Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (63)

Шестдесет и втора глава

Фин е без тениска и целува жена на прага си.

Гледам ги от края на покритата с черно-бели плочи пътека, която води към покритите с плочи стъпала пред апартамента му. Той живее в един от четирите апартамента в голяма къща в Хоув на улица, която води до друга, паралелна на крайбрежната. Наистина няма защо да прави това на външната врата, след като си има и вътрешна.

Тя е доста красива жена. Висока колкото него с дизайнерските обувки с високи токове, изключително стройна, с добре скроен тъмносин костюм и дълга, лъскава черна коса, която се спуска до средата на гърба й. Сложила е ръка на лицето му, а неговата лежи на кръста й, докато се прегръщат като хора, които очевидно са прекарали цяла нощ в секс. Вероятно и сутринта.

Не ми трябва да виждам това. Без значение дали тя е нова приятелка или „забивка“ за една нощ, не искам да гледам това. Освен всичко останало, то е потвърждение, че за четирите седмици от последната ни среща той не се е тормозил особено, че вече не сме приятели. Явно сегашното положение на нещата — при което той редовно говори с децата и леля Бети и им пише съобщения — го устройва. Той просто продължава новия си живот без мен.

Те се откъсват един от друг и се усмихват едновременно, споделена без думи тайна. Те си казват довиждане и тя се усмихва, после минава покрай мен и ме поглежда със светлосините си очи. С вчерашни дрехи е, но гримът й е свеж, изкъпала се е, леко дървесният мускусен аромат, който усещам, често съм долавяла и от Фин. Усмихвам й се, защото така е любезно. Дори успявам да се усмихна на мъжа на върха на черно-белите стълби.

Той отвръща с недружелюбно изопване на устните и поглед, но оставя отворена предната врата и вратата към апартамента си, когато влиза вътре.

Апартаментът му отчасти тъне в мрак, защото щорите на дневната са спуснати, предполагам, че на спалнята също. Другите врати по коридора са затворени, затова всичко е притихнало и почти мрачно. Фин се премести тук след развода преди осем години. Беше женен две години и двамата не знаеха защо изобщо са се оженили — направиха го във Вегас, — нито пък защо се разделиха. Аз я харесвах, но тя се изнесе след раздялата и не искаше да поддържаме връзка. „Имам нужда от ново начало далеч от всички — писа ми. — Знам, че ще разбереш“.

Когато влизам в апартамента, Фин, слава богу, е облякъл тениската си и върви пред еркерния прозорец, дърпа въжетата, за да отвори щорите. Отваря и прозорците нагоре, докъдето стигнат, за да влезе въздух. Целият апартамент има нужда от добро проветряване, защото смърди на секс.

Той върви из дневната си, подрежда я след снощните дейности: взима винените чаши от масата пред телевизора и ги отнася в кухнята. Връща се за малките чаши и почти празната бутилка уиски. Докато мачка празните пакети от солети и вдига празната опаковка от презерватив, която почти се е скрила под масичката за кафе, най-сетне проговаря:

— Какво, дойде да ме гледаш как чистя, или да ми кажеш какво още не мога да правя, защото вече не сме приятели?

— Не… дойдох… — Вдигам бяла книжна торбичка, вътре има мъфин, който направих за него. Всички вкусове, които знам, че обича. — Виждаш ли? Донесох този мъфин: бяло брашно, бяла захар, бял шоколад, кокос — който естествено е бял — и всичко това в бяла хартиена торбичка. Е, да, има боровинки и кокосът е леко запечен, но в общи линии това е сладкиш бяло знаме. — Размахвам торбичката. — Примирие?

Той мълчи, гледа ме приведен над масата за кафе, преди да се изправи и да тръгне към кухнята. Босите му крака издават почти комично шляпане по плочите.

Аз го следвам. Знам, че е наранен, но и аз съм наранена. Светът не е наред без него и Джоел и не мога да повярвам, че той не чувства същото.

— Не ти ли е странно, че не сме говорили от месец? — питам аз.

Той свива пренебрежително рамене и пълни голяма халба, която с Джоел са донесли от Октоберфест в Мюнхен през 1997, с вода от чешмата. Джоел призна, че това е едно от най-лошите пътувания в живота му, защото за първи път имал бели петна от пиене и мразеше мисълта, че не си спомня какви ги е вършил.

— Е, коя беше приятелката ти? — питам отново, с надеждата да го накарам да заговори.

Фин свежда чашата от устните си и извърта страховито глава към мен. За миг ми се струва, че ще ми се разкрещи да се махам от къщата, да се махам от живота му и се стягам в очакване.

