Кери Дрюъри
Килия номер 7 (24)

„Смъртта е справедливост“

18:30

Тъмносин екран, пращящи и пукащи бели снежинки. Въртящо се лого с око.

По екрана минава надпис: „На канапето в събота“ на фона на тематичната музика, по-бавна и по-мелодична от тази в работните дни, с по-тих сърдечен пулс. Надписът изчезва с мълчаливо примигване и прожекторите огряват по-задушевно студио. Кристина седи на разлатото кожено канапе в прилепнал сив панталон и розова блуза, изпъната на гърдите й. Ниската дървена холна масичка пред нея е отрупана със списания и вестници. До нея е Джошуа Декър в тесни панталони и прекалено разгърдена риза.

Тематичната музика заглъхва.

КРИСТИНА (с усмивка): Добър вечер, драги зрители, добре дошли в специалното съботно издание на „Смъртта е справедливост“.

От публиката долитат приглушени аплодисменти.

КРИСТИНА: Днес с нас е обикновено неуморният ни репортер, Джошуа Декър — пуснахме го да се подслони от зимното време.

Аплодисментите на публиката се засилват и се надига лека вълничка от женски гласове.

ДЖОШУА: Благодаря ти, Кристина, радвам се, че съм тук.

КРИСТИНА: Да, така е. Е, драги зрители, както винаги в събота целта ни е да ви предложим нещо специално. Тази седмица не прави изключение — днес двамата с Джошуа ще посрещнем двама гости! Първо ще поговорим не с кой да е, а със самия Рафи Манан, изпълнителен директор на медийната корпорация „Лайф вижънс“, компанията, която пое правосъдието ни и го превърна във водещата в световен мащаб иновативна система, която представлява то днес. Според мнозина — най-справедливата в света, система, в която всеки един от вас, нашата публика, е съдебен заседател, вземащ решението. Добър вечер, Рафи.

Камерата се завърта и разкрива Рафи на съседното канапе: небрежно пусната коса, дънки и суитшърт.

РАФИ: Добър вечер, Кристина, Джошуа.

ДЖОШУА: Вторият ни гост пък е главният редактор на „Нешънъл нюз“ — Албърт де Лонсо.

Слаб мъж с бяла риза и сиво елече се привежда напред в другия край на дивана, повдига ръка и се усмихва.

АЛБЪРТ: Радвам се да се видим.

КРИСТИНА: Благодаря и на двама ви, че приехте поканата ни. Рафи, бих искала да се обърна първо към теб. Доколкото разбирам, имаш вълнуваща новина за зрителите ни.

РАФИ: Доста вълнуваща новина, да. Както може би знаете, в „Лайф вижънс“ непрекъснато търсим нови начини да подобрим контакта на зрителите със затворниците, да доближим гласуващите до обвиняемите и до смъртните им присъди, за да им дадем възможност да вземат информирани решения за своя вот. Подробният сравнителен анализ на наученото благодарение на обратната връзка със зрителите показа недвусмислено, че те не могат да съпреживеят напълно случващото се. И така, с изключително вълнение обявявам, че за да подобрим това, вече сме готови да предложим новаторска, далеч по-всеобхватна система, която дава поле за изява на личното отношение на зрителите, независимо от местоположението им.

ДЖОШУА: Държиш ни в очакване…

РАФИ: От този момент обявяваме старта на двадесет и четири часовата видеовръзка във всички седем килии!

Публиката аплодира. Рафи се усмихва доволно и се покланя с глава. В другия край на канапето Де Лонсо кимва.

РАФИ: Срещу допълнителна месечна вноска зрителите ще могат да се включват през телевизорите, компютрите, телефоните — каквато система използват, — и да опознаят отблизо, лично нашите обвиняеми, докато те гният в килиите си. Това е абсолютен прецедент в историята. Ще можете да следите всяко движение, всяко изражение на лицето, да виждате всяка пукнатина и недостатък в характера им, както и всички оправдания, извинения, доводи и невинността, които според вас важат в техния случай.

КРИСТИНА: Рафи, предлагам това от доста време. Много се радвам, че най-сетне се стигна до него.

РАФИ: В „Лайф вижънс“ винаги сме се отнасяли сериозно към отговорността си към зрителите, както и към обвиняемите. Осъзнаваме колко съкрушен би могъл да се почувства даден гласуващ, ако в бъдещето по някаква причина той или тя установи, че е гласувал неправилно, както и — разбира се — последствията от това върху обвиняемия. В някакъв смисъл каним обвиняемите в домовете ви, но без риска, разбира се!

ДЖОШУА: Доколкото разбрах, имаш ексклузивна оферта специално за нас сега, Рафи?

РАФИ: Така е. По повод стартирането на тази вълнуваща добавка предлагаме услугата безплатно за следващите седемдесет и два часа. С други думи в момента можете да настроите устройството си, да изберете коя килия искате да видите, като натиснете червения бутон, да сменяте килиите колкото пъти пожелаете и да гледате двадесет и четири часа в денонощието до вторник вечер, когато ще можете да изберете дали да получите пакета на намалената предварителна цена, за която можете да се абонирате днес. Разбира се, възползвайки се от тази оферта, ще имате възможността да проследите престоя на Марта Хънидю в Килия 7 — последната килия.

