Кери Дрюъри
Килия номер 7 (63)

Марта

— Часът е: двадесет часът и тридесет минути. Остават ви: тридесет минути до вероятната екзекуция. Текущият вот е: 97.4% „за“, 2.6% „против“. Следващо включване след: десет минути.

Боже господи.

Пресвети боже, помогни ми.

Мисля, че няма да се справя.

Страх ме е да умра.

Искам да променя мнението си…

Онази нощ, онази нощ, помниш ли? Преди седмица! Преди цяла седмица!

По това време миналата седмица минах през заскрежения парк, посрещнах те на спирката, тръгнах ръка за ръка с теб, като през цялото време знаех, усещах нещо… нещо…

И изведнъж той се появи. Джаксън, вторачен в нас, стиснал пистолет в ръка, сипещ заплахи…

Внезапно всичко доби перспектива.

Мислех, че ще умра. Мислех, че той ще ме застреля още тогава, че ще се отърве от мен и ще си върне семейството, ще опази тайната си и така нататък. Беше нужно просто да дръпне спусъка. И той, и аз, и ти знаехме, че никога няма да го спипат за убийството.

Просто поредната жертва.

Твоята майка, моята, аз.

Само за тях знаехме.

Бяхме си казали, че нещата трябва да се променят и докато гледах в дулото на пистолета, осъзнах, че моментът е настъпил. Действай сега или никога.

Изкрещях с пълно гърло и се спуснах към него. Той не стреля, може би беше твърде изненадан, така че успях да го съборя на земята и чух как главата му изкънтя на асфалта.

Той обаче скочи на крака и ме сграбчи, преди да му се изплъзна.

Очаквах да усетя студеното оръжие на кожата си, но не стана това.

— Айзък! — викнах ти и се загърчих в хватката му, замахнах и го уцелих отстрани по лицето.

— Кучка! — излая той.

Извъртях се настрани, но не достатъчно бързо. Внезапно отново се озовах на земята. Лицето ми пареше и ми се зави свят. Обувките му бяха пред очите ми и усетих как едната се забива в стомаха ми. Нямах въздух, за да извикам или да се разкрещя.

„Айзък, къде си?“, помислих си.

Стиснах очи, за да пропъдя болката, после съзрях пистолета му на асфалта сред проблясващите скрежни кристали.

„Не мога да го направя“, помислих си.

Въздухът изгаряше дробовете ми.

„Можеш — възпротивих се сама на себе си. — Трябва.“

Опитах се да пропълзя дотам на колене. Втори ритник се заби в крака ми, последван от удар в главата. Всичко се завъртя.

„Боже мой, най-ужасният начин да умреш — пребита до смърт.“

Удар в гърба.

Протегнах ръка към оръжието.

„Трябва да го направиш“, заставих се.

Блъсване в ръката. Свивам се. Боже, колко боли. Спри, моля те. Моля те, помогни ми.

Опомнй се. Ето го. Протегни се към оръжието. Протегни се.

Обувките изникнаха пред пръстите ми, нечии ръце взеха пистолета под носа ми. Свлякох се на земята.

„Свършено е с мен. Това беше.“

Чух глас.

— Не би го направил — произнесе той.

— Бих — рече друг.

Не можех да ги различа. Претърколих се по гръб. Краката на Джаксън бяха до мен.

— Дръпни се от нея.

— Няма как, сине. Знаеш, че няма. Тя може да ни съсипе. Трябва да се отървем от нея.

Вдигнах очи. Той разкопча колана си и го извади от гайките.

— Искаш да кажеш, може да съсипе теб, не нас. Но грешиш — не „може“, а „ще“. Тя… Не, аз и тя, аз и Марта, ние ще те съсипем, както заслужаваш.

— Айзък, не си на себе си. Тази е обсебила ума ти.

— Не, Джаксън.

— „Татко“. Аз съм ти татко.

— Не, не си. Вярно, осиновил си ме, но си ме взел оттам, за да не се разприказвам, че си блъснал мама през балкона, и за да се изкараш много благороден! Да добавиш щипка човечност към публичния си имидж! Знам, че си я убил!

— Айзък…

— Не отричай.

— Добре, щом искаш да го чуеш от мен — да, аз я убих! Ясно? Но не те осинових заради това. Направих го, защото… когато ме погледна с големите си, невинни очи, единственото, за което се замислих, беше това какъв живот водех на онова място и какво чакаше теб там.

— Моля? — рече ти с подигравателен тон. — Състрадание? Каква рядкост!

— Ако щеш вярвай, но да, състрадание беше. Пати обаче преобърна всичко — той изсумтя и поклати глава. — Пати… Всичко останало… беше дело на Пати.

— Не. Не Пати продаваше наркотици в Блоковете и зарибяваше хората, за да трупа пари. Не Пати подхващаше връзки, просто за да докаже, че все още е привлекателна, или… знам ли, в някаква илюзия за власт. Не Пати бутна майка ми от балкона, не тя прегази майката на Марта, не тя раздаваше подкупи, за да постигне своето, не тя…

— Добре!

Гласът му проехтя в подлеза. С крайчеца на окото видях как коланът се проточва през ръцете му, а пръстите му спират на токата.

— Не искам да имам нищо общо с теб — каза ти.

— Не си длъжен да си с мен — отвърна той. — Можеш да си тръгнеш, да заживееш свой живот.

— И ще позволиш медиите да видят подобно нещо? Разбито семейство? Провалил се баща?

Усетих, че Джаксън се приближава странично към мен.

— Не е задължително. Държим ги в джоба си. Показваме на хората онова, което искат да видят, докато зад кулисите правим каквото си поискаме.

— Лъжеш ги? Манипулираш медиите с всичките си гадни познати? Да, разбира се, ти знаеш да правиш само това!

— Просто остави пистолета. Не мислиш трезво. Ще се отървем от момичето и всичко ще си тръгне постарому.

Вдигнах очи. Ти поклащаше глава.

Джаксън се приближи още. Разтреперана, проследих как пъха края на колана през токата. Не можех да помръдна.

— Налага се — каза той.

Намести се зад мен, в ноздрите ми нахлу миризмата на кожата на колана, а люлеещият се ремък ме докосваше по рамото.

— Дръпни се от нея! — нареди ти.

— Не. Ще приключа с това, а ти ще се прибереш вкъщи и двамата ще забравим за цялото това фиаско.

— Казах да се дръпнеш от нея!

— Ти си още дете. Не знаеш какво правиш.

Разплаках се. Изгарях от желание да побягна, но не можех да помръдна, нито да проговоря.

— Дръпни се! — изкрещя ти.

Зад мен Джаксън се изсмя.

— Предупреждавам те!

— И какво от това? Ти си просто едно момче в света на големите, което не знае как да се държи възпитано.

Коланът се плъзна на главата ми.

Бях заковала очи в теб: стиснал пистолета в протегнатите си ръце, сложил пръст на спусъка, със сълзи в очите.

Усетих кожата на шията си.

— Ти ме направи такъв! — извика ти.

— Крушата никога не…

Гърмежът на пистолета сложи край на изречението.

Обръщам гръб на отвратителния електрически стол, който чака да отнеме живота ми, и се приближавам до стъклото. Искам да ти кажа, че съжалявам. Моля те, Айзък, погледни ме. Кажи ми, че всичко ще бъде наред. Кажи ми, че няма да боли.

Боже, колко ме е страх.

Гърдите ми горят. Призлява ми.

„Не… успокой се… дишай равномерно… хайде.“

Нещо става зад мен. Вратата се отваря. Влиза един пазач и… какво е това?