Кери Дрюъри
Килия номер 7 (26)

Ив

Ив си сипва щедро чаша вино и се тръшва на дивана. Макс е запалил огъня, приготвил е вечеря и е разтребил.

„Благословена съм, че имам син като него“, мисли си тя.

На вратата на хола се почуква тихо и той надниква вътре.

— Мамо, той пак е тук.

Ив отпива от виното и се надига.

— Покани го, Макс.

— Нали знаеш как би се приело това? Идеята не е добра.

Тя оставя чашата на масата.

— Благодаря ти — казва сдържано. — Разбирам, но…

— А и онзи от вестника е наел човек да те следи. Показаха снимката ти по телевизията. Ако успеят да те заснемат с…

— Благодаря, Макс, но го покани, моля те.

Той се скрива с цъкане, мърморене и сумтене и тя чува резкия му тон на вратата, както и настояването пред новодошлия да се събуе.

На вратата отново се почуква леко и Ив се изправя.

Влиза млад мъж с яке с качулка. Събул е обувките си. Той протяга едната си ръка към нея и сваля качулката с другата.

— Благодаря ви, госпожо Стантън — казва и скланя леко глава.

Тя стисва ръката му.

— Седнете, господин Пейдж.

— Моля ви — той се засмива смутено. — Звучи, сякаш говорите с баща ми.

— Извинете — отвръща тя и сяда. — Сигурно все още доста ви боли.

Той я поглежда с объркани очи, двамата остават загледани един в друг един протяжен миг, преди той да отклони поглед и да седне на дивана срещу нея.

— Наричайте ме Айзък — казва.

— Искаш ли чаша вино, Айзък?

— Не, благодаря ви, госпожо Стантън.

— Ив.

Той кимва.

— Доста гаден ден, Айзък — заявява тя и отново надига чаша към устните си.

— Гледах предаването по-рано, с Марта. Тя… — той млъква, останал без думи.

— В килиите вършат със затворниците шокиращи неща. Не искам да имам нищо общо с тази форма на правосъдие или развлечение, но ме е страх за бъдещето и не мога просто да си затворя очите — след половин бутилка вино е станала приказлива. — Правителството претендира, че действа от името на своя народ, но това са лъжи. Министър-председателят и неговите лакеи ни манипулират, за да се държим точно както те искат.

Тя пресушава чашата си и си сипва нова.

— И знаеш ли какво се случва, ако някой каже нещо против това?

Не изчаква отговора на Айзък.

— Разбира се, че знаеш. Управляват благодарение на страха, страхът ни им дава още повече власт. Съжалявам за баща ти, тъй като човекът, който го е убил — сигурна съм, че не е Марта, — без съмнение никога няма да бъде намерен. А това, господин Пейдж, Айзък, е трагедия и за двама им. Ние с теб обаче знаем, че тук вече няма правосъдие.

Той остава безмълвен.

Седят в мълчание. Светлината от откритото огнище хвърля отблясъци из хола и по лицата им, всичко тъне в сумрачни сенки.

— Радвам се, че се върна — казва тя. — Макар че Макс… не е особено доволен.

— Изглежда се тревожи за вас.

Тя отпива пак от чашата и се вглежда в огъня, усеща топлината по лицето и кожата си, пареща в бялата основа на пламъка над жаравата.

— Виждал ли си Госпожа Б. след участието й в предаването? — пита тихо.

— Да — отвръща той.

— Чувствам се зле, че я насърчих да иде.

— Недейте. Доволна е, че го направи. Трябваше да опита.

Тя кимва, извръща очи от огъня и ги спира на неговите.

— Как разбра къде живея?

— Не е толкова трудно, госпожо… Ив…

— За някого с твоите средства и влияние?

— Не — казва той и се вторачва в нея. — За всеки, който разполага с телефон или компютър с интернет връзка.

— Тоест не за всеки.

Той се премества напред на седалката.

— Да, знам — казва. — Това, че с баща ми имаме една фамилия не значи, че споделям етичните му възгледи.