КРИСТИНА: Да я наблюдавате, докато времето до онова жизненоважно решение изтича. Да я наблюдавате в последните за нея часове на този свят — много вероятно. Каква точна преценка — пускате услугата по време на забележителния случай на първата тийнейджърка със смъртна присъда в историята.

РАФИ: Шансът да играем активна роля в цялостната правосъдна система, особено в подобни случаи, е благословия. Това е истинската демокрация в действие. Искахме по-спокоен свят, получихме го, но с една допълнителна отговорност — да мислим не само за погубения живот на жертвата, а и за застрашения живот на обвиняемия.

ДЖОШУА: Е, драги зрители, преди края на предаването ще имаме възможност да надникнем ексклузивно в новата система и да се включим директно в Килия 4 с Марта Хънидю, така че определено си заслужава да останете с нас. Преди обаче да стигнем до това, нека насочим вниманието си към втория ни гост, главния редактор на „Нешънъл нюз“ Албърт де Лонсо. Много ми е драго да се видим, Албърт.

АЛБЪРТ: Удоволствието е изцяло мое. Трябва да подчертая, че съм могъщо развълнуван от новия проект на „Лайф вижънс“! Уха, това ще бъде върхът и съм убеден, че читателите ми начаса ще се втурнат да се записват. Нищо не може да се сравни с вниманието на публиката, нали?

ДЖОШУА (с усмивка): О, обожавам го!

КРИСТИНА: Албърт, ти имаш усет за пулса на обществото. Кажи, какво е мнението на хората за всичко това? Как се чувстват?

АЛБЪРТ: Интересен въпрос, Кристина. Случаят е великолепен.

ДЖОШУА: Въпреки че вече е приключен, нали така?

АЛБЪРТ: Това би било нормалното предположение. Доста хора изпитват гняв и възмущение към Хънидю. Станахме свидетели на публични изблици на скръб. Например организира се парад със запалени свещи по улиците, чиято кулминация беше събирането на приблизително пет хиляди души пред портите на имението на Джаксън. В катедралата бе поставена книга за съболезнования и опашката от хората, чакащи да напишат нещо в нея, се проточи над километър и половина. Да споменем още — това е може би най-впечатляващо от всичко — и непрестанно растящата грамада от цветя и подаръци, оставени на мястото на убийството, същински килим на тъгата.

КРИСТИНА: Ако не се лъжа, на екраните ви би трябвало да се появи снимка на последното.

Камерата се завърта. Екранът вдясно изглежда по-голям в по-тясното студио за почивните дни. Той се изпълва от снимка на местопрестъплението — на фона на суровия, бетонен изглед на Блокови жилища, монотонното, сиво небе и асфалтовия път изпъква експлозия от цветове. Цветя, плюшени играчки, нарисувани на ръка плакати с изписано името на Пейдж, цветя в саксии, лъскави кръстове, снимки на усмихнатото му лице, всичко озарено от мъждукащи свещи.

Един полицай стои на стража в близост до групичка хора, събрали ръце за молитва.

АЛБЪРТ (шепот): Погледнете само! Няма по-достоверно мерило за един човек от реакцията на обществеността при смъртта му. Стотици, хиляди хора се стичат на поклонение в Блоковете, район, където преди това вероятно биха се страхували да стъпят. А вижте ги сега.

На екрана камерата се приближава към малко момиче, стиснало в ръце червена роза, изпод затворените му клепачи се отронва сълза и се търкулва по бузата му.

В студиото притихва. Снимката избледнява. Камерата се връща на канапето — Кристина подсушава очи, а Албърт прибира кърпичка в джоба си. Другите двама мъже клатят глави, обзети от общото униние.

АЛБЪРТ: Отнеха ни истински герой на нашето време.

ДЖОШУА: Трагедия, която ще повлияе на живота на толкова много хора.

РАФИ: Можем единствено да се радваме, че благодарение на нашата система деяния като това са относителна рядкост и получават изключително тежко наказание.

КРИСТИНА: Доколкото разбрах, Албърт, носиш ни и някакви клюки — нещо, което си подочул оттук-оттам.

АЛБЪРТ: Ами, Кристина, не точно подочул, това е нещо, което видях със собствените си очи.

КРИСТИНА: Казвай!

Той се привежда напред, камерата се приближава към него.

АЛБЪРТ: Уверен съм, че вчера станах свидетел на среща на важни умове, които в миналото са се изказвали против настоящата система. Не друг, а съдия Сайсеро.

КРИСТИНА: Господин Сайсеро.

АЛБЪРТ (през смях): Да, разбира се, господин Сайсеро, който пиеше кафе със служебния терапевт на обвиняемата, госпожа Ив Стантън. Един от фотографите ми успя да направи тази снимка.

