Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (29)

28.

Седяха на удобните столове в полупразното кафене „Старбъкс“.

Кори беше обхванала чашата си с две ръце, благодарна за топлината. От другата страна на малката маса Стейси Баудри бе вторачила поглед в чашата си. Сега изглеждаше по-тиха, не толкова излиятелна, колкото сутринта.

— Защо напусна военната авиация?

— В началото исках да направя кариера в авиацията. След 11 септември бях в колежа, двамата ми родители бяха мъртви и търсех посока. Така се прехвърлих в академията. Бях наистина ентусиазирана и пълна идеалистка. Обаче двете командировки в Ирак и още две в Афганистан ме излекуваха. Осъзнах, че не съм създадена за кариеристка. Това все още е мъжка игра, независимо какво говорят. Особено във военновъздушните сили.

— Четири командировки? Уха.

Баудри вдигна рамене.

— Не е нещо необичайно. Имат нужда от много хора на място.

— И какво правеше?

— По време на последната командировка бях командир на 328-и експедиционен бункер за унищожаване на муниции. Бяхме базирани в изнесената напред операционна база „Гардез“, провинция Пактиа.

— Обезвреждала си бомби?

— Понякога. През повечето време трябваше да разчистваме райони около базата и да отнасяме муниции на полигона за унищожаване. На практика всеки път, когато искаха да копаят с лопата, трябваше първо да разчистим района. От време на време се налагаше да унищожаваме и импровизирани взривни устройства.

— В онези огромни сапьорски скафандри?

— Да, точно като във филма „Войната е опиат“. Макар че най-вече използвахме роботи. Както и да е, всичко това е минало. Уволних се преди няколко месеца. Оттогава се нося ей така — чудя се какво да правя с живота си. Точно в този момент се появи Пендъргаст със своята новина.

— И ето те в Роринг Форк.

— Да, и ти вероятно се чудиш защо.

— Да. Малко. — Кори се засмя, все още леко нервна. Беше се страхувала да зададе този въпрос.

— Когато свършиш с него, ще върна прапрапрадядо обратно в Кентъки и ще го погреба в семейния гроб.

Кори кимна.

— Страхотно.

— Родителите ми са мъртви, нямам братя и сестри. Това ме подтикна да се заинтересувам от миналото на семейството си. Баудри са стара фамилия. Имаме пионери в Колорадо като Емет, офицери, които са участвали в революцията. Сред тях е и моят любимец капитан Томас Баудри Хикс, който се е сражавал за Юга в армията на Северна Вирджиния — истински герой и капитан като мен. — Лицето й пламна от гордост.

— Мисля, че това е страхотно.

— Радвам се, че мислиш така. Не съм дошла да те припирам да претупаш работата си. Нямам някакви спешни дела. Просто искам да възстановя връзката с миналото, с моите корени, един вид лично пътуване. И накрая ще върна моя прароднина обратно в Кентъки. Може би дотогава ще съм си изяснила какво искам да правя от тук насетне.

Кори кимна.

Баудри си изпи кафето.

— Колко странно нещо — да те изяде мечка.

Кори се поколеба. Беше мислила за това целия следобед и реши, че не може добросъвестно да скрие истината.

— Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш за своя прапрапрадядо.

Коудри я погледна.

— Обаче трябва да си остане между нас поне докато свърша с проучванията си.

— Ще остане.

— Емет Баудри не е бил убит и изяден от мечка.

— Така ли?

— Нито останалите или поне този, който сега проучвах.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Били са убити. Изглежда от банда серийни убийци. Убити и… — тя не можа да довърши.

— Убити и…?

— Изядени.

— Ти сигурно се шегуваш?

Кори поклати глава.

— И никой не знае?

— Само Пендъргаст.

— И какво смяташ да правиш?

Кори замълча за малко.

— Бих искала да остана тук и да реша случая.

Баудри подсвирна.

— Боже мили! Някаква представа кой го е направил? И защо?

— Още не.

Настъпи дълго мълчание.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Всъщност, да. Трябва да прегледам купчини стари вестници — мисля, че ще имам нужда от помощ за това. Обаче трябва да свърша сама съдебния анализ. Това е първата ми теза и… ами искам да бъде мое собствено дело. Пендъргаст ме мисли за луда. Иска да свършвам и да се върна в Ню Йорк с материала, който съм събрала, обаче аз още не съм готова да го направя.

Баудри се усмихна широко.

— Разбирам те. Ти си като мен. Аз също обичам сама да си върша работата.

Кори отпи от чашата си.

— Намери ли друго място, където да отседнеш?

— Не. Не бях попадала в толкова скъп град.

— Защо не отседнеш при мен? Пазя една празна къща на Рейвънс Ръвин Роуд. Там сме само аз и едно бездомно куче. Честно казано, това място ме плаши. Ще се радвам, ако има кой да ми прави компания. — Особено човек, който е бил в армията. Цял следобед беше мислила за стъпките и си повтаряше колко по-добре щеше да се чувства, ако има съквартирант. Единственото, което трябва да правиш, е да избягваш няколко камери за видеонаблюдение. Собственикът обича да си вре носа в чужди работи. Но ще се радвам, ако дойдеш.

— Сериозно ли говориш? — Усмивката на Баудри стана още по-широка. Това би било чудесно. Много благодаря.

Кори си допи кафето и стана.

— Ако си готова, можеш да дойдеш с мен още сега.

— Винаги съм готова. — С тези думи Баудри стана, взе багажа си и я последва в ледената нощ.