Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (18)

17.

Арназ Джонсън, фризьор на звездите, беше виждал много странни хора навремето, докато висеше в известната Биг Пайн Лодж на върха на планината Роринг Форк — филмови старлетки, изтупани сякаш за Оскарите; милиардери, придружаващи своите любовници — трофеи, увити в норки и самури; псевдоиндианци в дизайнерски еленови кожи за десетки хиляди долари; фалшиви каубои с шапки „Стетсън“ и ботуши с шпори. Арназ наричаше това Парад на нарцисистите. Малцина от тях можеха да карат ски. Парадът беше причината Арназ да си купи сезонна карта и да взима лифта до хижата един или два пъти седмично. Това и атмосферата на тази най-известна скиорска хижа в Запада с нейните стени от греди, украсени с антични килими на навахо, масивните полилеи от ковано желязо и ревящата камина — толкова голяма, че вътре можеш и вол да опечеш. Да не говорим за стъклените стени, от които се откриваше триста и шейсет градусова гледка към океана от планински върхове, които в момента бяха сиви и мрачни под смрачаващото се небе.

Обаче Арназ никога не беше виждал подобен на господина, седнал сам на малка маса пред огромния прозорец, със сребърна плоска манерчица с неизвестна напитка пред себе си, втренчил поглед в заснежения Смъглърс Сърк с неговия комплекс от древни, отдавна изоставени миньорски постройки, струпани около голямата разхлопана дървена сграда, която подслоняваше известната ирландска помпа — великолепен пример на инженерното изкуство от XIX век. Някога най-голямата помпа в света сега се беше превърнала в ръждясала коруба.

Арназ наблюдаваше този призрачен човек с увлечение вече над половин час, през който мъжът не беше помръднал и с кутре. Фризьорът беше познавач на модата и оценяваше дрехите на непознатия. Мъжът беше с черно палто от най-висококачествена вълна на викуня, със стилна кройка, но Арназ не можа да познае марката. Палтото беше разкопчано и под него мъжът носеше ушит по поръчка черен костюм с английска кройка, вратовръзка от „Дзеня“ и разкошен кремав копринен шал, небрежно увит около врата. Този ансамбъл завършваше, и то буквално, с нелепа черна мека шапка от 60-те години на XX век върху бледата, подобна на череп глава на мъжа. Макар в голямата зала на хижата да беше топло, той изглеждаше студен като лед.

Не беше актьор. Арназ беше любител на киното и знаеше, че никога не го е виждал на големия екран дори и в епизодична роля. Със сигурност не беше банкер, мениджър на хедж фонд, изпълнителен директор, адвокат или някакъв друг финансов или бизнес магьосник. В тези среди подобен стил на обличане би бил напълно неприемлив. Обаче не беше и позьор, защото носеше дрехите си небрежно и равнодушно, все едно се беше родил с тях. Беше твърде елегантен, за да е в интернет търговията. Какъв беше този човек?

Гангстер?

В това имаше смисъл. Беше престъпник. Много, много успял криминален тип. Може би руснак. Имаше леко чуждестранно излъчване с тези светли очи и високи скули. Или руски олигарх. Не… къде са жените му? Руските милиардери, които идваха в Роринг Форк, а те не бяха никак малко, винаги се движеха с тълпа напети курви.

Арназ беше озадачен.

 

 

Пендъргаст чу, че някой го заговори, и бавно се обърна, за да види началник Стенли Морис, който се приближаваше към него през голямото помещение.

— Може ли?

Пендъргаст разтвори ръка в бавна покана да седне.

— Благодаря. Чух, че сте тук горе.

— И как го чухте?

— Ами… агент Пендъргаст, не може да се каже, че сте незабележим.

Мълчание. След това Пендъргаст извади малка сребърна чашка от палтото си и я сложи на масата.

— Шери? Това е едно твърде посредствено „Амонтиладо“ но въпреки това е пивко.

— О, не, благодаря — Началникът изглеждаше неспокоен и на два пъти смени позата си. — Вижте, разбирам, че сгафих с… ъъъ… вашето протеже госпожица Суонсън, и се извинявам. На общото събрание си го заслужих. Нямате представа какво е да си началник на полицията в град като този — всеки те тегли към себе си.

— Съжалявам, че го казвам, но дребният ви проблем не ме интересува — Пендъргаст си сипа малка глътка шери, след това го гаврътна с едно грубо движение.

— Чуйте — началникът отново се размърда на стола, — дойдох да ви помоля за помощ. Стовари ни се това ужасно четворно убийство и местопрестъпление от един акър с невероятна сложност. Всички мои съдебни експерти спорят помежду си и с инспектора от пожарната. Парализирани са, никога не са виждали подобно нещо… — Гласът му се пречупи. — Вижте, момичето Джени, беше моя стажантка. Беше добро дете… — Той успя да се стегне. — Имам нужда от помощ. Неформално. Съвети — това е всичко, за което моля. Нищо официално. Проверих служебното ви досие — много впечатляващо.

Бледата ръка отново се промъкна към плоската, сипа глътка, която беше гаврътната по същия груб начин. После настъпи мълчание. Най-накрая Пендъргаст заговори:

— Дойдох да спася своето протеже — както го нарекохте — от вашата некомпетентност. Целта ми — моята единствена цел — е да помогна на госпожица Суонсън да си свърши работата, без госпожа Кърмоуд или някой друг да й се бърка. След това ще напусна този перверзен град и ще се кача на самолета за Ню Йорк с най-голяма готовност.

— Сутринта бяхте на мястото на пожара. Показали сте значката си, за да минете зад полицейската лента.

Пендъргаст махна с ръка да отхвърли тези думи, все едно гонеше муха.

— Бяхте там. Защо?

— Видях огъня и изпитах леко любопитство.

— Казахте, че ще има още. Защо го казахте?

Друго махване с ръка.

— По дяволите! Защо го казахте?

Нямаше отговор.

Началникът стана.

— Казахте, че ще има още убийства. Хвърлих око на биографията ви и осъзнах, че вие единствен сред всички нас може да знаете. Казвам ви, ако има още, а вие отказвате да помогнете, тези убийства ще легнат на вашия гръб. Кълна се!

Този път отговорът беше вдигане на рамене.

— Не ми вдигай рамене, кучи сине! — кресна началникът, който най-накрая изгуби търпение. — Видя какво сториха на това семейство. Как можеш да седиш спокойно и да си пиеш шерито? Пендъргаст, имам да ти кажа само още едно нещо. Да ти го начукам и благодаря за помощта!

След тези думи намек за усмивка се появи на тънките устни.

— Е, това по ти прилича.

— В какъв смисъл? — изрева Морис.

— Мой стар приятел от полицейското управление в Ню Йорк имаше за подобни случаи цветист израз. Как беше? А, да. — Пендъргаст стрелна поглед към началника. — Ще ти помогна, но при условие, както би се изразил той, че най-сетне ти поникнат топки.