Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (11)

10.

Джени Бейкър стигна до градския съвет на Роринг Форк, прегърнала втората чанта на началник Морис с две ръце. Началникът носеше две издути чанти на всяка среща, в която участваше, изглежда, за да бъде готов да отговори на всеки въпрос, който би възникнал. Джени се бе опитала да го убеди да си купи таблет, но той беше заклет лудит и дори в службата отказваше да използва настолен компютър.

Въпреки неудобството да разнасяш две чанти, на Джени това по-скоро й харесваше. Досега началникът се беше показал като приятен работодател, рядко имаше някакви искания и беше винаги сговорчив. През двете седмици стаж в полицейското управление го беше виждала развълнуван или разтревожен, но никога ядосан. Сега, докато крачеше до нея, говореше за градските дела, после влязоха в заседателната зала. Понякога градските събрания се провеждаха в операта, но това — на тринайсети декември, по-малко от две седмици преди Коледа — не се очакваше да бъде масово посетено.

Тя седна зад началника на редовете, запазени зад официалните лица от кметството. Бяха подранили — началникът винаги подраняваше — и видя как влизат кметът, следван от Съвета по планиране, градският юрисконсулт и други официални лица, чиито имена не знаеше. Веднага след тях се появи групата от „Хайтс“, предвождана от госпожа Кърмоуд с фризирана и съвършено сресана руса коса, която седеше като каска на главата й. Следваха я нейният девер Хенри Монтебело и неколцина анонимни на вид мъже в костюми.

Основният предмет на срещата — дневният ред редовно се публикуваше във вестника — се отнасяше до предложение на „Хайтс“ относно мястото, където да бъдат препогребани останките от Ботушения хълм. Когато срещата започна с обичайното вричане във флага и републиката^[1] и прочит на протоколите, мислите на Джени се отнесоха към жената, която бе срещнала — Кори — и онова, което й се беше случило. То я разстрои. Беше й се сторила толкова мила, толкова делова. И накрая да те хванат, че си влязла с взлом в склад, осквернила си ковчег и си откраднала кости. Никога не можеш да кажеш на какво са способни хората. И на всичко отгоре студентка в „Джон Джей“. Такова нещо не се беше случвало в „Хайтс“ и околността още беше настръхнала. Сутрин на закуска родителите й говореха само за това. Дори сега — десет дни след случката.

Докато течаха предисловията, Джени се изненада, когато видя колко хора прииждат да заемат местата за публиката. Скоро те свършиха и новодошлите започнаха да изпълват отделеното за правостоящи място. Може би въпросът за гробището отново щеше да избухне в противоречия. Надяваше се, че събранието няма да се проточи заради това, защото по-късно имаше среща за вечеря.

Събранието мина към първата точка от дневния ред. Юрисконсултът на „Хайтс“ стана и започна да представя предложението с монотонен носов глас. „Хайтс“, обясни той, предлагат да погребат изровените останки на поле, закупено за тази цел, на склон около осем километра надолу по шосе 82. Това изненада Джени — винаги беше предполагала, че останките ще бъдат погребани някъде в границите на града. Сега й светна защо бяха дошли толкова хора.

Юрисконсултът избълва няколко изречения на помпозен правен жаргон: колко всичко това е напълно законно, разумно, подобаващо, за предпочитане и наистина неизбежно поради няколко причини, които тя не разбра. Докато той продължаваше, Джени чу откъм зрителите бавно да се надигат неодобрителни шумове, мърморене — дори няколко подсвирквания. Тя погледна по посока на шума. Изглежда предложението не беше посрещнато благосклонно.

Точно когато се готвеше да насочи вниманието си отново към сцената, забеляза една впечатляваща фигура в черен костюм да се появява в самия край на зрителската част от залата. В мъжа имаше нещо, което я накара да застине. Дали не беше скулптираното му алабастрово лице? Или косата му — толкова руса, че беше почти бяла? А сиво-сините му очи бяха толкова светли, че дори чак от другия край на помещението той изглеждаше като извънземен? Дали не бе някоя звезда? Ако не беше, Джени реши, че заслужава да бъде.

