Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (3)

2.

Известният — някои биха казали прословутият — Червен музей в Колежа по криминално право „Джон Джей“ беше започнал като проста сбирка от досиета на стари разследвания, веществени доказателства, вещи на затворници и други експонати, които преди почти сто години били поставени във витрина в зала на старата полицейска академия. От тогава насам се беше развил в най-голямата и представителна колекция от криминални експонати. Най-добрите от тях бяха изложени в нова, лъскава изложбена зала в сградата на колежа, дело на „Скидмор, Оуингс и Мерил“ на Десето авеню. Останалата част от сбирката — огромни гниещи архиви и разлагащи се доказателства от някогашни престъпления, бяха скрити в грозното мазе на старата полицейска академия на Източна двадесета улица.

Още в началото на следването си в „Джон Джей“ Кори беше попаднала на този архив. Оказа се истинско съкровище, след като се сприятели с архиваря и започна да се ориентира сред неподредените шкафове и преливащи от документи лавици.

Беше посещавала много пъти архивите в Червения музей в търсене на теми за доклади и проекти. Наскоро беше търсила там тема за своята Роузуелова теза. Беше прекарала много време сред старите нерешени случаи — тези толкова студени досиета, че всички замесени (включително възможните извършители) бяха непременно и със сигурност вече мъртви.

Един ден след срещата със своя ментор Кори Суонсън се озова в скърцащия асансьор, който се спускаше в мазето. Беше се впуснала в отчаяна акция да намери нова тема за тезата, преди да е станало твърде късно. Вече беше средата на ноември и тя се надяваше да прекара зимната ваканция в проучване и писане. Беше получила половин стипендия, а агент Пендъргаст плащаше останалата половина от учебните такси и тя бе напълно решена да не взима от него и цент повече от нужното. Ако тезата й спечелеше наградата „Роузуел“ с нейния грант от двайсет хиляди долара, това нямаше да се наложи.

Вратите на асансьора се отвориха за позната миризма: смесица от прах и окисляваща се хартия плюс лъха на гризаческа урина. Тя прекоси коридора до чифт метални врати с вдлъбнатини, украсени с табелка, която гласеше: „Архив на Червения музей“, и натисна звънеца. От стария високоговорител на домофона се чу неразбираемо стържене. Тя каза името си и се чу бръмченето на отварящата се електрическа ключалка.

— Кори Суонсън? Радвам се да те видя! — чу се дрезгавият глас на архиваря Уилърд Блум, докато ставаше от бюрото си, обляно от светлина. То преграждаше продължението на склада, който се простираше в черната празнота зад него. Архиварят имаше някак мъртвешка фигура — тънък като пръчка, с дълга сивкава коса. Въпреки това беше очарователен и се държеше бащински. Кори нямаше нищо против, че очите му често се плъзгаха по различни части от нейното тяло, когато смяташе, че е заета с нещо друго.

Блум излезе иззад бюрото с протегната ръка с изпъкнали вени, която тя стисна. Ръката му беше изненадващо гореща и това й подейства като стимул.

— Ела, седни. Пийни чай.

Пред бюрото му бяха подредени няколко стола с ниска масичка за кафе между тях. Встрани от тях стоеше очукан шкаф, а върху него имаше котлон, чайник и кана за чай — неформално място за сядане посред прахоляка и мрака. Кори се тръшна на един от столовете и стовари чантата с глух шум до него.

— Уф — въздъхна тя.

Блум вдигна вежди в безмълвен въпрос.

— Карбоне. Отново отхвърли идеята ми за теза. Сега трябва да започна всичко отначало.

— Карбоне — обяви Блум с пискливия си глас — е известен задник!

Това привлече вниманието й.

— Познаваш ли го?

— Познавам всички, които слизат тук долу. Карбоне! Непрекъснато мърмори, че ще си напраши марковия „Ралф Лорън“, затова иска да играем на донеси-отнеси. В резултат никога не мога да открия нещо за него… Горкият човечец. Нали знаеш истинската причина да отхвърля непрекъснато идеите ти за теза?

