Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (1)

Пролог
Една действителна история

30 август 1889

Младият лекар се сбогува с жена си на перона на Саутсий, качи се на експреса в 4:15 за Лондон и пристигна три часа по-късно на гара „Виктория“. Пробивайки си път през шумотевицата и суматохата, той излезе от гарата и махна на един кабриолет.

— Хотел „Лангъм“, моля — нареди той на файтонджията, преди да се пъхне в кабината, изпълнен с очакване.

Отпусна се на износената кожена седалка, докато файтонджията пое надолу по ул. „Гроувнър Плейс“. Беше хубава вечер в края на лятото — нещо много рядко за Лондон, умиращата дневна светлина се спускаше върху задръстените с файтони улици и покрити със сажди сгради и ги разкрасяваше със златистото си сияние. Макар вече да минаваше седем и половина, едва сега бяха започнали да палят лампите.

Лекарят нямаше възможност да идва често в Лондон, затова сега гледаше с интерес през прозорчето на кабриолета. Когато файтонджията зави надясно по „Пикадили“, младият доктор видя двореца „Сейнт Джеймс“ и Кралската академия, окъпани от заревото на залеза. Тълпите, шумотевицата, вонята на града толкова различни от родната му провинция, го изпълваха с енергия. Безброй подкови удряха по паважа, а тротоарите гъмжаха от хора с различни поприща: чиновници, адвокати и богаташи се разминаваха с коминочистачи, продавачи и търговци на котешко месо.

На площад „Пикадили“ кабриолетът направи остър ляв завой и излезе на улица „Риджънт“, мина край „Карнаби“ и площад „Оксфорд“, преди да спре под портика на „Лангъм“. Това беше първият грандхотел, построен в „Лондон“, и досега си оставаше най-стилният. Докато плащаше на файтонджията, докторът плъзна поглед по богато украсената фасада от варовик с нейните френски прозорци и балкони с парапети от ковано желязо, с високите фронтони и балюстради. Той не се интересуваше много от архитектура и предположи, че фасадата е смесица от стил боз-ар и северногермански ренесанс.

Когато мина през големия портал, до него стигнаха звуците на музика: скрит зад параван от парникови лилии, струнен квартет свиреше Шуберт. Той се спря, за да попие гледката на величественото фоайе, изпълнено с мъже, които седяха на столове с високи облегалки и четяха прясно изгладените^[1] броеве на „Таймс“, отпивайки портвайн или шери. Във въздуха се виеше дим от скъпи пури, който се смесваше с аромата на цветя и женски парфюми.

На входа на ресторанта беше посрещнат от нисък, твърде пълен мъж в сукнен редингот и сиво-кафяви панталони, който го доближи с енергични крачки.

— Вие трябва да сте Дойл — каза мъжът, поемайки ръката му. Усмивката му беше широка, а акцентът — американски. — Аз съм Джо Стодарт. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Заповядайте вътре — останалите току-що пристигнаха.

Лекарят последва Стодарт, който си пробиваше път между застланите с ленени покривки маси към далечния край на помещението. Ресторантът беше дори по-пищен от фоайето — с дъбови ламперии, лъснати с дървено масло, с кремав фриз и богато украсен таван с релефни гипсови орнаменти. Стодарт се спря до разточителна маса, на която вече бяха седнали двама души.

— Господин Уилям Гил, господин Оскар Уайлд — запозна ги Стодарт. — Позволете да ви представя доктор Конан Дойл.

Гил, в когото Дойл разпозна много известен ирландски депутат, се изправи и поклони с добродушна сериозност. На обширната му жилетка се люшна верижката на джобен часовник. Уайлд, който точно беше отпил от чашата с вино, попи доста пълните си устни с ленена салфетка и покани с жест Конан Дойл на празния стол до себе си.

— Господин Уайлд току-що ни позабавлява с разказ за едно чаено парти, на което е бил днес следобед — обясни Стодарт, докато се настаняваха на местата си.