Сега се беше изправил един ландшафтен архитект и сладкодумно поднасяше своята история в комплект с показване на диапозитиви. Върху преносимия екран се видя скица на предлаганото място, а после триизмерни изображения на бъдещото гробище с каменни стени и огромна сводеста порта от ковано желязо, която водеше вътре, навирани алеи между гробовете. Последваха диапозитиви от истинското място: хубава зелена ливада по средата на пътя до върха на планината. Беше красиво, но не се намираше в Роринг Форк.

Докато човекът говореше, неодобрителното мърморене, неспокойствието на събраната публика нарастваше с потискана мощ. Джени разпозна един от репортерите на „Роринг Форк Таймс“ седнал на първия ред на зрителските места. Лицето му сияеше, предвкусвайки очакваните фойерверки.

В този момент самата госпожа Бети Браун Кърмоуд се изправи, за да говори. Настъпи тишина. Тя имаше властно присъствие в града — дори бащата на Джени сякаш се страхуваше от нея. Хората, които се бяха събрали, за да си кажат мнението, също замълчаха за малко.

Тя започна, като спомена за ужасно неприятното влизане с взлом преди десет дни, шокиращото оскверняване на труп и как това е показало, че тези човешки останки трябва да бъдат върнати в земята колкото може по-бързо. Мимоходом спомена колко е сериозно това престъпление — толкова сериозно, че извършителят е приел да се признае за виновен, което щеше да му донесе десет години затвор.

„Хайтс“, продължи тя, са се грижили за тези останки с възможно най-голямото внимание, защото съзнават с цялото си сърце своя свещен дълг да осигурят подходящо място на тези груби миньори, тези пионери на Роринг Форк, отговарящо на тяхната саможертва, на техния дух, на техния принос за колонизирането на Американския запад. Намерили са, обяви тя, съвършеното вечно жилище: по склоновете на Катамаунт, със спираща дъха гледка към Континенталния вододел. Около гробището били закупени още сто акра отворено пространство, които завинаги щели да останат в диво състояние. Точно това заслужавали тези пионери на Колорадо — а не да бъдат стеснени в някой градски парцел, заобиколени от шумотевицата на деловия живот, трафика, шопинга и спорта.

Това беше едно резултатно представяне. Дори Джени усети, че е съгласна с госпожа Кърмоуд. Когато тя се върна на мястото си, мърморенето вече не се чуваше.

Следващият по ред беше Хенри Монтебело, който беше станал зет на семейство Кърмоуд и в резултат веднага се бе сдобил с власт и уважение в града. Беше не много млад човек, мършав, сдържан и с обветрено лице. Джени не го харесваше и фактически се страхувате от него. Той говореше с лаконичен трансатлантически акцент^[2], който придаваше на всичко казано от него цинично звучене. Макар че преди години беше плавен архитект на „Хайтс“, за разлика от Кърмоуд не живееше в курорта, а имаше жилище и офис в голяма къща в другия край на града.

Монтебело прочисти гърлото си. При проектирането и строителството на „Хайтс“ не са правени никакви икономии, каза той на събраните хора, по не само това, а са положени усилия да отговаря на естетиката и духа на Роринг Форк, но и на местната екология и околната среда. Може да каже това, продължи Монтебело, защото той лично бил контролирал подготовката на строителната площадка, конструирането на жилищата и клуба и строителството на курорта. Също така щял да контролира създаването на новото гробище, обяви той, със същото внимание и отблизо, както при строителството на „Хайтс“. Внушението, изглежда, беше, че отдавна мъртвите обитатели на Ботушения хълм трябва да са му благодарни за личните му усилия в тяхно име. Монтебело говореше тихо и с достойнство, с аристократична тържественост. Обаче в думите му се долавяха и железни нотки, едва доловими, но очевидни, които сякаш отправяха предизвикателство срещу всеки, който би се усъмнил и в една-единствена дума от казаното. Никой не го направи и той си седна.

Сега кметът стана от мястото си, благодари на госпожа Кърмоуд и господин Монтебело и поиска да чуе мнението на събралите се граждани. Десетина ръце се вдигнаха и кметът посочи някого. Обаче, когато човекът се изправи, за да си каже мнението, мъжът в черния костюм, който някак се беше промъкнал до първите редове, вдигна ръка за тишина.

