Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (32)

31.

Когато Кори влезе в празната библиотека, тя й се стори по-малко весела отпреди и излъчваща някакво лошо знамение. Може би причината беше в атмосферата на гибел, която се бе спуснала върху града. Или причината беше просто в черните буреносни облаци, които се трупаха над планините и обещаваха сняг.

Стейси Баудри, която я последва в отдела по история, тихичко подсвирна.

— Този град май е вложил доста пари тук, а?

— Да, но никой не идва.

— Твърде са заети с пазаруване.

Видя Тед зад гишето да вдига очи от книгата и да става от мястото си, за да ги поздрави. Носеше тясна тениска и изглеждаше много добре и Кори почувства как най-неочаквано в стомаха й започнаха да пърхат пеперудки. Тя си пое дъх и представи Стейси.

— Е, дами, каква е днешната програма? — попита Тед, докато оглеждаше преценяващо Стейси от горе до долу. Кори трябваше да признае, че Стейси е смайваща и всеки мъж с удоволствие би я оглеждал, но внимателният му поглед все пак я изпълни със загриженост.

— Убийства и хаос — отговори тя. — Искаме всички статии, с които разполагате, за убийства, обесвания, грабежи, саморазправи, престрелки, вражди — с една дума всички лоши неща от периода на убийствата на гризлито.

Том се засмя.

— В почти всеки брой на „Роринг Форк Таймс“ има някоя криминална история. В онези дни градът е бил буйно място — наистина жив, а не като сега. С кои броеве искате да започнете?

— Първото убийство на стръвницата е било през май 1876 година. Нека започнем, да речем, от април 1876 и да продължим шест месеца след това.

— Добре — кимна Тед.

Кори забеляза, че погледът му продължава редовно да се стрелка към Стейси, и то не само към лицето й, но капитанът, изглежда, не забелязваше или може би просто беше свикнала от годините си в армията.

— Старите вестници са дигитализирани. Ще ви настаня пред терминалите и ще ви покажа какво да правите. — Той направи пауза. — Днес в града е истинска лудница.

— Да — потвърди Кори. Истината беше, че като изключим по-натовареното движение, тя не беше обърнала кой знае какво внимание.

— Като в „Челюсти“.

— Какво искаш да кажеш?

— Как се казваше онзи град? Амити? Нали си спомняте — туристите на тълпи си заминават. Е, това се случва тук в момента. Не забелязахте ли? Изведнъж ски пистите опустяха, а хотелите се опразват. Дори онези с ваканционните къщи се готвят да си заминат. След ден или два единствените хора тук ще бъдат тези от медиите. Луда работа. — Тед включи два съседни терминала. После им показа как да боравят с оборудването. След това замълча и накрая попита:

— Е, Стейси, откога си тук?

— От четири дни. Обаче не се показвах, защото не исках да предизвикам врява.

— Четири дни? Значи в деня преди първия пожар.

— Предполагам, че е така. Следващата заран чух за него.

— Надявам се, че нашият малък град ти харесва. Тук е весело, ако имаш пари. — Той се засмя, намигна и за радост на Кори се върна на своето място. Нима ревнуваше? Не притежаваше патент за Тед — дори беше отказала да легне с него в апартамента му.

Те си разделиха търсенето по дати. Кори пое първите три месеца, а Стейси останалите три. Настъпи мълчание, което се нарушаваше само от тихото потракване на клавишите.

По едно време Стейси тихо подсвирна.

— Чуй това:

ТЕ ИСКАХА ЕДНО И СЪЩО МОМИЧЕ

И се дуелираха на светлината от газени лампи заради нея. И двамата бяха нарязани буквално на ивици.

Двама момци от Охайо се срещат в полунощ и на светлината на газена лампа започват да се секат със саби и джобни ножове, докато и двамата не изгубват съзнание. Един от съперниците се надига и пронизва противника си със сабята, причинявайки му смъртоносна рана. Дамата, госпожица Уилямс, е на легло от скръб заради ужасната случка.

— Това е много странно — отбеляза Кори, надявайки се, че Стейси няма да чете на глас всяка глупава история, на която попадне. Тя беше приела предложението на капитана да й помогне едва след внимателна самоанализа.

