Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (65)

Епилог

Утре се прибирам у дома.

Не знам дали искам да се завърна към живота, който имам там. Не знам дали мога да го направя. Може би просто трябва да остана тук. Обичам Лисабон, обичам павираните улици, сградите с цвят на пясъчник, които не се издигат толкова високо, но сякаш те успокояват, прегръщат те. Може би трябва да остана и да оставя всичко друго у дама. Тук съм нормална. Дори сама не се чувствам паникьосана и изплашена, не съм на ръба и ужасена постоянно.

Нямам пари, за да остана, но ако се прибера, ако приема онази работа в Брайтън и продължа да живея в Уортинг, вероятно ще мога да го направя отново. Ще мога да се върна, може би дори да видя още от Португалия. Може би трябва да прекарам живота си в пътуване. Може би ще мога да спестя достатъчно, за да видя света. Може би паниката ще намалее, ако просто започна да обикалям света на малки парченца.

Въздухът е топъл, ароматен, изпълнен с обещание за лек дъжд. Изкачвам се по тясна, виеща се улица от Авенида да Либердаде и зад ъгъла, към моя хотел. Мъжът от самолета, онзи, който държеше ръката ми по време на ужасната турбуленция, седи на ръба на саксията с вечнозелени храсти срещу входа на хотела. Става, когато приближавам. Виждах него и приятелката му — жена, която очевидно е модел — навсякъде. Сякаш се преследвахме наоколо.

Той се усмихва, когато идва към мен, и аз също се усмихвам.

— Здравей — казва.

— Здравей — отговарям объркана.

— Това ще ти прозвучи като някаква глупава заучена реплика за начало на разговор, но ако ме опознаеш, както се надявам да стане, ще разбереш, че не съм такъв, но в теб има нещо… Мисля, че си част от бъдещето ми. Знам, че звучи глупаво и странно, и честно казано, не вярвам в тези суеверия… Но мисля, че си част от моето бъдеще.

Взирам се в него: той е висок, с хубаво телосложение, но не прекалено мускулест, и знам, че е силен, заради начина, по който държа ръката ми в самолета. Скулите му са гладки, но леко изпъкнали, очите са тъмни и изглеждат като течен махагон, ако е възможно да разтопиш дървото. А устата му е пълна и приканваща, постоянно се усмихва. Има нещо в него… нещо в него ми подсказва, че вероятно е прав.

— Не звучи чак толкова странно — казвам му.

— Мислиш ли? Наистина и честно?

— Нямаше ли приятелка?

— Ами вече не. Резервирах си място в полета за дома тази нощ, три дни по-рано, защото тя ме заряза. Вероятно защото постоянно гледах теб. Каза, че имала достатъчно самоуважение, за да не бъде с мъж, който се взира в момиче, което дори не подозира за съществуването му. Опитах се да й обясня, че го правя, защото виждам бъдещето си с теб, и тя не го прие много добре.

— Странно защо ли.

— Да, имам малък проблем с прямотата.

— Не е зле да имаш такъв проблем.

— Може ли да ти дам номера си? Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш?

— Да.

— Наистина и честно?

— Ами да, наистина и честно. Казвам се Сафрон.

— Сафрон. Сафрон. Фрон. Фрони. Харесва ми. Обичам го.

— Никой не е обичал името ми досега.

— Готино е, нали?

— Да, готино е.

Чудесно е да се запознаем, Сафрон. Аз съм Джоел.