— Господине, не е ваш ред — каза сериозно кметът, почуквайки с чукчето си.

— Това ще се разбере беше отговорът. Гласът беше гладък като мед, необичайно дълбок, с южняшки акцент, чийто произход Джени не можа да определи. Нещо в него накара кмета да му позволи да продължи.

— Госпожо Кърмоуд — обърна се мъжът към нея, — както добре знаете, за ексхумацията на човешки останки е нужно разрешението на наследник по право. Когато става дума за исторически погребения, федералният и щатският закон на Колорадо изискват да бъде направено „добросъвестно усилие“ да бъдат открити подобни наследници, преди да бъдат ексхумирани останките. Предполагам, че „Хайтс“ са направили подобно усилие?

Кметът чукна с чукчето си.

— Господине, повтарям, че не сте на ред.

— С радост ще отговоря на въпроса — плавно каза госпожа Кърмоуд. — Ние наистина положихме добросъвестни усилия да открием наследници. Но не успяхме да намерим. Повечето от тези миньори са били приходящи без семейства. Починали са преди век и половина, без да оставят потомство. Всичко това го има в документите, предоставени на обществеността.

— Чудесно — обади се кметът. — Благодаря ви, господине, за вашето мнение. Има още много хора, които биха искали да се изкажат. Господин Джексън?

Обаче непознатият продължи.

— Странно каза той, — защото аз само за петнайсет минути свободно време, ъъъ, докато сърфирах в интернет, успях да намеря пряк наследник на един от миньорите.

Настъпи мълчание. После кметът попита:

— Господине, кой сте вие?

— И дотам ще стигнем. — Мъжът вдигна лист хартия. — Имам писмо от капитан Стейси Баудри от военновъздушните сили на САЩ, която току-що се е върнала от командировка в Афганистан. Когато капитан Баудри чу, че вие сте изровили нейния прапрапрадядо Емет Баудри, натъпкали сте останките му в кутия и сте я хвърлили в мръсен склад за оборудване на някаква ски писта, силно се разстрои. Всъщност тя се готви да заведе дело.

Тези думи бяха посрещнати с мълчание.

Мъжът вдигна нагоре лист хартия.

— Законът в Колорадо за оскверняване на гробища и човешки останки е много строг: Позволете ми да прочета от параграф деветдесет и седем от Наказателния кодекс на Колорадо „Оскверняване на гробище“. После зачете на глас:

— Член 2 а. Всяко лице, което съзнателно и преднамерено изрови, освен ако не е постановено по друг начин от закона или с разрешението на законен наследник, труп или останките на човешко същество или чрез думи, постъпки или дела предизвика това да се случи, трябва да бъде осъден за углавно престъпление от първа степен и трябва да прекара в затвора не повече от трийсет години или да бъде глобен не повече от петдесет хиляди долара или и двете според преценката на съда.

В този миг кметът скочи гневно и започна да блъска с чукчето си.

— Това не е съд. — Бум! — Не приемам този начин на действие. Ако вие, господине, имате правни въпроси, обсъдете ги с юрисконсулта на града, вместо да ни губите времето на нашата публична среща.

Обаче мъжът в черно не позволи да му запушат устата.

— Кмете, мога ли да привлека вниманието ви към формулировката „… чрез думи, постъпки или дела предизвика това да се случи…“? Това сякаш се отнася точно за вас, както и за госпожа Кърмоуд и началника на полицията. Вие тримата сте отговорни „… чрез думи, постъпки или дела…“ за незаконното изравяне на Емет Баудри. Да или не?

— Достатъчно. Охрана, изведете този човек от помещението.

Докато двама полицаи се опитваха да си пробият път до човека, той отново заговори, а гласът му проряза въздуха като бръснач:

— И не се ли готвите да осъдите човек на десет години затвор за нарушение на този закон, който вие сами сте нарушили?