У лейди Федърстоун — поясни Уайлд. — Тя наскоро овдовя. Милата — косата й е станала твърде златиста от скръб.^[2]

— Оскар — засмя се Гил, — ти наистина си зъл. Да говориш така за една дама!

Уайлд махна презрително с ръка.

— Моята лейди би ми благодарила. Има само едно по-ужасно нещо от това да говорят за теб — да не го правят. — Той го каза бързо с нисък, превзет глас.

Дойл скрито огледа Уайлд. Мъжът беше впечатляващ. Почти великан на ръст, с неизискано дълга коса, сресана на път по средата, и грубовати черти на лицето. Изборът му на дрехи беше толкова ексцентричен, че граничеше с лудост. Носеше костюм от черно кадифе, който плътно обгръщаше едрото му тяло. На буфан ръкавите му бяха бродирани цветни мотиви. Около врата си беше увил тясно триредно жабо от същия брокат като този по ръкавите. Имаше модната дързост да носи бричове до коленете, също тясно прилепващи, с черни копринени чорапи и пантофки с рипсени носове. От бутониерата на светлобежовата му жилетка се беше провесила огромна бяла орхидея, която имаше такъв вид, сякаш от нея ей сега щеше да покапе нектар. По пръстите на отпуснатите му ръце проблясваха тежки златни пръстени. Въпреки необичайното облекло изражението на лицето му беше кротко като баланс на пронизващите му кафяви очи. Въпреки всичко, изредено дотук, човекът показваше забележителна деликатност в чувствата и постъпките. Изявленията му се отличаваха с любопитна точност и забележителен набор от малки жестове, които ги онагледяваха.

— Стодарт, много сте мил — такава почерпка — каза Уайлд. — И не къде да е, а в „Лангъм“. Иначе трябваше сам да се оправям. Разбира се, въпросът не е в липсата на пари за вечеря. Нямат пари само хората, които си плащат сметките. А аз никога не плащам моите.

— Скоро ще откриете, боя се, че мотивите ми са напълно користни — отговори Стодарт. — Може би знаете, че съм тук, за да създам британско издание на „Липинкотс Мънтли“^[3].

— Нима Филаделфия вече ви отесня? — попита Гил.

Стодарт се изсмя, погледна към Уайлд и после към Дойл.

— Възнамерявам още преди да свърши вечерята, да осигуря по един роман от двама ви.

Щом чу това, Дойл беше обхванат от вълнение. В телеграмата си Стодарт беше неясен за причината да го моли да дойде на вечеря в Лондон. Но той беше добре известен американски издател и Дойл се беше надявал да чуе точно това. Медицинската му практика се развиваше по-бавно, отколкото се беше надявал. За да си запълва времето, докато чака пациенти, бе започнал да пише романи. Последните му произведения се радваха на известен успех. Стодарт беше човекът, от когото имаше нужда, за да подпомогне развитието му. На Дойл, Стодарт се стори приятен, за американец дори обаятелен.

Очертаваше се вечерята да бъде възхитителна.

Гил беше забавен човек, но Уайлд бе направо забележителен. Дойл беше пленен от грациозния начин, по който размахваше ръце. Апатичното му изражение се оживяваше доста, докато разказваше странните си анекдоти и пускаше остроумни коментари. Граничеше направо с магия, помисли си Дойл, че благодарение на модерната технология беше превозен за няколко кратки часа от заспалото градче на южното крайбрежие до това елегантно място в компанията на изтъкнат издател, член на парламента и един прочут защитник на атеизма.

Бързо им сервираха изобилни блюда: канапе от кафяви скариди с индийско орехче, желирано пиле, панирано шкембе, гъста супа от омари. Още в началото на вечерята бяха поднесени червени и бели вина, щедрият им поток не спря. Беше удивително колко пари имаха тези американци — Стодарт харчеше цяло състояние.

Моментът беше много подходящ. Дойл точно беше започнал нов роман, който със сигурност щеше да се хареса на издателя. Предпоследната му история — „Мика Кларк“, бе получила благосклонни критики, но последният му роман за един детектив — за прототип отчасти беше послужил някогашният му професор Джоузеф Бел, се прие доста хладно след появата си в Коледния годишник на Бийтън… Направи усилие да се върне в настоящето и разговора. Гил, ирландският депутат, поставяше под въпрос верността на максимата, че късметът на приятелите буди недоволство у нас.

