Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (39)

38.

Роджър Клийфиш се пльосна на едно от двете тапицирани с кадифе кресла до камината в лондонската си къща. Краката му почиваха върху мечата кожа, а цялото му тяло попиваше благотворната топлина от пукащия зад решетката на камината огън. Агент Пендъргаст седеше на другото кресло, неподвижен и втренчен в пламъците. Когато Клийфиш го бе въвел, агентът на ФБР бе огледал помещението с повдигнати вежди, без да каже нищо. Въпреки това Клийфиш усещаше някак си, че го беше одобрил.

Той рядко пускаше някого в своята всекидневна и не можеше да не се чувства малко като Шерлок Холмс тук, у дома, като негов колега в разследване. Тази мисъл успя леко да повдигне духа му. Ако беше честен към себе си обаче, вероятно щеше да приеме ролята на Уотсън. В края на краищата, Пендъргаст беше професионалният детектив.

Най-накрая Пендъргаст се размърда, остави чашата уиски със сода на масичката за сервиране и попита:

— Е, Клийфиш, какво откри досега?

Това беше въпросът, от който запитаният се боеше. Той преглътна, пое си дълбоко дъх и отговори:

— За съжаление нищо.

Светлите очи се вторачиха настойчиво в него.

— Наистина ли?

— През последните двайсет и четири часа опитах всичко възможно — обясни Клийфиш. — Прегледах отново старата кореспонденция, четох и препрочетох дневника на Конан Дойл. Прегледах всяка книга и монография от последните му години, които успях да намеря. Дори се опитах да потърся информация от неколцина от най-блестящите познавачи — разбира се, предпазливо. Не открих нищо, дори и най-малката следа от доказателство. И трябва да кажа, че въпреки моя първоначален ентусиазъм това не е голяма изненада. Тази територия е била изчерпателно изследвана още в миналото от „Доброволците“. Глупак съм бил да си мисля, че може да открия нещо ново.

Пендъргаст не отговори. С трепкащата по мършавото му лице светлина на огъня, наведената глава, изражението на усилен размисъл, запечатано на лицето му, заобиколен от викторианските артефакти, Пендъргаст толкова му заприлича на Холмс, че Клийфиш се смая.

Пендъргаст, съжалявам — измърмори той и насочи погледа си към мечешката кожа. — Толкова бях изпълнен с надежди. — Замълча. — Боя се, че си на грешен път, и то заради мен. За което те моля да ме извиниш.

След известно време Пендъргаст се размърда.

— Няма за какво да се извиняваш. Ти свърши достатъчно работа. Потвърди подозрението ми за изчезналия разказ. Показа ми доказателствата в „Кралският кворум“. Направи връзката в писмата на Конан Дойл с Аспърн Хил. Макар и без да искаш, ме убеди, че „Приключението в Аспърн Хил“ не само е съществувал, но продължава да съществува. Просто трябва да го намеря.

— За доброволец като мен, специалист по Холмс, това би било най-великото нещо в живота. Но трябва отново да попитам — защо е толкова важно за теб?

Пендъргаст се поколеба.

— Имам определени идеи и предположения, които този разказ може да потвърди или не.

— Предположения за какво?

Лека усмивка изви устните на агента.

— Ти — специалистът по Холмс — окуражаваш един детектив да се отдаде на вулгарни спекулации?

Клийфиш се изчерви.

— Макар обикновено да презирам хората, които твърдят, че имат шесто чувство — продължи Пендъргаст, — в този случай усещам, че изгубеният разказ е в центъра на загадките — настоящи и минали.

— Ако е така — въздъхна Клийфиш, — съжалявам, че те оставих с празни ръце.

— Не се притеснявай — отговори Пендъргаст, — защото не е така.

Клийфиш повдигна вежди въпросително.

Пендъргаст продължи:

— Изхождах от предположението, че колкото повече науча за последните години на Конан Дойл, толкова по-близо ще бъда до намирането на разказа. Съсредоточих вниманието си върху групата от спиритисти, към която той принадлежи в годините преди смъртта си. Научих, че групата редовно се събирала в малка вила, наречена Ковингтън Грейндж, на границата на Хампстед Хийт. Вилата била собственост на спиритистка на име Мери Уилкс. В Ковингтън Грейндж, Конан Дойл имал малка стая, където от време на време пишел есета за спиритуализма, които вечерта четял на групата.

— Вълнуващо — подхвърли Клийфиш.

— Позволи ми да ти задам следния въпрос: не е ли възможно, докато пише късните текстове върху спиритуализма в Ковингтън Грейндж, да е написал и последния си разказ за Холмс — „Приключението в Аспърн Хол“?

Клийфиш почувства как го обзема нарастващо вълнение. В думите на състудента му имаше смисъл. И това беше възможност, която, поне доколкото знаеше, никога не бе проучвана от някой от неговите другари доброволци.

— Като се има предвид пламенната му природа, не е ли също така възможно да го е скрил в малкото помещение, което е използвал за писане, или някъде другаде във вилата?

— Разбира се, че е възможно! — Клийфиш скочи от креслото си. — Боже мой, затова ръкописът така и не беше намерен в Уиндълшам! И сега какво ще правим?

— Какво ще правим? Мисля, че е очевидно — отиваме в Ковингтън Грейндж.