— Какъвто бащата, такъв и синът…

Тя отново отпива от виното.

— Ако наистина вярвате в това, значи съм се лъгал за вас. Или сте пийнали малко повече.

— Не успявам да бъда човекът, който искам, Айзък — тя оставя чашата на масата. — Не мисля, че някога ще успея, и съжалявам за това, наистина, но ми писна от всичко. Губиш си времето, като идваш тук. Аз се самозалъгвах. Изобщо не помагам на затворниците със смъртна присъда. Омръзна ми хората да умират пред очите ми. Хора, които може би са невинни, но на никого не му пука, стига да е развлекателно и нивото на престъпността да е ниско. О, и още нещо — стига някой да печели от това.

— Лъжете се. Помагате доста.

— Не знам… така или иначе няма значение. Марта е последният ми случай, независимо дали ми харесва, или не. Ще ме сменят. С „виртуален съветник“.

— С какво?

— Не е за вярване, нали? Сменят ме с компютърна програма. Екран, който ще разговаря със затворниците. И ще намира отговорите в своята база данни. „Компютърно създадена емпатия“.

— Кога ще стане това?

— Утре. Или вдругиден. Не съм сигурна. Явно непрекъснато засича. Но ще се случи до края на седмицата.

— Значи трябва да дадете пример с Марта.

Ив се накланя бавно към Айзък, смръщва се, втренчва се упорито в лицето му, а после — в очите му.

— Защо си тук? — прошепва тя. — Защо тя ти изпрати писмо? Откъде Госпожа Б. знаеше телефонния ти номер?

Айзък свежда глава и заковава очи в пода.

— Не Марта уби баща ми — прошепва.

— А кой тогава?

Той обляга лакти на холната масичка и отпуска глава в ръцете си.

Ив прекосява стаята, затваря вратата и отново сяда на дивана до него.

— Кажи ми кой е извършителят — шепне. — И защо тя поема вината.

Той вдига лице към нея — пребледняло, на петна.

— Вярваш ли в обещанията, Ив? — пита я. — В това, че ако обещаеш нещо на човек, когото обичаш, който обича теб, трябва да го спазиш, дори и това да значи, че той ще умре?

Тя се втренчва в него, а през ума й препускат спомените за Джим, за онази нощ и за обещанието, което му е дала.

— Ти и Марта Хънидю…

— Дори и обещанието да е било негово хрумване, а той да е знаел какво ще означава, когато те е накарал да обещаеш?

— Кажи — подканва го тя. — Сподели с мен. Нека ти помогна.

— Не мога — изрича той едва чуто. — Не мога да предам доверието й.

— Знаеш кой е убиецът на баща ти?

Той кимва.

— Знаеш със сигурност, че не е тя?

Той отново кимва.

— Можеш ли да го докажеш?

Той изсумтява презрително.

— Вече има ли изобщо някакво значение мога ли да докажа нещо? На кого му пука за уликите?

Поема дъх насечено.

— Разприказвах се. Не дойдох за това. Надявах се, че е дала отговор на моето писмо.

Тонът му е рязък, решителен.

— Съжалявам… — отронва Ив.

— Накарайте я да ми се обади от вашия телефон.

Той се изправя, за да си тръгне, и й подава листче с неговия номер.

— Ако ми позволят да я видя…

— Преди пет минути казахте, че не помагате с нищо. Това е шансът ви да помогнете. Последният ви шанс. Трябва да се видите с нея.

Той й обръща гръб.

— Защо прикрива някой друг? — пита Ив зад него.

Той спира.

— Имахме една идея, нещо като план, но нещата се промениха твърде бързо. Баща ми, той… — той замълчава. — Трябва да й кажа, че имах време да помисля и няма нужда нещата да се развиват така — не искам да се развиват така, избързахме. А вие издирете и Гус. Поискайте документите, които са му оставили Айзък и Марта. И когато идете там, на тръгване се уверете, че не ви следят, или всичко ще отиде на вятъра.