Кери Дрюъри
Килия номер 7 (58)

Айзък

Бялата лимузина спира пред портите на затвора. Отпред има огромна тълпа: журналисти с микрофони и камери, хора с плакати, туристи, дошли за зрелището. Хората скандират диво: „Смърт на обвинената“, „Око за око“.

Встрани от тълпата има по-малка групичка хора, чиито плакати гласят: „Нека намерим доказателства“, „Честен вот за всички“, но гласовете им почти не се чуват и журналистите не им обръщат внимание.

Щом Айзък и майка му слизат от колата, хората притихват, свалят шапки и престават да се блъскат. Стоят мирно, свели глави или сложили ръка на сърцето си.

— Джаксън беше нашият герой! — извиква някой.

Пати Пейдж се усмихва широко иззад тъмните си очила.

— Героят на народа! — добавя друг, а останалите ръкопляскат.

— Само да знаехте истината — проронва Айзък, но никой не го чува.

Превеждат ги по алея покрай зданието, подминават дърво, на което е кацнало врабче, виждат един прозорец с решетки. На входа ги претърсват за оръжие.

— Какво е това? — пита пазачът Айзък и вдига папката.

— Реч — отвръща момчето. — Ще говоря от името на майка си.

Пазачът кимва и ги пуска да минат.

— Насам, моля — подканя ги охранителката и ги въвежда в широка зала. — Трябва да ви уведомя, че в момента осветлението осигурява видимост само към килията. Обвиняемата понастоящем не може да ви види, или ви вижда съвсем бегло.

Айзък влиза в залата.

Помещението напомня кино или театър. Редовете седалки се издигат леко в задната част, светлините са насочени напред, а между първия ред седалки и сцената има празно пространство.

Той спира, взира се в стъклената преграда, която е по-близо от очакваното, без завеса, която да я скрие преди началните надписи или появата на актьорите, без допустима възраст за зрителите или реклами преди началото… тя е пред него.

Очите му падат на нея и той пристъпва напред, неспособен да се сдържи, докато не стига до самото стъкло, и протяга пръсти, за да го докосне.

— Тя чува ли ме? — пита.

— Нито звук — отговаря охранителката. — Можете да я засипете с каквито ругатни искате, но тя няма да чуе нищичко.

Той я гледа как седи в електрическия стол, с червени петна по лицето и остригана глава.

— Марта… — прошепва.

Другият охранител обяснява нещо на майка му, но Айзък не чува и без да отлепя очи от стъклото, с присвито сърце забелязва как тя се надига от стола на босите си крака.

Без да фокусира погледа си върху му, тя тръгва към него. Очите й са празни или е потънала дълбоко в някакъв спомен, но спира пред стъклото точно пред него, вдига ръка и я поставя до неговата.

— Виждаш ли ме? — шепне той. — Чуваш ли ме?

Очите й минават през него, без да фокусират.

— Обичам те — прошепва той.

Тя се взира през преградата, сега вече го гледа, после се привежда, издиша мощно върху стъклото и то се запотява. Той я следи с очи как прокарва пръст през петното и започвайки от нейно дясно — негово ляво, — размазаните, разкривени букви се подреждат една до друга: ОБИЧАМ ТЕ!

Той преглъща, а тя поглежда над рамото му и бързо избърсва написаното с длан.

Разговорът зад него продължава, но той гледа Марта.

— Съжалявам — проронва.

Тя поклаща глава и отново дъхва върху стъклото.

НЕ ЗАБРАВЯЙ ОБЕЩАНИЕТО СИ!

Той кимва и затваря очи. Когато ги отваря, тя е седнала на стола.

Охранителката внезапно изниква до него:

— Имате запазени места отпред. С вас ще бъдат и някои изтъкнати гости, а именно изпълнителният директор на „Лайф вижънс“, главният редактор на „Нешънъл нюз“, представител на „Сайбър секюр“… Ако има и някой друг, който искате да седи с вас, можем да го уредим, например членове на семейството, близки приятели…

— Ив Стантън — казва той.

— Моля? Терапевтката? — пита Пати. — За какво пък ви е тя? Не я познавате.

— И съдия Сайсеро — добавя той.

— Моля? — повтаря майка му.

Жената вдига ръка.

— Госпожо Пейдж, присъствието на подобни хора сред гостите със сигурност ще разпали общественото любопитство и съответно ще привлече зрителите. Можем да пуснем спешно съобщение до медиите.

Пати кимва и двете жени се отдалечават заедно.

Мъжът в униформа се обръща към Айзък.

— В уреченото време два телевизионни екрана ще се спуснат от тавана, по един от двете страни на стъклото. И по двата ще се излъчва директно „Смъртта е справедливост“. Малко по-рано осветлението ще се промени, за да може обвиняемата да вижда през стъклото, както виждате вие.

Айзък кимва.

— Ще я поканим да отправи предсмъртните си думи след около… — той поглежда часовника си. — … петдесет минути. Не забравяйте, че тя твърди, че ще разкрие някаква тайна, което ще повиши значително интереса. Изглежда, ще постигнем най-големия брой зрители в историята! Вълнението е огромно. За пръв път се случва подобно нещо — тийнейджърка, обвинена в убийството на човек както баща ви…

Айзък го прекъсва:

— А кога ще мога да говоря аз?

— След изтичането на времето за обаждания и проверката на гласовете. Пет минути преди екзекуцията й, тоест в 20:55 часа.

— Напълно убеден сте, че ще я обявят за виновна.

Той се смее.

— О, абсолютно сигурен!