Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (4)

3.

В южната част на Франция до Кот д’Азур върху отвесна скала в Кап Фера мъж в черен костюм, заобиколен от бугенвилии, почиваше на каменен балкон под следобедното слънце. Беше топло за това време на годината и слънчевата светлина позлатяваше лимоновите дървета, които заобикаляха балкона и се спускаха по стръмния хълм към Средиземно море, стигайки до бяла и пуста плажна ивица. Отвъд нея се виждаше море от яхти и скалистият край на носа, върху който се издигаше древен замък. Зад него се простираше синият хоризонт.

Мъжът беше полегнал на шезлонг, тапициран със синя дамаска, до малка маса, върху която лежеше поднос. Очите му бяха затворени. Върху подноса имаше четири предмета: екземпляр на Спенсъровата^[1] „Кралицата на феите“, малка чашка пастис, стъкленица с вода и неотворено писмо. Подносът беше донесен преди два часа от слуга, който сега стоеше в сянката на портика и очакваше заповеди. Мъжът, наел вилата, рядко получаваше поща. Подател на малкото писма беше госпожица Констънс Грийн от Ню Йорк. Останалите идваха от място, което сигурно беше скъп пансион в Швейцария.

След известно време прислужникът се запита дали болнавият господин, който го беше наел срещу прекалено висока заплата, не е получил сърдечен удар — толкова неподвижно лежеше през последните няколко часа. Но не — една мудна ръка сега се протегна към стъкленицата с вода. Наля малко в чашката с пастис, превръщайки жълтата течност в жълто-зелена. После мъжът вдигна чашата и отпи бавно голяма глътка, преди да я върне обратно на подноса.

Той остана неподвижен, а следобедните сенки се удължиха. Мина още време. Ръката се раздвижи отново, поднесе кристалната чаша до бледите устни, които отпиха втора дълга, бавна глътка от алкохола. След това взе книгата с поезия. Още тишина, докато мъжът изглежда четеше, обръщайки страниците една след друга на дълги интервали. Следобедното слънце пламна с последни сили върху фасадата на вилата. Отдолу долитаха филтрирани звуците на живота: далечен сблъсък на спорещи гласове, боботенето на яхта, докато пресичаше залива, крясъкът на птиците по дърветата, далечният звук на пиано, на което някой свиреше Ханон^[2]. Накрая мъжът в черния костюм затвори книгата с поезия, сложи я на подноса и насочи вниманието си към писмото. Продължавайки да се движи като под вода, взе писмото и с дългия си полиран нокът разряза плика, разгъна листа и започна да чете.

27 ноември

Скъпи Алойшъс,

Пращам ти това писмо чрез Проктър, надявайки се, че той ще ти го предаде. Зная, че си все още на път и не искаш да те безпокоят, но те няма вече почти година и реших, че може би си готов да се прибереш у дома. Не те ли сърби да прекъснеш отпуската си от ФБР и да започнеш отново да разкриваш убийства? Както и да е — исках само да ти разкажа проекта за тезата ми. Ако искаш вярвай — ще ходя в Роринг Форк, Колорадо!

Хрумна ми най-удивителната идея за теза. Ще се опитам да бъда кратка, защото знам колко си нетърпелив. Обаче, за да ти обясня, трябва да навляза малко в историята. През 1873 г. е открито сребро в планините над Континенталния вододел при Лийдвил, Колорадо. В долината изниква миньорски лагер, наречен Роринг Форк в чест на реката, която минавала през него, а околните планини били шпиковани с участъците на сребротърсачите. През май 1876 г. една свирепа гризли убила и изяла един от миньорите в отдалечен участък в планините. През останалата част от лятото мечката тероризирала целия район. От градчето изпращат няколко ловни групи да я намерят и убият, но безрезултатно, тъй като планините са крайно назъбени и отдалечени. Докато мечката престане да вилнее, единайсет миньори били разкъсани и ужасяващо наядени. По онова време случилото се вдига голям шум, появяват се множество статии в местната преса (така научих тези подробности), шерифски доклади и подобни. Обаче Роринг Форк е далече и скоро след като убийствата спират, историята заглъхва.

