Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (40)

39.

С чаша чай в ръка, Доротея Пембрук се върна в своята спретната ниша в главната квартира в Бекпул на Националния тръст за местата от исторически интерес или природни красоти. Минаваше десет и четиресет и пет и госпожица Пембрук се отнасяше към пиенето на чай в единайсет толкова сериозно, колкото към своя пост. Платнена салфетка беше сложена изискано върху плота на бюрото. Чаша жасминов чай „Харисън & Кросфийлд“, бучка захар; бисквита от бяло брашно, потопена в чашата два пъти — не един, нито три, а точно два пъти, преди да отхапе парченце.

В много отношения госпожица Пембрук имаше усещането, че тя е Националният тръст. Разбира се, в неправителствената организация имаше много по-важни постове, но никой не можеше да се похвали с по-добро родословие от нея. Нейният дядо, сър Ърскин Пембрук, беше господар на Чидингъм Плейс — една от по-впечатляващите къщи в Корнуол. Обаче компанията му фалира и когато семейството осъзна, че не може да плаща данъците, нито издръжката на господарската къща, влезе в преговори с Националния тръст. Основите и структурата на сградата бяха реставрирани, градините разширени и накрая Чидингъм Плейс бе открита за посещения, а семейството се настани в скромни помещения на последния етаж. Няколко години по-късно баща й зае поста мениджър на развитието в Националния тръст. Веднага след като завърши училище, госпожица Пембрук също започна работа в тръста, издигайки се през последните трийсет и две години до заместник-администратор.

В крайна сметка, едно напълно задоволително израстване.

Когато остави чашата настрана и започна да сгъва салфетката, госпожица Пембрук осъзна, че на прага стои мъж. Беше твърде добре възпитана, за да покаже изненада, но направи малка пауза, преди да сгъне салфетката за последно и да я прибере в бюрото си. Човекът имаше впечатляващ външен вид — висок и блед, светлоруса коса и очи с цвета на ледник. Носеше добре ушит черен костюм, но тя не го познаваше, а и посетителите обикновено се обаждаха, за да си запазят час.

— Простете — каза той с американски южняшки акцент, придружен с очарователна усмивка, — не искам да се натрапвам, госпожице Пембрук, но секретарката в предния офис не е на мястото си и да, имаме среща.

Доротея Пембрук отвори бележника си и хвърли поглед на страницата с текущия ден. Да, наистина, имаше среща в единайсет и петнайсет с някой си господин Пендъргаст. Спомни си, че изрично беше поискал да се срещне с нея, а не с администратора — нещо твърде необичайно. Въпреки това не беше представен от секретарката, а тя не понасяше подобна неформалност. Мъжът обаче имаше очарователни маниери, затова беше готова да не обръща внимание на нарушените стандарти.

— Може ли да седна? — попита той, усмихвайки се отново.

Госпожица Пембрук кимна към стола пред бюрото си.

— Мога ли да попитам за какво искате да разговаряте с мен?

— Искам да посетя един от вашите имоти.

— Да посетите? — Тя разреши на възможно най-слабата отсянка на неодобрение да оцвети тона й. — На място разполагаме с доброволци, които биха могли да ви помогнат. — Наистина, беше прекалено да я безпокоят за подобна дреболия.

— Извинете ме — отговори мъжът, — не желая да отнемам от ценното ви време. Разговарях по този въпрос със Службата за посетители и те ми препоръчаха да се обърна към вас.

— Разбирам. — Това придаваше друг смисъл на нещата. Освен това мъжът наистина имаше най-изтънчени обноски. Дори акцентът му говореше за произход от сой — не говореше на някой от онези груби, варварски американски диалекти. — Преди да започнем, ние тук имаме някои правила. Първо, изискваме личната карта на посетителя, ако обичате.

Мъжът отново се усмихна. Имаше красиви бели зъби. Бръкна в черното си сако и извади кожен портфейл, който сложи на бюрото, разкривайки нещо проблясващо в златно, под което лежеше личната карта. Госпожица Пембрук се смая.

— О, мили боже! Федералното бюро за разследване? Това… за криминално разследване ли става дума?

Мъжът се усмихна най-подкупващо.

— Не, не, няма защо да се тревожите. Въпросът е личен, няма нищо официално. Щях да ви покажа паспорта си, но остана в хотелския сейф.

