Кери Дрюъри
Килия номер 7 (14)

Марта

Някъде четох, че ако човек остане сам твърде дълго, започва да вижда лица в предметите, защото съзнанието му си търси компания. Аз обаче не виждам нищо.

Килия 2 изглежда горе-долу като Килия 1, но някак по-вяла. Стените са по-скоро мръснобели, чаршафите също. Всичко сякаш е ползвано и овехтяло и мирише на влага. Струва ми се, че прозорецът е по-малък. Килията със сигурност е. Може би следващата ще е още по-тясна, и по-следващата, а последната ще е направо кутийка. Ковчег.

Днес тук е мрачно — навън слънцето клони към залез. Няма лампи, няма свещи, запалени факли или нещо подобно, нищо общо със Средновековието, освен каменните плочи на пода в коридора, но аз така или иначе не ги виждам, защото вратата е затворена. Вратата винаги е затворена.

През стъклото и решетките на прозореца влиза лунна светлина. Харесва ми. Ако присвия очи, така че да виждам само мрака и лунните лъчи, почти забравям за стените, между които съм затворена.

Навън вали. Чувам дъжда по стъклото, а и отстрани прозорецът тече. Дъждовната вода влиза и капе: кап, кап, кап. Дали няма да вали, вали, вали и капе, капе, капе, докато килията не се напълни и аз не се удавя?

Кап, кап, кап.

Лежа на леглото.

Кап, кап, кап.

и гледам как капките

Кап, кап, кап.

улавят лунната светлина,

Кап, кап, кап.

и чакам всяка от тях да

Кап, кап, кап.

тропне в ритъм.

Кап, кап, кап.

Вина, вина, вина.

Кап, кап, кап.

Смърт, смърт, смърт.

Кап, кап…

Мамицата ти мръсна. Кап, кап шибано кап! Престани, гадно, шибано капане.

Кап, кап, кап.

Бам, бам, бам.

Гръм, гръм, гръм.

Смърт, смърт, смърт.

Край, край, край.

Кап, кап, кап.

Охххх! Престани!

Спри, спри, спри.

Гад, няма милост.

Гад, гад, гад.

Спри, моля те.

Не, не, не.

Моля.

Ма-ма, ма-

Не.

Ол, ли, Ол…

Не чувам.

Ай, зък, Ай…

Стига! Отказвам да се поддам на някаква проклета капеща вода. Ще те спра.

Скачам от леглото и отивам до прозореца. Мястото, откъдето струйката капе на пода, е на височината на раменете ми. Пъхам пръсти в дупчицата и водата тръгва по тях и потича по ръката ми.

— Спрях те — прошепвам й.

Водата е студена и сърцето ми забавя ударите си, сякаш отново се протягам към света навън.

— Укротих те — шепна.

Намокрям длан и размазвам водата по лицето си. После заставам отдолу, опирам глава в стената и оставям дъжда да тече по раменете ми, по кожата. И вече не съм в килията.

Навън съм.

Отново съм на улица „Крокъс“, както всяка вечер от убийството й насам. В сянката на подлеза съм — краткия път от спирката до Блоковете, където се подслоняват бездомниците, в бетонните ъгли, пълни с довени от вятъра боклуци, но извън обсега на дъжда.

Бездомниците знаят, че съм тук, гледаме се отдалеч всяка вечер, но аз се държа настрана. Те не закачат мен, аз не закачам тях.

Има един мъж, води вързано с въже куче — той видял смъртта й. Разказал на полицията. Казал, че колата не просто я блъснала и избягала, шофьорът отначало не бил вътре. Обяснил, че се качил, запалил двигателя и после се врязал в нея умишлено. Казал им, каза и на мен, че след това колата спряла, мъжът слязъл — бил набит, добре облечен, — видял какво е направил, качил се и си заминал.

— Изобщо не беше Оли Б. — каза на мен. — И не беше неговата кола.

Аз обаче вече знаех това.

В спомена си се намирам в подлеза. Стоя на единственото място, където дъждът се процежда през дупката отгоре. Без палто съм и водата капе по главата ми и се стича по лицето ми. Вдигам качулката си и прекрачвам в сенките отстрани. От другата страна на улицата има редица стари магазини. Витрините на някои са изпочупени, други са заковани с дъски, покрити с графити, плакати и други налепени неща. Никой не работи.

Прекрачвам още веднъж встрани и виждам нещо… не… някого пред входа на стария магазин за бонбони. Тъмната сянка излиза на дъжда. Над лицето е спусната качулка, ръцете са в джобовете.

Висок е. С широки рамене, гледа в мен.

Тръгва през улицата към мен с решителни, уверени крачки, а аз не мога да помръдна.

— Виждала съм те и преди — казвам, щом се приближава. — Криеш се пред онзи вход. Знам кой си и ще съобщя на полицията. Виждаш ли онези мъже там? Бездомниците? Те ме пазят. Не можеш да ми сториш нищо. Ще кажат на полицията…

Сърцето ми бие бясно, а той се приближава все повече. Кима.

— Разбира се — казва, — нали тук никой не може да бъде убит, без полицията и медиите на мига да разберат кой точно е виновникът.

Гласът му е нисък. Топъл, дружелюбен, но овладян и твърд.

Поглеждам към лицето, скрито в полусянка.

— Какво искаш? — питам.

Той застива, вдига ръце, сваля качулката си и ето, оранжевите отблясъци на мъждукащите, далечни улични лампи разкриват лице, което съм виждала хиляда пъти по вестници, списания и по телевизията. Синът на Джаксън Пейдж.

— Да се извиня — отвръща той.