— Джек?

Тишина. Дали Стейси не беше взела кучето със себе си в града, за да не бъде само? Но тя не беше проявила кой знае какъв интерес към Джек и беше признала, че предпочита котките.

— Джек? Ела тук, момче!

Не се чуваше нищо. Кори опита да успокои отново блъскащото си сърце. Запали всички лампи — майната й на сметката за тока — и го повика още няколко пъти. Мина по главния коридор до своето крило на къщата и намери вратата на спалнята си затворена, но отключена.

— Джек?

Помещението не беше съвсем тъмно. Пред долния край на леглото лежеше нещо, а около него подът беше направо черен. Тя запали лампите и видя трупа на Джек — без главата — да лежи върху килима, заобиколен от пурпурно петно.

Не извика. Не можеше да произнесе и дума. Просто гледаше.

Тогава видя главата, оставена върху тоалетната масичка, с отворени и втренчени очи; каскада от съсирена кръв се беше стекла по фурнира, имитиращ дърво. Между челюстите на животинката имаше парче хартия. В някакво полусънно състояние, все едно всичко се случва на друг човек. Кори успя да намери ножа за писма, с който разтвори челюстите и извади хартията. После прочете какво пише на листа.

Суонсън: махни се още днес от града или си мъртва. Ще получиш куршум в малкото си красива главица.

Кори се вторачи невярващо в редовете. Все едно гледаше някаква нескопосна имитация на „Кръстникът“… Онова, което придаваше фарсов привкус на всичко, беше, че дори да иска, не може да напусне града. Бележката я извади от унеса. Сред вълната от страх и отвращение, която я заля, усети пристъп на толкова силна ярост, че се уплаши. Ярост срещу грубия опит за сплашване, ярост срещу онова, което бяха сторили на горкия невинен Джек.

Да си тръгне? Никога. Щеше да остане в Роринг Форк.