Госпожица Пембрук позволи на трептящото си сърце да се успокои. Никога преди това не беше намесвана в криминално разследване и самата мисъл за подобно нещо я ужасяваше.

— Е, господин Пендъргаст, това е успокояващо и аз съм на ваше разположение. Моля, кажете ми името на имота, който искате да посетите.

— Става дума за вила на име Ковингтън Грейндж.

— Ковингтън Грейндж? Ковингтън Грейндж. — Наименованието не беше познато на госпожица Пембрук. Но това не беше чудно, защото на грижата на Тръста бяха поверени хиляди имоти, включително някои от най-големите английски имения, и от нея не можеше да се очаква да помни всички.

— Минутка. — Тя се завъртя към компютъра си, прехвърли няколко менюта и въведе името в едно празно поле. На екрана се появиха няколко снимки и дълъг обяснителен текст. Когато го прочете, госпожица Пембрук разбра, че няма и най-малък спомен за мястото. Не беше за чудене, че хората от Службата за посетителите бяха препоръчали на мъжа да разговаря с администратор.

Тя се обърна към него.

— Ковингтън Грейндж — каза госпожицата отново, — притежавана някога от Летиша Уилкс, починала през 1980 година, след като завещава вилата на правителството.

Мъжът на име Пендъргаст кимна.

— Господин Пендъргаст, съжалявам, че трябва да ви го кажа, но посещението в Ковингтън Грейндж е невъзможно.

Лицето на мъжа изглеждаше опустошено след тази новина. Той направи усилие да се овладее.

— Госпожице Пембрук, няма нужда посещението да е дълго.

— Съжалявам, но е невъзможно. Според досието вилата е затворена от десетилетия, докато тръстът реши какво да прави с нея.

Горкият човек — изглеждаше толкова неутешим, че дори сърцето на Доротея Пембрук, кораво и толкова коректно, започна да се размеква. — Понесла е сериозни щети от природните стихии — каза тя в опит да обясни. — Вътре не е безопасно и има нужда от значителни консервационни работи, преди да пуснем някого вътре. А в момента — както лесно може да си представите — нашите средства са ограничени. Има множество други имоти, много по-важни, които също имат нужда от внимание. А тази вила, честно казано, няма голяма историческа стойност.

Господин Пендъргаст гледаше надолу и кършеше ръце. Най-накрая заговори:

— Благодаря, че отделихте време да ми обясните положението. Напълно разбираемо е. Само че… — В този миг господин Пендъргаст вдигна очи и срещна погледа й. Само че аз съм последният жив потомък на Летиша Уилкс.

Госпожица Пембрук го загледа с изненада.

— Тя ми беше баба. Само аз съм останал от семейството. Майка ми умря миналата година от рак, а предишната година баща ми загина при влакова катастрофа. Сестра ми… беше убита преди три седмици по време на провален грабеж. Сама виждате… — Господин Пендъргаст замълча, за да се успокои. — Сама виждате, че Ковингтън Грейндж е всичко, което ми е останало. Като дете прекарвах там летата си, преди майка ми да ни отведе в Америка. Там са всички най-хубави спомени от моето изгубено семейство.

— О, разбирам. — Историята наистина беше сърцераздирателна.

— Исках да видя вилата още веднъж — един-единствен път, преди да се разруши напълно. И… спомням си един стар фотоалбум, който разлиствах като момче — стоеше в един от шкафовете. Бих искал да го взема, ако ми позволите, разбира се. Нямам нищо, нищичко от семейството си. Оставихме всичко тук, когато заминахме за Америка.

Госпожица Пембрук слушаше тази тъжна история и съжаление изпълваше сърцето й. След миг обаче прочисти гърлото си. Съжалението беше едно, а дългът съвсем друго нещо.

— Както вече казах — започна тя, — поради всички изброени причини просто не може и дума да става. А и във всеки случай всичко във вилата принадлежи на Тръста, включително снимките, които може да имат историческа стойност.

— Нали така или иначе гният! Минали са повече от трийсет години и нищо не е направено! — Гласът на Пендъргаст бе придобил умолителни нотки. — Само десет минути в къщата? Пет? Освен нас двамата няма нужда някой друг да знае.

Това внушение, че може да участва в схема за задкулисно споразумение тайно от Тръста, разруши магията.

— И дума да не стана. Изненадана съм, че въобще ви е дошло на ум да направите подобно предложение.

— И това е последната ви дума?