Когато чу това, очите на Уайлд проблеснаха.

— Дяволът — започна да разказва той — веднъж пресичал пустинята и стигнал до място, където група приятели измъчвали един свят отшелник. Мъжът с лекота отблъсквал техните дяволски внушения. Дяволът наблюдавал техния неуспех, след това пристъпил, за да им даде урок.

— Действате прекалено грубо — казал той. — Позволете аз да опитам. — След като казал това, прошепнал на светия човек: „Направиха брат ти владика на Александрия.“. Изведнъж на спокойното отшелническо лице легнал облак от злостна завист. „Това бих препоръчал“, обърнал се дяволът към последователите си.

Стодарт и Гил се засмяха от сърце, после захванаха спор за политиката. Уайлд се обърна към Дойл:

— Трябва да ми кажеш — попита той — ще напишеш ли книга за Стодарт?

— Мисля, че по-скоро да. Всъщност вече започнах работа върху нов роман. Мислех да го нарека „Оплетени конци“ или може би „Знакът на четиримата“.

Уайлд сплете ръце от удоволствие.

— Скъпи приятелю, това е чудесна новина. Искрено се надявам да бъде друга история с Холмс.

Дойл го изгледа изненадан.

— Нима искаш да кажеш, че си чел „Етюд в червено“?

— Скъпо момче, не съм го чел — погълнах го. — След зова бръкна в джоба на жилетката си и извади изданието на „Уорд Лок и Сие“, толкова модно с леко ориенталския си шрифт. — Дори я прегледах наново, когато чух, че ще вечеряш с нас тази вечер.

— Много си мил — каза Конан Дойл, защото не можа да измисли по-добър отговор. Беше изненадан и благодарен, че принцът на английското декадентство се е забавлявал със скромен криминален роман.

— Смятам, че с Холмс си на път да изградиш велик герой. Обаче… — И тук Уайлд замълча.

— Да? — попита Дойл.

— Онова, което смятам за най-забележителното, е правдоподобността на цялата история. Подробностите за полицейската работа и проучванията на Холмс бяха особено поучителни. В това отношение има много да се уча от теб. Нали разбираш, между мен и живота винаги има една мъгла от думи. В името на ефектната фраза изхвърлям правдоподобността през прозореца, а възможността да направя епиграма ме кара да изоставя истината. Ти нямаш този недостатък. Въпреки това… въпреки това смятам, че би могъл да направиш много повече от този твой Холмс.

— Ще ти бъда много задължен, ако обясниш — каза Дойл.

Уайлд отпи глътка вино.

— Ако иска да бъде наистина велик детектив, велика личност, трябва да бъде по-ексцентричен. Светът няма нужда от друг сержант Къф^[4] или инспектор Дюпен^[5]. Не — направи така, че човешката му същност да се издигне до величието на неговото изкуство. — Той замълча за момент замислен, докато безцелно докосваше увисналата от бутониерата му орхидея. — В етюда наричаш доктор Уотсън „крайно мързелив“. По мое мнение трябва да позволиш с добродетелите на разсеяността и мързела да бъде награден твоят герой, а не неговото момче за поръчки. Също така ми се струва, че трябва да направиш Холмс по-сдържан. Не го карай „лицето му да сияе от удоволствие“, нито да „реве от смях“.

Дойл се изчерви, защото разпозна неподходящия избор на фрази.

— Трябва да го удостоиш и с някакъв порок — продължи Уайлд. Добродетелните хора са толкова банални — направо не мога да ги понасям. — Той отново се замисли. — Дойл, не просто порок, а и някаква слабост. Нека помисля — а, да! Спомних си. — Той отвори своя екземпляр от „Етюд в червено“, прелисти бързо няколко страници, намери пасажа и започна да цитира доктор Уотсън: „… погледът му ставаше толкова унесен и празен, че ако умереният и порядъчен живот, който водеше, не свидетелстваше за противното, бих го заподозрян в пристрастяване към някакъв наркотик“^[6].

