Метаданни
Данни
- Серия
- Пендъргаст (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- White Fire, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Асен Георгиев, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дъглас Престън; Линкълн Чайлд
Заглавие: Белият огън
Преводач: Асен Георгиев
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-657-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4645
История
- —Добавяне
29.
В четири без пет сутринта лондонско време Роджър Клийфиш влезе в голямата всекидневна на своята голяма градска къща на Мерилбоун Хай стрийт и огледа сумрачната обстановка със задоволство. Всичко беше на точното място; кадифените кресла от двете страни на огнището; мечата кожа на пода между тях; дългата редица справочници на полираната полица над камината, писмо, заковано за дървото с острието на сгъваем нож точно под тях; научните таблици на стената; тезгяхът с химикали с множество следи от киселина по него; буквите V. R.[1], татуирани на далечната стена с дупки от куршуми — разбира се, фалшиви. Имаше дори една износена цигулка, облегната в ъгъла. Клийфиш се беше опитал да се научи да свири, но разбира се, щеше да бъде достатъчно и нехармоничното скрибуцане. Докато се оглеждаше, на лицето му се оформи усмивка. Направо съвършено — толкова близо, колкото беше възможно, до описанията в самите истории. Единственото, което беше пропуснал, бяха разтворът на кокаин хидрохлорид и спринцовката за подкожната инжекция.
Натисна бутончето до вратата и лампите светнаха — разбира се, газови, специално инсталирани с цената на големи разноски. Той тръгна замислен към големия махагонов шкаф за книги и надникна през стъклената врата. Всичко вътре беше посветено на една-единствена тема — темата. Трите най-горни лавици бяха заети с различни екземпляри на „Канонът“ за Шсрлок Холмс[2] — разбира се, дори със своята адвокатска заплата не можа да купи първите издания, но въпреки това разполагаше с някои изключително добре подбрани копия, особено изданието на Джордж Бел от 1917 г. на „Преди да падне завесата“ с напълно запазена обложка; както и изданието от 1894 на Джордж Нюнъс на „Спомените на Шерлок Холмс“. Гръбчето й още беше доста ярко и показваше съвсем малко износване и петна. Долните рафтове на шкафа бяха заети с различни научни изследвания и стари броеве на „Бейкър стрийт Джърнъл“. Това беше списание, издавано от „Доброволците от Бейкър стрийт“ — група, посветила се на изучаването и обезсмъртяването на Шерлокианата. Клийфиш беше публикувал няколко статии в списанието, една, от които — много подробно изследване, посветено на проучванията на Шерлок на отровите — накара Доброволците да му предложат членство в организацията и да му поднесат Доброволческия шилинг. Човек не кандидатстваше за членство в „Доброволците от Бейкър стрийт“ — трябваше да бъде поканен. Приемането му в групата без съмнение беше постижението, с което Клийфиш се гордееше най-много в живота.
След като отвори вратите на шкафа, той започна да търси по долните лавици едно списание, което искаше да препрочете, намери го, затвори вратите отново, след това отиде до най-близкото кресло и се отпусна на него с въздишка на задоволство. Газовите лампи хвърляха топла, мека светлина върху всичко. Дори беше избрал градската си къща в района Лисън Гроув заради близостта до Бейкър стрийт. Ако не беше непостоянният шум на движението отвъд еркерния прозорец, Клийфиш можеше да си представи, че се намира в 80-те години на XIX век.
Звънна телефонът, антикварен модел „Кофин“ от 1879 г. от дърво и твърд каучук, със слушалка, която имаше формата на свръхголяма дръжка на чекмедже. Усмивката избледня на лицето му, когато погледна към часовника и вдигна слушалката.
— Ало?
— Роджър Клийфиш? — Гласът беше на американец от Юга, осъзна Клийфиш, и изглежда идваше от много далече. Той едва успя да го разпознае.
— Обажда се Пендъргаст. Алойшъс Пендъргаст.
— Пендъргаст — повтори Клийфиш, сякаш опитваше името на вкус.
— Помниш ли ме?
— Да, разбира се. — Бяха се запознали с Пендъргаст в Оксфорд, когато той следваше право, а Алойшъс четеше философия в Центъра за следдипломна квалификация на Балиъл Колидж. Пендъргаст беше твърде странен тип — сдържан и крайно затворен. Въпреки това между тях се бе създала един вид интелектуална връзка, която Клийфиш още си спомняше с привързаност. Пендъргаст, спомни си той, сякаш лекуваше някаква лична скръб, а тактичните опити на Клийфиш да измъкне нещо за това не се увенчаха с успех.
— Извинявам се за късното обаждане. Обаче си спомних, че ти често си лягаш в — да речем — необичайно време, и се надявам, че не си изгубил този навик.
Клийфиш се засмя.
— Вярно е. Рядко си лягам преди пет сутринта. Когато не съм в съда, предпочитам да спя, докато паплачта е будна и пъпли насам-натам. На какво дължа честта за това обаждане?
— Разбрах, че си член на „Доброволците от Бейкър стрийт“.
— Да, имам тази привилегия.
— В такъв случай вероятно ще можеш да ми помогнеш.
