Кери Дрюъри
Килия номер 7 (31)

Терапия

— Не очаквах да ни позволят още една среща — казва Марта.

Китките и ръцете й са превързани. Тя вдига очи към Ив.

— Трябваше да ги убедя — отвръща Ив. — Как си? Изглеждаш уморена.

— Така е — кимва Марта. — Просто… — гласът й заглъхва.

— Искаш ли да поговорим за това?

Марта я измерва с очи. Гърдите й се повдигат с всяко вдишване, а пръстите й шават, отпуснати в скута й. Тя прокарва длан по обръснатата си глава.

— Не — прошепва.

Ив кимва.

Марта поема дълбоко дъх и се привежда напред.

— В известен смисъл — зашепва — ще бъде облекчение, когато настъпи. Не мислех… че ще… че ще… — Скръства ръце на гърдите си. — … Не знам… — проронва. — Ще се видим ли утре?

— Надявам се — отвръща Ив.

Марта обвива тяло с ръце.

— Пазачът каза, че вече няма да има лични терапевти, че били направили кабинет с някакви виртуални съветници — влизаш и един глас говори с теб.

— Знам — научих едва вчера. Вече водиха ли те при такъв?

— Не.

Марта поглежда към прозореца над рамото на Ив.

— Знаете ли, радвам се, че сте засадили дървото. Хубаво е човек да види нещо зелено. Нещо истинско.

— Ако те заведат, не си длъжна да казваш нищо.

Марта връща очи върху Ив.

— Излъчват на живо навън — казва Ив.

— А камерите в килиите?

— Те също вече.

— Гледат ме през цялото време?

— Не го ли беше осъзнала вчера, преди номера си с надписа на стената?

— Не съвсем. Мислех, че някой от служителите ще го види, или… знам ли… И какво? Излъчват го по телевизията?

— По телевизията, в интернет… Безплатно е. Така де, безплатно е поне до шест часа в твоя ден седми.

— След което ще се плаща?

Ив кимва с глава.

— Видяха ли се всички имена на стената?

Тя кимва отново.

— Добре — прошепва Марта. — А моя надпис?

— О, да.

Марта се усмихва бегло.

— Значи сте го гледали? — пита.

Ив се размърдва на мястото си.

— Само малко, снощи — признава.

— Хм, слава богу, че не сте гледали оная вечер.

— Коя?

Марта повдига рамене.

— Килия 3, мисля. Малко взеха да ми се сливат.

Ив скръства ръце пред себе си.

— Един от затворниците ми разправи, че според него в една от килиите ви дават някакъв газ, от който получавате халюцинации.

— Точно за това говоря. Откачена работа. И шибана.

Марта прибира ръце в ръкавите на гащеризона и ги скръства на гърдите си. Смъква се по-ниско в стола.

— На някого може да му се стори смешно.

— Може би — на някой по-жесток човек.

— Да, а сега вече могат и да гледат. Един вид, това е част от забавлението, от развлечението, сещате ли се, като някакъв откачен зоопарк или нещо подобно. — Тя потърква лице с ръце и издиша шумно. — Ако газът не се е виждал, е било направо сензация, нали така? Изглеждала съм като някакво лудо, обезумяло момиче. Кой знае, на някой порядъчен човек може и да не му се понрави, може дори да има някакъв обществен отзвук, да кажат, че… знам ли… че е в противоречие с правата на човека или нещо подобно. Нормално е да предположиш такова нещо. Да ни пускат газ.

Тя замълчава замислена.

— По кое време гледахте?

— Около четири-пет тази сутрин — отвръща Ив. — Събудих се и не можах да заспя повече.

— Значи сте ме гледали как спя?

— Тревожех се за теб. Беше… беше… единственият начин да проверя как си. Това разстройва ли те? Би ли предпочела да не бях гледала?

— Защо сте се тревожили за мен? Защото това ви е работата?

Ив се замисля.

— Навярно съм се притеснявала какво могат да ти направят. И как се чувстваш. Не защото си ми клиент, а защото… защото си уязвима. И сама.

— Защото съм са̀мо момиче?

— Всъщност не. Защото си човешко същество. Защото не понасям страданието. И болката. Защото се тревожа за теб. Защото се чувствам безполезна. Защото не искам да умираш.

Пред погледа й Марта избърсва очи с опакото на ръката си.

— Защото мисля, че те е страх.

Марта започва да диша на пресекулки.

— Няма да гледам повече — казва Ив.