— Предполагам, защото още съм второкурсничка.

Блум пипна с пръст носа си и кимна с разбиране.

— Точно така. Карбоне е от старата школа и винаги се придържа към традицията.

Кори се страхуваше точно от тона. Наградата „Роузуел“ за най-добрата теза през годината беше силно желана в „Джон Джей“. Победителите често бяха отличници от горните курсове, които след това правеха много успешна кариера в правозащитната сфера. Доколкото знаеше, наградата никога не беше печелена от второкурсник. Всъщност второкурсниците бяха негласно обезкуражавани да участват. Обаче нямаше писмена забрана и Кори отказваше да бъде уплашена от подобни бюрократични глупости.

Блум вдигна каната с усмивка, разкриваща жълтите му зъби.

— Чай?

Тя погледна към гадната кана, която имаше вид на немита от десетилетия.

— На това кана за чай ли му викаш? Помислих си, че е оръдие за убийство. Заредено с арсеник и готово за действие.

— Винаги готова с бърз отговор. Сигурно знаеш, че повечето отровители са жени? Ако бях убиец, щях да поискам да видя кръвта на жертвата си. — Той наля чая. — Значи Карбоне е отхвърлил идеята ти? Изненада! Изненада! И какъв е план Б?

— Това беше моят план Б. Надявах се, че ще можеш да ми подскажеш нови идеи.

Блум си седна на мястото и започна шумно да отива.

— Да видим. Доколкото си спомням, ти специализираш съдебна остеология, нали? Какво точно търсиш?

— Трябва да изследвам човешки скелети, които показват предсмъртни или околосмъртни увреждания. Има ли досиета, които сочат нещо подобно?

— Хм — очуканото лице на Блум се изкриви от усилието да се съсредоточи.

— Проблемът е, че трудно се попада на достъпни човешки останки. Освен ако не се върна в праисторията. Обаче това отваря съвсем друго гърне със змии — индианската чувствителност. Искам останки, за които има добри писмени документи. Исторически останки.

Блум изсърба друга голяма глътка чай, докато изражението на лицето му си оставаше замислено.

— Кости. Предсмъртни и околосмъртни увреждания. Исторически. Добри документи. Достъпни. — Затвори очи с толкова тъмни и изпъстрени с вени клепачи, че приличаше на пребит. Кори зачака, заслушана в пукането на дюшемето в архива, далечния шум на климатици и някакво топуркане. Страхуваше се, че това вероятно са плъхове.

Очите му отново се отвориха.

— Току-що се сетих нещо. Чувала ли си за „Доброволците от Бейкър стрийт“^[1]?

— Не.

— Това е много затворен клуб от почитатели на Шерлок Холмс. Всяка година се събират за вечеря в Ню Йорк. Освен това публикуват различни изследвания, като през цялото време се преструват, че Холмс е бил действителна личност. И така, преди няколко години един от тези приятели умира и вдовицата му, като не знае какво да прави, ни изпрати цялата му сбирка Шерлокиана. Може би не е знаела, че детективът Холмс е измислен, а ние тук се занимаваме само с действителността. Както и да е, от време на време ровя из нея. Повечето неща са боклуци. Обаче имаше копие от дневника на Дойл — за съжаление копие, не оригинала — забавно четиво за стар човек с неблагодарна работа в прашен архив.

— И какво точно откри?

— Вътре има нещо за мечка стръвница.

— Мечка човекоядец? — Кори се смръщи. — Не съм сигурна…

— Ела с мен.

Блум отиде при таблото с шалтери и с един замах на дланта си ги вдигна, превръщайки архива в премигващо море от луминесцентна светлина. Кори си представи как плъховете с писъци се разбягват, докато тръбите по таваните премигваха и осветяваха пътека след пътека.

Тя последва архиваря, докато той крачеше надолу по дългите пътеки между прашните лавици и дървените шкафове с пожълтели изписани на ръка етикети. Най-накрая стигнаха в задната част, където читателските маси бяха отрупани с картонени кутии. Три по-големи стояха една до друга. На тях имаше етикети ДБС. Блум отиде до една от кутиите, зарови вътре, извади картонена папка с връзки, издуха прахта и зарови из документите.