Миньорите били погребани в гробището на Роринг Форк и съдбата им е забравена. Мините били затворени, населението там намаляло и с времето Роринг Форк става почти призрачен град. През 1946 г. е изкупен от инвеститори и превърнат в ски курорт и сега, разбира се, е един от най-модните в света. Средната цена на жилище е над четири милиона!

Ето това е историята. Тази есен историческото гробище на Роринг Форк беше изровено заради предстоящото строителство. Всички останки сега се съхраняват в стар хангар за оборудване високо горе до пистите за ски, докато всички спорят какво да се прави с тях. Сто и петдесет ковчега, осем от тях принадлежат на миньорите, убити от мечката. (Останалите три или са изгубени, или не са изкопани.)

Това ми подсказа заглавието на тезата:

Обстоен анализ на предсмъртните травми по скелетите на осем миньори от историческо гробище в Колорадо, убити от гризли.

Никога не е провеждано изследване на предсмъртните травми по човешки кости, причинени от голям хищник. Никога! Нали разбираш, не се случва често хора да бъдат изядени от животно. Моето изследване ще бъде първото!

Моят научен ръководител, проф. Грег Карбоне, отхвърли първите ми две предложения за теми. Радвам се, че копелето го направи — извини ме за грубия език. Щеше да отхвърли и тази тема поради причини, с които не искам да ти досаждам, но аз реших да постъпя като теб. Докопах с потните си ръце личното досие на Карбоне. Знаех си, че е прекалено съвършен, за да е истински. Преди няколко години се е чукал с второкурсничка от една от неговите групи и бил достатъчно глупав да я скъса, след като тя го отсвирила. Затова тя се оплакала, но не заради секса, а от лошата оценка. Никакъв закон не бил нарушен (момичето било на двайсет), обаче лайнарят й написал тройка вместо шестицата, която заслужавала. Нещата били сметени под килима: момичето си получило шестицата и му „възстановили“ годишната такса — без съмнение, за да му платят, без да го нарекат така.

В днешно време можеш да намериш всеки, така че я открих и й се обадих. Казва се Моли Дентън и сега е полицай в Уорчестър, Масачузетс. Награждаван лейтенант в отдел „Убийства“ — направо да не повярваш. Боже, с какъв кеф ми даде информация за удар под пояса срещу моя научен ръководител! И така отидох на срещата с Карбоне въоръжена с атомна бомба — просто за всеки случай.

Ще ми се да беше ни видял. Беше направо прекрасно. Преди изобщо да започна да излагам новата си идея за теза, му споменах любезно и учтиво, че имаме обща позната — Моли Дентън. И му се усмихнах мазно и широко, за да съм сигурна, че ме е разбрал правилно. Той пребледня. Нямаше търпение да смени темата, да се върнем отново на моята теза, искаше да чуе всичко за нея. Изслуша ме внимателно, веднага даде съгласието си — това било най-удивителното предложение за теза, което бил чувал от години. Обеща, че лично ще се заеме да я прокара през факултетския съвет. После — и това е най-хубавото — предложи да замина „колкото може по-скоро за Роринг Форк“. Направо щеше да се разтопи.

Току-що започна зимната ваканция и след два дни заминавам за Роринг Форк! Пожелай ми успех. Ако имаш желание, можеш да ми пишеш чрез твоя приятел Проктър, на когото ще пратя адреса си веднага, щом го науча.

С обич, Кори

П. П. Едва не забравих да ти кажа едно от най-хубавите неща в идеята ми за теза. Невероятно, но за пръв път научих за мечката и убитите миньори от дневника на Артър Конан Дойл! Дойл е чул историята не от кого да е, а от Оскар Уайлд по време на вечеря в Лондон през 1889 г. Изглежда Уайлд е колекционирал истории на ужасите — тази научил по време на лекционна обиколка из Америка.

Прислужникът, застанал в сенките, наблюдаваше как неговият странен работодател прочете писмото. Дългите бели пръсти изведнъж провиснаха и писмото се плъзна на масата като захвърлено. Когато ръката се протегна да вдигне чашата с пастис, вечерният бриз нежно подхвана листата, прехвърли ги през перилата на балкона и ги понесе над короните на лимоновите дървета. След това полетяха в синьото небе, помахваха и се въртяха безцелно, докато изчезнаха от поглед — незабелязани, невидени и напълно пренебрегнати от бледия човек в черен костюм, седнал на самотния балкон високо над морето.