— Той прибра книгата в джоба на жилетката си. — Ето — имал си съвършената слабост на разположение, но си я изпуснал. Извади я отново наяве! Предай Холмс в лапите на някаква пристрастеност. Да речем опиум. Не, не — опиумът е толкова ужасно обичаен днес, че и низшите класи са нагазили в него. — Изведнъж Уайлд щракна с пръсти. — Сетих се! Кокаин хидрохлорид. Ето ти нов и елегантен порок — като по поръчка за теб!

— Кокаин? — повтори донякъде неуверено Дойл. Като лекар понякога предписваше на пациенти, страдащи от изтощение или депресия, седемпроцентен разтвор, но самата идея да направи Холмс наркоман му се струваше доста абсурдна. Макар да беше попитал Уайлд за мнението му, се почувства леко раздразнен, защото всъщност той го беше разкритикувал. От другата страна на масата добродушният спор между Стодарт и Гил продължаваше.

Естетът отпи още вино и тръсна косата си назад.

— А ти? — полюбопитства Дойл. — Ще напишеш ли книга за Стодарт?

— Да. И ще пристъпя към работа под твое влияние или по-скоро под влиянието на Холмс. Знаеш ли, винаги съм смятал, че няма морална или неморална книга. Книгите са написани добре или зле и това е всичко. Обаче съм завладян от идеята да напиша книга за изкуството и морала. Планирам да я нарека „Портретът на Дориан Грей“. Мисля, че ще бъде твърде призрачна история. Не точно история за призраци, а роман, в който главния герой го очаква отвратителен край. От онези истории, които хората предпочитат да четат през деня, а не вечер.

— Подобен разказ сякаш не е съвсем в твоята област?

Уайлд изгледа Дойл с нещо подобно на веселие.

— Така ли? Нима мислиш, че като човек, готов с радост да се пожертва върху кладата на естетизма, не мога да разпозная ужаса, когато се озова лице в лице с него? Потръпването от страх е също толкова чувствено, колкото потръпването от удоволствие, ако не и в по-голяма степен. Той подчерта казаното с още едно махване с ръка. — Между другото, веднъж ми разказаха история, толкова ужасна и печална в подробностите и в продължителността на злото, че вече наистина не вярвам нещо чуто да може да ме уплаши.

— Колко интересно — отговори малко разсеяно Дойл, който все още предъвкваше критиката срещу Холмс.

Уайлд го изгледа, а на едрото му бяло лице започна да се изписва лека усмивка.

— Искаш ли да я чуеш? Не е за хора със слабо сърце.

Така, както се изрази Уайлд, въпросът прозвуча като предизвикателство.

— На всяка цена.

— Разказаха ми я преди няколко години по време на моята обиколка из Америка, където изнасях лекции. По време на пътуването си за Сан Франциско спрях в един твърде окаян, но живописен миньорски лагер на име Роринг Форк. Изнесох лекцията си на дъното на мината и тя беше безобразно добре приета от джентълмените в лагера. След лекцията един от миньорите се приближи към мен, възрастен тип — за зло или добро пиян — дръпна ме настрана и каза, че моята история му е доставила такова удоволствие, че ще сподели една своя с мен.

Уайдд замълча, намокри дебелите си червени устни с малка глътка вино.

— Такааа. Приближи се, историята наистина си я бива и аз ще ти я предам точно така, както ми беше разказана…

 

 

Десет минути по-късно вечерящият в ресторанта на хотел „Лангъм“ с удивление щеше да види как сред шумоленето от благовъзпитаните разговори и лекия звън на приборите един млад мъж, облечен като провинциален лекар, рязко скочи от масата със силно пребледняло лице. След като в своето вълнение бутна стола, мъжът залитна навън от помещението с една ръка на челото, като пътьом едва не събори келнер с поднос деликатеси. Докато се отдалечаваше по посока на мъжките тоалетни, но лицето му ясно се бяха изписали погнуса и ужас.