Сега присъстващите се развълнуваха, разделяйки се на „за“ и „против“. Чу се мърморене и отделни подвиквания: „Вярно ли е?“ и „Какво става?“ заедно с „Разкарайте го!“ и „Кой, по дяволите, е този тип?“.

Двамата полицаи най-сетне си пробиха път през тълпата, която сега беше скочила на крака. Единият го хвана за ръката.

— Господине, не ни създавайте трудности.

Мъжът се освободи от хватката на ченгето.

— Съветвам ви да не ме докосвате.

— Арестувайте го за нарушаване на обществения ред! — изрева кметът.

— Оставете го да говори! — извика някой от тълпата.

— Господине — чу Джени да казва полицаят, — ако не ни сътрудничите, ще се наложи да ви арестуваме.

Отговорът на мъжа бе заглушен от вдигналата се шумотевица. Кметът заблъска с чукчето и призова хората към порядък.

— Арестуван сте — обяви единият от полицаите. — Моля, сложете си ръцете на гърба.

Джени видя как, вместо да се подчини на заповедта, мъжът извади портфейла си с плавно движение на ръката и го тръсна да се отвори. Проблесна нещо златно и двете ченгета замръзнаха на място.

Шумотевицата започна да заглъхва.

— В отговор на по-раншния ви въпрос — каза мъжът с южняшкия си акцент на кмета — аз съм специален агент Пендъргаст от Федералното бюро за разследване.

В помещението настъпи мъртвешка тишина. Джени никога досега не беше виждала това изражение върху лицето на госпожа Кърмоуд: шок и ярост. Лицето на Хенри Монтебело не изразяваше каквото и да било. Началникът Морис имаше вид на парализиран. Всъщност думата „парализиран“ не беше точна — имаше вид на увехнал. Направо се спаружи. Все едно искаше да се просмуче в стола си и да изчезне. Кметът изглеждаше просто опустошен.

— Тялото на Емет Баудри — продължи мъжът на име Пендъргаст — е само едно от сто и трийсетте, за чисто оскверняване според закона в Колорадо сте виновни, госпожо Кърмоуд, кмете, господин Монтебело и вие, началник — вие сте подписали въпросната заповед. Гражданската и углавната отговорност са смайващи.

Госпожа Кърмоуд първа се съвзе.

— Така ли работи ФБР? Идвате тук, прекъсвате нашата среща с обществеността и отправяте заплахи? Дали наистина сте агент? Елате тук и покажете на кмета документите си както трябва!

— С удоволствие. — Бледият се промъкна през вратичката, която отделяше района за обществеността от този за официалните лица, и тръгна надолу по пътеката с нахално нехайство. Стигна пред кмета и сложи значката на масата. Той започна да я оглежда и на лицето му се изписа нарастващо смайване.

С неочаквано гъвкаво движение агент Пендъргаст извади микрофона на кмета от стойката. Едва тогава на Джени й хрумна, че тази покана към непознатия да дойде отпред май не е много добра идея. Видя как журналистът от „Роринг Форк Таймс“ драска като луд в бележника си. Лицето му беше озарено от истинска радост.

Кметът заговори, но му се наложи да вика, защото вече нямаше микрофон.

— Агент Пендъргаст, служебно ли сте тук?

— Още не — беше отговорът.

— Тогава предлагам да отложим срещата, така че нашите адвокати, адвокатите на „Хайтс“ и вие може да обсъдите този въпрос лично. Последва удар с чукчето.

Покритата с черно ръка на агент Пендъргаст се протегна и премести чукчето извън обсега на кмета.

— Стига с това дивашко блъскане.

Това предизвика смях сред публиката.

— Още не съм свършил. — Сега гласът на Пендъргаст, който беше усилен от микрофона, изпълни залата. — Капитан Баудри ми написа, че след като останките на нейния прапрапрадядо са били толкова грубо изровени и така или иначе вече нищо не може да измие тази обида на неговата памет, тя смята, че те поне трябва бъдат изследвани, за да се установи причината за неговата смърт. Разбира се, само с историческа цел. Заради това тя дава разрешение на госпожица Корин Суонсън да проучи тези останки, преди да бъдат отново погребани. Между другото, на тяхното старо място.