Камерата отново се завърта, екранът вдясно е изпълнен от изображение на Сайсеро и Ив в кафенето. Той се е привел към нея и я гледа над очилата, а тя е облегнала глава на ръцете си, свела очи надолу.

ДЖОШУА: Тъжна снимка.

АЛБЪРТ: Интересно за какво ли говорят. За престъплението на Марта, за правосъдната система, за неизбежния факт, че тя най-вероятно ще стане първата тийнейджърка с изпълнена смъртна присъда? Или за това как биха могли да я измъкнат?

КРИСТИНА: Сериозен пробив, Албърт. При гостуването си в предаването господин Сайсеро ясно заяви своята гледна точка.

АЛБЪРТ: Докато Ив Стантън е доста загадъчна. Всички помнят, че съпругът й бе екзекутиран, след като уби мъж, който според думите му ги нападнал. Тя подаде молба за въвеждането на длъжността терапевт, като цитира законите за човечността.

КРИСТИНА: На затворниците не се разрешават свиждания.

АЛБЪРТ: Точно това беше и нейният довод — че е нечовечно да им се откаже контактът с хора.

РАФИ: И все пак това са убийци — какво могат да очакват?

АЛБЪРТ: Разговор с нея… ето това би бил пробив.

КРИСТИНА: Онова, което ме обърква в настоящото положение, е липсата на реакция от семейството на Пейдж. На сутринта след убийството неговият агент за връзки с обществеността пусна кратко съобщение, но не сме чули нищо от съпругата и от сина му.

ДЖОШУА: Може би буквално са сломени от мъка.

АЛБЪРТ: Да, съгласен съм с теб, Джош. Че най-вероятно са сковани от мъка и са неспособни да коментират. Като общество ние сме длъжни да уважим личното им пространство в този ужасяващ момент и да изчакаме търпеливо коментарите им, без да припираме. Понастоящем съм изпратил няколко журналисти да стоят пред имението им в очакване на момента, в който са готови да проговорят. А и в крайна сметка какви коментари да направят, освен да изразят своя шок, ужаса и чувството на безвъзвратна загуба след това потресаващо убийство. Безсмислено убийство от едно дете, при това — момиче, — което, според очакванията на обществото, би трябвало да бъде изключително невинно създание.

На екрана се появяват две снимки. Отляво е Марта в училищната си униформа: с лунички, дългата й коса е вързана на опашка на тила. Вдясно е полицейската й снимка: бял затворнически гащеризон, обляно в сълзи лице и прясно обръсната глава.

АЛБЪРТ: В края повдигам няколко въпроса, Кристина: това типично ли е за самотните родители, това ли се случва, когато в дома има само един пример, и ако е така, какво ни чака в бъдеще? И, като погледнем двете й снимки — на ученичката Марта и на убийцата Марта, как е могла майка й да се провали толкова тежко, че да позволи тя да се превърне в момичето вдясно?

КРИСТИНА: Изключително точно наблюдение, Албърт, благодаря ти.

Тя се обръща отново към камерата.

КРИСТИНА: А сега, както ви обещахме, сме готови за ексклузивните кадри за вас. Рафи, колко вълнуващо, нали?

РАФИ: От толкова време чакам този миг, Кристина.

КРИСТИНА: Убедена съм, че зрителите и публиката ни са не по-малко развълнувани от нас самите.

Над публиката се понася шепот. Кристина вдига ръка към ухото си.

КРИСТИНА: Да, вече сме в състояние да направим включване на живо от Килия 4 и да видим какво прави Хънидю във вероятно последните си седемдесет и осем часа живот.

Екранът се изпълва с мръснобяло — на места по-тъмно, нагънато и набръчкано на други.

КРИСТИНА: Изглежда имаме технически проблем, дами и господа. Ако изчакате с нас…

Тя отново слага пръст на ухото си, слуша и повдига вежди.

КРИСТИНА: Изглежда няма да можем…

Мръснобялото се раздвижва, мести се, тръгва по екрана и изчезва. Появява се размазана картина, която се фокусира. В средата на Килия 4 стои Марта, стиснала в окървавените пръсти на ръцете си мръснобелия чаршаф, който току-що е свалила от камерата.

Кристина захлупва уста с ръка.

ДЖОШУА: Боже мой…

РАФИ: Мамка му.

АЛБЪРТ: Уха!

Леглото на Марта е преобърнато и препречва вратата. Всички имена — досега скрити, — се виждат ясно, а над тях изписани с разкривени, неравни мазно червени букви, от които тук-там се проточват струйки, стоят думите: „КОЛКО СА НЕВИННИ?“.

Камерата се приближава към имената, към лицето на Марта, а после — към окървавените й пръсти и ръце. Тя пуска чаршафа и се срива на земята. Камерата застива на затворените й очи.

ДЖОШУА: Трябва да й пратят лекар.

След минути панелът за абонамент за видеовръзката с килиите вече е претоварен.