Кери Дрюъри
Килия номер 7 (10)

Марта

Не очаквах, че ще се чувствам толкова самотна.

Мислех, че ще са разрешени свиждания или нещо такова. Или че ще има нещо за правене. Да чета например или да излизам от килията, да говоря с другите обвиняеми. А не единствено това. В килията, двайсет и четири часа в денонощието. Насаме с мислите и тревогите. Със старите спомени, малко от които са хубави.

Никога не съм се чувствала толкова сама.

Когато мама отиваше на работа вечер, а аз лягах в леглото и слушах трополенето и проскърцването наоколо, знаех, че на сутринта тя ще се върне. След убийството й разчитах на компанията на телевизора, а и Госпожа Б. беше в съседния апартамент и се отбиваше, за да провери добре ли съм.

Липсвате ми, Госпожо Б. Липсват ми вечерите с вас и с Оли след смъртта на мама — и двете бяхме толкова тъжни, но не си казвахме нищо. Какво бихме могли да кажем? Бяхте ми като леля… много съжалявам. Страдахте толкова много, а бяхте толкова добра с мен, а и с мама. Надявам се да ме разберете.

Когато арестуваха Оли, вие се разридахте в прегръдките ми, като непрекъснато повтаряхте, че не го е направил той. Повярвах ви, защото вече го знаех — както и всички обитатели на Блоковете, абсолютно всички, — но това нямаше значение, не мислите ли?

„Как може той да я е блъснал, след като колата му е била открадната?“, крещяхме срещу телевизорите и срещу това предаване, „Смъртта е справедливост“.

Всички наши познати гласуваха, че е невинен, дори разни непознати ни пресрещаха по улицата и ни казваха, че са гласували заедно с майка си, брат си, баща си, сестра си, леля си, чичо си, съседа, дори проклетото куче — ако го допуснеха!

Защото всички знаехме кой е извършителят — онази жалка отрепка, с всичките си пари и знаменити приятели, с влияние в полицията и прочее говна.

Джаксън Пейдж.

Нима имаше как да надвием парите му?

Можеше да остави телефона си да набира многократно, да гласува стотици, хиляди, милиони пъти. А ние ровехме под дивана, за да съберем дребни за още поне един глас.

„Идната седмица ще хапнем като хората — спомням си тези свои думи. — Ще платим сметките, наема… всичко, идната седмица.“

Придружих ви на екзекуцията му, журналистите обезумяха.

„Дъщерята на жертвата подкрепя майката на убиеца“ — едно от заглавията. „Прошка, след като справедливостта възтържествува?“ — друго.

Справедливост?

Каква справедливост?

Дори не ви разрешиха да прегърнете сина си за последен път.

Когато журналистите навряха микрофоните си в лицата ни след това, отворих уста, за да им кажа точно какво мисля, но преди да заговорим, хората на Джаксън ни издърпаха, натъпкаха ни в една кола и ни изхвърлиха пред Дафодил хаус.

И после в новините забравят за вас, нали?

Не интересувате никого. Ред е на някой друг да седне на стола. На кого му пука дали този някой е виновен, или невинен? Това е развлечение, нали?

Язвително ли звучи?

Ами, знаете ли какво? Язвителна съм.

Освен това обаче съм и решена.

Добре, ще се чувствам самотна една седмица.

Добре, ще умра.

Хората ще видят, ще чуят онова, което искам да кажа, и може би — може би — ще разберат. Може би най-сетне ще проумеят, ще се ужасят и така нататък, а аз ще съм изиграла ролята си. После всичко ще зависи от теб, Айзък — трябва да използваш ударната вълна и да промениш нещата веднъж завинаги.