— Ето — вдигна той едно старо фотокопие. — Дневникът на Дойл. Разбира се, правилно би било да го наричаме Конан Дойл, но е име, с което ще си изкълчиш езика, нали? — На мъждивата светлина той запрелиства страниците и след миг започна да чете: — „Бях в Лондон по литературни въпроси. Онзи американец Стодарт се оказа отличен човек и беше поканил още двама души на вечеря: Гил, много забавен ирландски депутат, и Оскар Уайлд…“.

Направи пауза, гласът му заглъхна за минута, докато прескачаше разни пасажи, след това отново зазвуча, когато Блум намери частта, която смяташе за важна:

— „… Кулминацията на вечерта, ако мога да я нарека така, беше разказът на Уайлд за лекционната му обиколка из Америка. Макар да е трудно за вярване, прочутият защитник на естетизма е събудил голям интерес там, особено на Запад, където група недодялани миньори му устроили овация…“

Кори започна да се върти на стола. Разполагаше с твърде малко време, за да го пилее.

— Не съм сигурна, че Оскар Уайлд и Шерлок Холмс са онова, което търся — обясни учтиво тя. Обаче Блум продължи да чете, вдигнал пръст, за да привлече вниманието й, а пискливият му глас заглуши възраженията й.

— „… Към края на вечерта Уайлд, който беше погълнал голямо количество от чудесния кларет на Стодарт, ми разказа шепнешком една толкова неповторима по своя ужас и отвратителна уродливост история, че се наложи да стана от масата. В историята стана дума за убийството и изяждането на единайсет миньори преди няколко години в миньорски лагер на име Роринг Форк. Както се предполага, от мечка стръвница. Подробностите са толкова гнусни, че не мога да се насиля да ги изложа на хартия по това време, но впечатлението, което разказът остави в съзнанието ми, е неизгладимо и за съжаление ще го влача до гроба“.

Той спря, за да си поеме дъх.

— Ето ти историята. Единайсет трупа на изядени от гризли. И не другаде, а в Роринг Форк.

— Роринг Форк? Имаш предвид лъскавия ски курорт в Колорадо?

— Точно него. Възниква като град на сребърната треска.

— Кога е станало?

— Уайлд е бил там през 1881 г. Значи тази история с изядените хора се е случила някъде през 70-те години на XIX век.

Момичето поклати глава.

— Как мога да превърна това в теза?

— Почти дузина скелети на изядени от мечка? Със сигурност по тях ще има отлични предсмъртни увреждания: следи от нокти и зъби, глозгане, хрускане, хапане, остъргване, разкъсване.

— Аз следвам съдебни експертизи, а не съдебна мечкология!

Тогава трябва да знаеш от наученото, че много, ако не и всички скелетни останки от жертви на убийство показват увреждания от животни. Прегледай досиетата по този въпрос, с които разполагаме. Много е трудно да се различат оставените от животни следи от тези на убиеца. Доколкото си спомням, никой не е правил изследване на подобни предсмъртни увреждания на костите. Това би било най-оригиналният принос към науката за съдебната експертиза.

Наистина — помисли си Кори, смаяна от проницателността на Блум. — А и като си помислим — каква оригинална тема за теза.

Блум заговори отново:

— Не се съмнявам, че поне неколцина от горките миньори са били погребани в историческото гробище на Роринг Форк.

— Е, това вече е проблем. Не мога да разкопая историческо гробище, за да търся жертвите на мечката.

На устата на Блум цъфна жълта усмивка.

— Скъпа Кори, единствената причина, за да спомена тази история, е обаятелната малка статия в „Таймс“ тази сутрин. Не си ли я чела?

— Не.

— Оригиналният Ботушен хълм^[2] на Роринг Форк в момента е купчина ковчези в склад за скиорско оборудване. Местят гробището заради строителни работи. — Той я погледна и й намигна, а усмивката му стана още по-широка.