Навън
Марта хваща Ив за ръка и двете прекосяват коридора и излизат от сградата, придружавани от Сайсеро.
Тъмно е, но под уличните лампи има светли петна, в прозорците също свети. Светкавиците на тълпата журналисти и граждани наблизо също просветват и всичко се смесва подобно на панаир нощем. Объркващо и дезориентиращо.
Преминават по алеята и спират.
— Ето как изглеждало дървото отсам — прошепва Марта. — Не мислех, че някога ще го видя. — Тя задържа погледа си върху него. — По-голямо е, отколкото мислех.
В него се е свил врабец. Те продължават по пътя си.
На входа ги чака тълпа, няколко журналисти с камери и микрофони, тълпа демонстранти, които явно са се отказали от плакатите си, докато другите, които протестират за по-добра и по-справедлива система, държат своите високо. Гус не е сред тях, няма го наоколо.
Сайсеро спира пред тълпата.
— Какво прави? — пита Марта Ив.
— Не знам.
— Моля за вашето внимание — казва той.
Тълпата се обръща към него.
— Камерите включени ли са? И микрофоните?
Те кимват.
— Уверен съм, че всички осъзнавате ясно какво се случи току-що, както знам също, че всички ще проявите разбиране към молбата ми за известна тактичност около Марта в близките дни. Въпреки това обаче има едно нещо, което трябва да направя тук и сега.
Той замълчава и свежда поглед към пощенския плик в ръцете си.
— Малко преди… събитията от тази вечер Айзък Пейдж ми даде това. Каза, че ако той не успее да го сподели след процедурите, тази роля трябва да се падне на мен. Не знам какво пише вътре, но…
Той разкъсва плика и вади лист хартия. За секунда очите му пробягват по думите, после той поема дълбоко дъх и оглежда тълпата.
— Ще ви го прочета. Написано е от Айзък. Това са неговите думи.
— Въпреки че ясно осъзнавах случващото се в обществото и в съдебната ни система, беше нужно да срещна Марта, за да оценя действителните му мащаби. Станах свидетел на безмълвното й безсилие пред загубата, с която се беше сблъскала тя — както и много други, — поради безчувствените действия на приемния ми баща и властта му над другите. Дадох си сметка, че трябва да направим нещо. Не съм замислял да го убия, нито пък да прехвърля вината върху Марта. Заедно измислихме план — да потърсим справедливост за майка й, за моята майка и за Оливър Барков. Надявахме се, че това може да доведе до промяна. Идеята ни за по-справедлива правосъдна система обаче разчиташе на това да променим хода на правосъдието — налагаше се Марта да поеме вината за моите действия. Лицемерно, мислех си. Обаче й бях дал обещание — прибързано, тъй като нямахме време да спорим, — но все пак бях дал обещание и нямах намерение да го престъпвам.
Сайсеро се обръща към Марта и продължава да чете:
— Марта, ако не получа възможност да ти го кажа, искам да знаеш няколко неща. На първо място, не беше права. Знам, че това няма да ти се понрави, но е вярно. Съмняваш се в себе си и в способностите си, докато мнозина вярват в тях. Зареди се със силата на хората около теб, приемай помощ, когато ти е нужна, и винаги отстоявай принципите си. Единствените пречки пред теб са самата ти, шансът и — за съжаление, — парите. Ти едва можеш да платиш храната си, да не говорим за образованието или пък за борбата за промяна. По тази причина приписах всичко, което притежавам, на теб. Не е кой знае какво за шестнайсетгодишно момче, поне по принцип, но предвид че баща ми — за мое учудване, — остави на мен всичко, с изключение на дребна пожизнена издръжка за Пати, ми се струва, че ще ти стигне.
Сайсеро спира и прочиства гърлото си.
— На второ място, в този плик има нещо за теб, което принадлежеше на родната ми майка — пръстен с няколко халки. Като малък си играех с него. Отначало е трудно да го сглобиш, казваше ми тя, но ако упорстваш, ще успееш.
Надявам се да го носиш и да не ме забравяш, където и да съм сега. Надявам се още той да ти даде вдъхновението да не се отказваш.
Ти донесе светлина в живота ми, Марта Хънидю. Сега е време да дариш светлина в живота и на останалите.
Обичам те, винаги ще те обичам:
Айзък.
Сайсеро бръква в плика и вади пръстена — пет свързани халки, които са се разделили.
Пуска го в шепите на Марта.
— Обещавам — прошепва тя. — Завинаги.