— Няма значение — отговаря Марта. — Просто усещането е малко странно, това е.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Хм, непрекъснато звучите като терапевт, който пита: „Искаш ли да поговорим за това?“.

— Брей, колко странно — казва Ив с усмивка.

Навън дървото се огъва на силния вятър, а птиците се подмятат наляво-надясно.

Марта поглежда стената на кабинета.

— Във всяка килия има часовник, знаете ли? И всички тиктакат силно като този тук. Мислех, че ще свикна, но не стана.

— Спомням си един от затворниците — подхваща Ив, — казваше се Хорхе… Успя да се покатери на касата на вратата и свали часовника от стената. После го разби на парчета.

— Затворени са зад метална решетка.

— Оттогава, да.

Марта й се ухилва.

— Разрешено ли ви е да ми разказвате такива работи?

Раменете на Ив се повдигат.

— Какво ще стане с работата ви с тези нови виртуални съветници?

— Ти си последният ми клиент — отвръща тя.

Марта се размърдва на стола.

— Значи няма да ме забравите?

— И иначе нямаше да те забравя — отговаря Ив.

Бърка в чантата си и вади нов пакет бисквити, този път с яйчен крем.

— Благодаря — казва Марта. — Тези са ми любимите, но трябва да пазя талия — отново се опитва да се усмихне.

Ив ги бута през масата.

— Изяж ги всичките, по дяволите.

Марта невероятно внимателно отваря опаковката от единия край, вади една бисквита и гризва крайчето й.

Ив я наблюдава как яде.

— От колко време имаш връзка с Айзък Пейдж? — пита.

За секунда устата на Марта спира да се движи. Тя заковава очи в Ив и цялото й тяло се напряга.

— С кого сте говорили?

— С Айзък, с Госпожа Б., с Гус от Блокови жилища. Знаеше ли, че има охранителна камера, насочена точно към мястото, на което твърдиш, че си застреляла Джаксън?

Марта слага остатъка от бисквитата в уста.

— Ако знаете това, значи ви е ясно, че няма смисъл — изфъфля тя през трохите.

— Пазят записите от всички охранителни камери.

Марта преглъща.

— Няма значение. Не искам да се подлагам на това. Не искам да мисля за него, да говоря за него, нищо. Нищо. Всичко приключи.

Тя взема нова бисквита и отхапва половината, следейки как Ив вади от джоба си мобилен телефон и докосва екрана.

— Не е разрешено… — започва Марта.

Ив вдига пръст пред устните си, за да я накара да замълчи, и вдига телефона до ухото си, приковала очи в нея.

— Ало, да, аз съм. Тук съм — изрича в слушалката. — Аха. Да, пред мен е. Яде бисквитите, които й изпрати. Прав беше, любимите са й.

Лицето на Марта замръзва. Мига ли, мига с очи.

— Сега ти я давам. Не, няма проблем, тук няма камери, всичко е наред.

Подава й телефона.

— Иска да говори с теб.

Марта зяпва с отворена уста.

— Вземи го.

Марта поклаща глава.

— Вземи го — изсъсква Ив. — Айзък е.

Подава й телефона през масата.

Марта посяга бавно с трепереща ръка, докосва телефона с несигурни пръсти и без да изпуска Ив от очи, го стисва и го долепя до ухото си.

— Ало — прошепва.

Извръща очи от Ив, свива рамене, вдига колене пред гърдите си и ги прегръща с една ръка, измества се на ръба на стола и започва да се клати напред-назад.

— И ти ми липсваш — прошепва.

Кимва и през сълзите й се прокрадва усмивка.

— Ти видя ли го? А Госпожа Б.? Да? Успя ли да види името му?

След секунда усмивката повяхва.

— Не мога. Не съм…

Полага глава на коленете си.

— Не мога — повтаря в слушалката. — Не… Не мога да им го кажа… Няма да…

Избърсва очи с ръка.

— Кой би ми повярвал? — прошепва. — Знам… но доказателствата… камерата… — тя отново заклаща глава, докато Айзък говори. — Не, обсъдихме го… дори и така… не, Айзък, моля те… Няма да променя мнението си…

За секунда поглежда Ив, но лицето й се изкривява, очите й се пълнят със сълзи и тя се свива на стола си, свела ниско глава.

Диша на пресекулки между сподавените хлипове.

— И аз те обичам — прошепва.

Затваря телефона и го пуска на пода. Ив заобикаля масата, поема потреперващото й тяло, мокро от капещите сълзи, и го притиска здраво в прегръдките си.