— Това ми хареса. На легло от скръб. Бас ловя, че си е подмокрила гащите заради сбиването.

Грубият коментар шокира Кори, но тя реши, че може би жените в армията си говорят така.

Докато прелистваше заглавията, осъзна, че Тед е прав: през лятото на 1876 година Роринг Форк е бил кървав град. На практика всяка седмица е имало убийство в добавка към всекидневните намушквания и престрелки. В прохода Индипендънс имало обири на пощенски коли, възниквали спорове за границите на минни участъци, ставали чести убийства на проститутки, кражби на коне и обесвания, организирани от доброволчески групи. Градът бил превзет от непочтени картоиграчи, нечестни адвокати, крадци и убийци. Имало и огромно икономическо разделение. Някои извадили късмет и издигнали подобни на дворци къщи на главната улица, докато мнозинството живеело в претъпкани пансиони, по четирима-петима в стая, или на палаткови лагери, потънали в мръсотия, плъхове и облаци комари. Обикновен и широко разпространен расизъм заразил всичко. Единият край на града, наречен Чайна Кемп, бил населен с кулита, които били подложени на ужасна дискриминация. Имало и Нигро Таун. Вестникът споменава и мизерен лагер в близкия каньон, населен от „различни пияни, нещастни представители на червената раса — тъжните останки на някогашното племе юта^[1]“.

През 1876 г. законът още не бил напълно установен в Роринг Форк. По-голямата част от „правосъдието“ била налагана от разни сенчести доброволчески групи. Ако предната вечер в някоя от кръчмите се е случила пиянска престрелка или пронизване с нож, често на следващия ден откривали извършителя увиснал на голямата топола в покрайнините на града. Труповете висели с дни, за да поздравяват новопристигащите. През някоя от по-оживените седмици на дървото висели два, три и дори четири група, а от тях „падали личинки“, както описва с удоволствие един от репортерите. Вестниците бяха пълни с цветисти и възмутителни истории: за враждата между две семейства, която завършва с пълното унищожение на всички, с изключение на един-единствен човек; за дебелия конекрадец, който бил толкова тежък, че обесването му се превърнало в обезглавяване; за някакъв мъж, който обезумял от онова, което вестникът наричаше „мозъчна буря“, решил, че е Исус, барикадирал се в един от публичните домове и избил повечето от дамите, за да освободи града от греха.

Работата в мините била ужасна, работниците се спускали преди изгрев и излизали след залез и така шест дни в седмицата. Виждали слънчевата светлина само в неделя. Произшествията, срутването на галерии и експлозиите били нещо обикновено. Обаче работата в чуковите мелници и топилните пещи била още по-тежка. Там в мащабна индустриална операция сребърната руда се стривала на прах с помощта на огромни метални „чукове“, тежащи по няколко тона. Те буквално смазвали рудата, блъскали денем и нощем, произвеждайки постоянен звън, който разтърсвал града. Получената баластра се изсипвала в големи железни резервоари с механични бъркачки и мелнични плочи за по-нататъшно смилане до подобно на каша тесто; след това се добавяли живак, сол и меден сулфат. Получената вещерска запарка варели и разбърквали с дни, като я загрявали с помощта на огромни, подгрявани с въглища котли, бълващи пушек. Тъй като градът се намирал в долина, заобиколена от планини, въглищният дим го задушавал. Пушеци като в Лондон скривали слънцето в течение на цели дни. Онези, които работели в мелниците и топилните, били по-зле от миньорите, защото често били попарвани до смърт от пръснати тръби за пара и котли, задушавани от отровни газове или смазвани жестоко от тежкото оборудване. Нямало правила за безопасност, нито за продължителността на работния ден или размера на заплащането. Нямало и профсъюзи. Ако машините осакатели някого, той бил уволняван веднага, без дори да му платят някоя надница допълнително, и оставян да се оправя сам. Най-лошите и опасни дейности се възлагали на китайските кулита, чиято честа смърт се обявяваше на последната страница със същия безцеремонен тон, сякаш ставаше дума за умрели кучета.