Госпожица Пембрук кимна отсечено.

— Разбирам. — Излъчването на мъжа се промени. Окаяният вид, умолителните интонации изчезнаха. Той се облегна на стола си и я загледа със съвсем различно изражение от преди. В него изведнъж се появи нещо, нещо, което госпожица Пембрук не можеше да определи, но то определено беше леко тревожно.

— Това е толкова важно за мен — каза мъжът, че съм готов на неразумни постъпки, за да го постигна.

— Не съм сигурна какво значи това, но аз взех решение — каза тя твърдо.

— Страхувам се, че неподатливостта ви не ми оставя друг избор. — След това агентът на ФБР бръкна в джоба си, извади тесте листове и ги вдигна така, че тя да може да ги вижда.

— Какво е това? — попита жената.

— Тук имам информация, която може да ви заинтересува. — Гласът на мъжа също се бе променил. — Научих, че семейството ви е живяло в Чидингъм Плейс?

— Не че това би било, от какъвто и да е интерес за вас, но още е там.

— Да. На четвъртия етаж. Мисля, че от тези материали най-интересни ще са онези, които засягат вашия дядо. — С рязко движение той остави листовете на бюрото. — Тук разполагам с информация — между другото неоспорима — че в последните месеци на своя бизнес, точно преди да фалира, е заел пари със залог стойността на акциите на своите собствени акционери в опит да спаси компанията. За да го направи, не само извършва сериозна финансова измама, но и лъже банката, заявявайки залога като своя собственост. — Той направи пауза. — Криминалните му действия оставят много от акционерите му без стотинка. Сред тях има известен брой вдовици и пенсионери, които впоследствие умират в пълна мизерия. Боя се, че тази история представлява много неприятно четиво.

Пендъргаст замълча.

— Сигурен съм, госпожице Пембрук, че не бихте искали доброто име на вашия дядо, както и на останалите от семейство Пембрук, да бъде опетнено. — Мъжът направи пауза, за да се усмихне, показвайки белите си зъби. Така че не би ли било във ваш интерес да ми осигурите временен достъп до Ковингтън Грейндж? Нещо толкова дребно. Мисля, че така всички ще останем доволни.

Тази последна студена усмивка, тези малки, равни, съвършени зъби — те бяха виновни. Госпожица Пембрук се скова. След това бавно стана от стола. Също толкова бавно вдигна листовете, които този Пендъргаст бе оставил на бюрото пред нея. След това с презрителен жест ги хвърли в краката му.

— Имате наглостта да дойдете в кабинета ми и да ме изнудвате? — Гласът й остана забележително спокоен, което изненада и самата нея. — Никога през живота си не съм била излагана на подобно ужасно поведение. Вие, господине, не сте нищо повече от един мошеник. Няма да се изненадам, ако историята, която ми разказахме, е също толкова лъжлива като значката, която размахвате.

— Истинска или фалшива, информацията, която имам за дядо ви, е солидна като скала. Дайте ми онова, което искам, иначе ще я предам на полицията. Помислете за семейството си.

— Моят дълг е към службата ми и истината. Нито повече, нито по-малко. Ако искате да съсипете семейното ни име, ако искате да ни повалите в калта и да унищожите малката финансова сигурност, на която се радваме — така да бъде. Ще го преживея. Онова, което обаче не бих преживяла, е да наруша своята служебна отговорност. Затова ви казвам, господин Пендъргаст — тя вдигна ръка и посочи с нетрепващ пръст изхода, — напуснете веднага сградата или ще повикам охраната да ви изхвърли. Хубав ден.

Застанал на стъпалата пред Националния тръст за местата от исторически интерес или природни красоти, агент Пендъргаст се оглежда известно време. Постепенно изражението му от раздразнено премина в съвсем различно: възхита. Понякога истинската смелост се разкрива на най-неочакваните места. Малцина биха устояли на подобна пълна атака. Госпожица Пембрук, която само си вършеше работата, беше една на хиляда. Тънките му устни се изкривиха в усмивка, той захвърли купчината листа в кошче за боклук. И докато слизаше по стъпалата на път за гарата и влака обратно за Лондон, цитира под носа си: „За Шерлок Холмс тя винаги ще си остане Жената. Рядко съм го чувал да я назовава другояче. В неговите очи тя засенчва всички останали представителки на своя пол и ги превъзхожда…“^[1].