Клийфиш се облегна удобно в креслото.
— Защо? Да не би да пишеш по някой университетски проект, свързан с Шерлок Холмс?
— Не. Аз съм специален агент на ФБР и разследвам серийни убийства.
Настъпи мълчание, докато Клийфиш смилаше тази информация.
— В такъв случай не мога да си представя каква услуга бих могъл да ти направя.
— Нека обобщя колкото може по-сбито. Подпалвач изгори къща и нейните обитатели в ски курорта Роринг Форк, Колорадо. Чувал ли си за Роринг Форк?
Разбира се, Клийфиш беше чувал за курорта.
— В края на деветнайсети век Роринг Форк е миньорско градче. Интересното е, че е едно от местата, където Оскар Уайлд се е отбил по време на лекционната си обиколка на Америка. Докато бил там, един от миньорите му разказал много цветиста история. Тя се въртяла около мечка стръвница.
— Моля, продължавай — каза Клийфиш, докато се чудеше къде ли щеше да го отведе тази странна история.
— От своя страна Уайлд разказва тази история на Конан Дойл по време на съвместната им вечеря през 1889 г. в хотел „Лангъм“. Изглежда тя е имала силно въздействие върху Дойл — силно, неприятно и трайно.
Клийфиш нищо не каза. Разбира се, знаеше за легендарната вечеря. Ще трябва да препрочете записа на Конан Дойл в дневника му по този повод.
— Смятам, че онова, което Дойл е чул, така му въздейства, че го вплита, разбира се, подходящо преправено, в творчеството си като опит за катарзис. Имам предвид „Баскервилското куче“.
— Интересно — отбеляза Клийфиш. Доколкото знаеше, това беше съвсем нова гледна точка. Ако се окажеше обещаваща, можеше дори да се стигне до научна монография за „Доброволците“. Разбира се, написана от него: напоследък търсеше нова тема, върху която да се съсредоточи. — Трябва обаче да ти призная, че все още не виждам с какво мога да ти помогна. И съвсем не мога да видя връзката между това и палежа, който разследваш.
— По втория въпрос предпочитам да запазя мълчание. А що се отнася до първия: все по-сигурен съм, че Конан Дойл е знаел много повече, отколкото е изпуснал.
— Искаш да кажеш повече, отколкото с намекнал в „Баскервилското куче“?
— Точно така.
Клийфиш се поизправи в креслото. Това беше повече от интересно — не, беше направо вълнуващо. Мислите му се заблъскаха.
— Какво искаш да кажеш?
— Че Конан Дойл може някъде другаде да е написал повече за тази мечка стръвница — например в своите писма или непубликувани произведения. Затова ти се обаждам.
— Знаеш ли, Пендъргаст, в твоите предположения може да има нещо.
— Моля, обясни ми.
— Предполага се, че към края на живота си Конан Дойл написал последен разказ за Холмс. Нищо не се знае за него — нито темата, нито дори неговото заглавие. Легендата твърди, че го дал за отпечатване, но му го върнали, защото темата била твърде тежка за четящата публика. Не се знае какво е станало с него по-късно. Мнозина подозират, че е бил унищожен. Оттогава този изгубен разказ на Дойл се е превърнал в легенда и членовете на „Доброволците“ водят безкрайни спорове на тази тема.
От другата страна на линията настъпи мълчание.
— Пендъргаст, честно казано, според мен това е просто поредната легенда, свързана с Холмс. Такива има милион. Като онези дълги истории, обезсмъртени от Елъри Куин. Обаче, ако се вземе предвид казаното от теб, човек започва да се пита дали, в края на краищата, историята не е била истинска. И ако е така, това означава… — Гласът му заглъхна.
— Че може би в него е ставало дума за останалата част от историята, която винаги е преследвала Конан Дойл — довърши изречението Пендъргаст.
— Точно така.
Имаш ли представа как човек може да потърси подобна история?
— Не ми идва веднага на ум. Обаче като член на „Доброволците“ и изследовател на Холмс имам на разположение различни източници. Това може да се окаже необикновена и нова посока на изследване. — Сега мозъкът на Клийфиш започна да щрака още по-бързо. След толкова години да открие изгубен разказ за Шерлок Холмс…
— Какъв е лондонският ти адрес? — попита Пендъргаст.
— Мерилбоун Хай стрийт седемдесет и пет.
— Надявам се, че нямаш нищо против, в близко бъдеще пак да те потърся?
— Колко близко?
— Може би след два дни. Веднага щом успея да се откъсна от разследването на палежа. Ще отседна в хотел „Конот“.
— Чудесно. За мен ще бъде удоволствие да те видя отново. Междувременно аз ще проведа някои предварителни проучвания и ще можем да…
— Прекрасно — прекъсна го Пендъргаст. Гласът му се беше променил напълно и в него се долавяха нотки на неотложност. — Благодаря ти. Ще направя всичко, за да се видим, но сега, Клийфиш, трябва да затварям. Моля да ме извиниш.
— Нещо не е наред ли?
— Изглежда гори още една къща. — След като каза това, Пендъргаст рязко затвори.