Кори почувства как постепенно възмущението й нараства, докато четеше за несправедливостта, експлоатацията и небрежната жестокост, проявявана от минните компании в гонитбата за печалби. Онова, което я изненада най-много обаче, беше, че Стафърд — една от най-уважаваните филантропски фамилии в Ню Йорк Сити, известни със своя музей на изкуствата и богатата фондация „Стафърд“, са натрупали своето първоначално богатство по време на сребърната треска в Колорадо, като финансирали мелниците и топилните в Роринг Форк. Тя знаеше, че в продължение на години семейство Стафърд беше сторило много добрини с парите си, и затова противният първоизточник на богатството им беше още по-изненадващ за нея.

— Какво място — обади се Стейси и прекъсна потока на мислите й. — Не съм знаела, че Роринг Форк е бил такъв ад. А я го погледни сега: най-богатият град в Щатите.

Кори поклати глава.

— И това ако не е ирония!

— Толкова насилие и толкова страдания.

— Така е — потвърди Кори и добави тихо, — макар да не намерих нищо, което да подсказва за серийни убийци канибали.

— Аз също.

— Все някъде обаче има някакви улики. Трябва да има. Просто трябва да ги намерим.

Стейси вдигна рамене.

— Смяташ ли, че може да са онези индианци в каньона? Те са имали сериозен мотив — земята им е била открадната от миньорите.

Кори обмисли това. Беше чела, че по онова време индианците юта от Уайт Ривър и Ункъмпагре са воювали срещу белите, които ги изтласквали на запад през Скалистите планини. Конфликтът достига своя връх с войната за Уайт Ривър през 1879, когато юта най-накрая били изхвърлени от Колорадо. Възможно е някои индианци, участвали в конфликта, да са си пробили път на юг и да са си отмъстили на миньорите от Роринг Форк.

— Да, мислила съм по въпроса — каза тя най-накрая, — но миньорите не са били скалпирани — скалпирането оставя лесно различими белези. Освен това научих, че юта са имали силно табу срещу канибализма.

— Както и белите хора. А може да не са ги скалпирали, за да скрият своята самоличност.

— Възможно е. Убийствата обаче са от високо качество. Искам да кажа — добави Кори бързо, — че не са небрежни и неорганизирани. Не е лесно да направиш засада на хитър и корав колорадски миньор, който пази своя участък. Не мисля, че група отслабени индианци биха могли да извършат тези убийства.

— А какво ще кажеш за китайците? Направо не мога да повярвам колко ужасно са се отнасяли с тях — все едно не са човешки същества.

— И това съм обмислила. Ако мотивът е отмъщение, защо е било нужно да ги ядат?

— Може просто да са фалшифицирали изяждането, за да изглежда като работа на мечка.

Кори поклати глава.

— Моят анализ показва, че наистина са консумирали месото. Сурово. И още един въпрос: защо изведнъж са спрели? И каква цел са постигнали, ако изобщо са имали такава?

— Това наистина с добър въпрос. Обаче вече е един и не знам ти как си, но аз съм толкова гладна, че бих могла сама да изям няколко миньори.

— Да вървим да обядваме.

Когато станаха, за да си тръгнат, Тед дойде при тях:

— Кори започна той, исках да те питам какво ще кажеш за вечеря довечера? Гарантирано няма да имаме проблем с резервациите, — той прокара пръсти през къдравата си коса и се усмихна.

— С удоволствие — отговори тя, благодарна, че той още проявява интерес въпреки вниманието към Стейси, — но ще вечерям с Пендъргаст.

— О, ами добре. Някой друг път. — Тед се усмихна, но Кори забеляза, че не успя съвсем да скрие известна обида. Заприлича й на малко кученце и тя почувства как я пронизва чувство за вина. Въпреки това той се обърна смело към Стейси, намигна й и каза:

— Радвам се, че се запознахме.

След като се опаковаха в палтата си и излязоха навън в студа, Кори се запита къде ли щеше да я отведе една нова среща с Тед. Факт беше, че отдавна нямаше гадже, а леглото й горе в голямата къща на „Рейвънс Ръвин“ беше много, много студено.