— Какво? — скочи в ярост Кърмоуд. — Момичето ви изпраща? То ли стои зад това?

— Тя няма представа, че съм тук — плавно отговори мъжът. — Обаче сега излиза, че най-сериозното обвинение срещу нея е съмнително. Вместо това то е рикоширало във вас четиримата. Сега вие сте изправени срещу вероятността да прекарате трийсет години в затвора — не заради едно обвинение в оскверняване, а за сто и трийсет. — Той направи пауза. — Представете си, че трябва да излежите присъдите си последователно.

— Това обвинение е възмутително! — изрева кметът. — Закривам събранието. Охрана, моля освободете залата.

Настъпи хаос. Обаче Пендъргаст не направи нищо, за да попречи, и най-накрая залата беше опразнена. Така той се озова насаме с бащите на града. Адвокатите на „Хайтс“, Кърмоуд, Монтебело, началникът Морис и неколцина други официални лица. Затаила дъх, Джени остана на мястото си до началника. Какво ли щеше да се случи сега? За първи път Кърмоуд изглеждаше победена — посърнала, с разчорлена платинена коса. Началникът беше мокър от пот, а кметът пребледнял.

— Изглежда в утрешния „Роринг Форк Таймс“ ще има прелюбопитно четиво — отбеляза Пендъргаст.

Всички видимо потрепериха при тази мисъл. Кметът избърса потното си чело.

— В добавка към тази история искам да видя публикувана и една друга — продължи Пендъргаст.

Настъпи продължително мълчание. Монтебело първи се престраши да заговори:

— И каква е тя?

— В която — Пендъргаст се обърна към началник Морис — се казва, че сте снели всички обвинения срещу Корин Суонсън и сте я освободили от затвора.

Той замълча, за да им остави време да осмислят казаното.

— Както казах и преди малко, сега най-сериозното обвинение е под въпрос. Госпожица Суонсън има разрешение да проучи останките на Емет Баудри. Другите обвинения — проникване в чужд имот и влизане с взлом — са по-малко сериозни и може с лекота да бъдат снети. Всъщност всичко би могло де бъде сведено до просто недоразумение между началник Морис и госпожица Суонсън.

— Това е изнудване — обади се Кърмоуд.

Пендъргаст се обърна към нея.

— Бих казал, че всъщност не може да става дума за недоразумение, защото началник Морис й е обещал, че ще получи достъп до останките. Той оттегля това обещание заради вашата груба намеса. Това не беше честно. Затова сега просто възстановявам справедливостта.

Настъпи мълчание, докато местните обмисляха чутото.

— Какво ще получим в замяна? — попита Кърмоуд. — Разбира се, ако началникът освободи вашата приятелка.

— Ще убедя капитан Баудри да не подава официално оплакване във ФБР — спокойно отговори Пендъргаст.

— Разбирам — подхвърли Кърмоуд. — Всичко зависи от тази капитан Баудри. Разбира се, ако изобщо съществува.

— Лош късмет за вас, че Баудри е доста необичайно име. Това значително улесни задачата ми. Обаждането по телефона установи, че много добре знае за своите корени от Колорадо и всъщност доста се гордее с тях. Госпожо Кърмоуд, твърдите, че в „Хайтс“ сте положили добросъвестно усилия да намерите наследници. Това очевидно не е вярно. Разбира се, това е въпрос, който ФБР ще трябва да изясни.

Джени забеляза, че под грима лицето на госпожа Кърмоуд беше доста пребледняло.

— Да изясним нещо. Тази Суонсън гадже ли ви е? Или роднина?

— Не ми е роднина и нямам връзка с нея. — Агент Пендъргаст присви сребристите си очи и изгледа Кърмоуд презрително. — Обаче ще остана в Роринг Форк, за да почувствам началото на Коледа и да се уверя, че няма отново да й попречите.

Докато Джени гледаше всичко това, Пендъргаст се обърна към началника:

— Предлагам да се обадите във вестника, защото скоро ще затворят броя. Вече наех стая за госпожица Суонсън в хотел „Себастиан“ и се надявам, за ваше добро, че тя няма да прекара още една нощ в затвора ви.