— Ти присмиваш ли се? — пита той.

Може би не беше чак толкова добра идея.

— Не. Питам, защото ме интересува. — Вдишвам дълбоко, опит да овладея паниката в мен. Имам обичаен начин за потискане на паниката, но няма да го правя повече. Не искам да бъда вече онзи човек. Не се получава съвсем, но имам напредък. Сега се изправям пред паниката, вместо постоянно да бягам.

— Интересува те или ревнуваш? — предизвиква ме той.

— Ревнувам. Разбира се, че ревнувам. — Паниката се надига. Свеждам поглед към мъфина в ръката си. Искам го. Искам да разкъсам торбата и да го натъпча целия в устата си, за да млъкна, да спра да правя това. Да хвърля торбата на плота и да си тръгна.

Неговата изненада е очевидна, но той мълчи.

— Знаеш, че ревнувам. Знаеш, че аз… това, че те исках и спах с теб, не беше проблемът, Фин.

— Ти друго каза.

— Знам. Аз просто… и двата разговора ме хванаха неподготвена. Не съм много добра в това. Трудно ми е да говоря за чувствата си. Ако можех, вероятно нямаше да имам толкова проблеми. Само бог знае колко усилено се опитвам напоследък, но още не съм го овладяла. Изплашена съм. Паникьосана съм. Искам да правя нещата идеално и ужасно много се плаша, че няма да се получат, а после мислите ми препускат към всички евентуални проблеми и аз напълно се сковавам. С изключение на последните седмици всеки проблем, който имах, като че ли изискваше да се справя с него. Беше… беше толкова трудно. А и ти, паникьосах се, защото в онези разговори имаше твърде много болезнени точки.

Дълбоко, дълбоко, дълбоко вдишвам и дълго, дълго, дълго издишвам.

— Имам нужда да се върнеш в живота ми. Искам те обратно.

— Имаш си Луис.

— Той не е ти.

— Какво ми казваш, Саф, извинявай, Сафрон, защото нищо не разбирам?

Въпреки че ръцете ми треперят, аз взимам чашата от него и я слагам на плота до мивката.

— Фин… — Паниката се кълби в мен, пластове, пластове мека, переста паника се трупат и ме задушават отвътре.

Треперещите ми ръце докосват нежно лицето му. Искам да го виждам, когато казвам това. Искам той да ме вижда, да ме гледа, докато го изричам, за да разбере.

— Фин… аз… те обичам. Много. Сърцето ме боли, когато мисля колко много те обичам. Не само като приятел. Ти никога не си бил „само“ за мен. Да, беше секс, но не бих могла да го направя с друг. — Затварям очи, избутвам паниката, за да я изкарам от мен, да се освободя от нея с всяка дума. Когато събирам отново кураж, отварям очи. — Наистина те обичам и ако някога реша да имам още деца, разбира се, че бих искала ти да си бащата. Ти на практика си баща за Зейн и Фийби. И да, признавам, че част от мен очакваше да се съберем.

Той мълчи и ме гледа предпазливо.

— Но не мога да бъда с теб. — Паниката продължава да се излива от мен. — Ти твърде много приличаш на него. Ти говориш като него, мислиш като него и се смееш на същите неща като него. Реагираш по същия начин и си всеотдаен за хората, които обичаш. Ти си невероятен. Какъвто беше той. По много начини. Ако се съберем, аз ще го изгубя отново. Вече го изгубих веднъж. Усилено се опитвах да го открия отново чрез готварската книга, почти да го върна. Не се получи. После стана онова с Фийби и аз трябваше да спра да се опитвам да правя нещата по неговия начин, да започна да ги правя по моя и да се откажа от още частици от него. Не мога да позволя да изгубя още от него. По никаква причина.

— Ако съм с теб, това ще го засенчи. Няма да знам къде свършва той и къде започваш ти. Ще се случва бавно, вероятно отначало няма да го забележа, но когато се опитам да си спомня нещо, което е казал или направил, то ще е смесено с теб и скоро нищо от него няма да остане. Не мога да позволя това да се случи.

Фин обгръща лицето ми, сякаш обгръща цвете, и палците му нежно бършат сълзите от бузите ми. Неговите сълзи са попити за миг от моите пръсти, преди да продължат пътуването си надолу покрай ръцете ми.

Паниката, ужасът, вече не са така силни; не изглеждат така поглъщащи и опасни, сякаш ще ме задушат с гъстите си бели дипли, сега, когато съм искрена.

— Разбираш ли? — питам го.

Той кима и извива розовите си устни в лишена от радост усмивка.

— А разбираш ли защо не можех да ти кажа това? Трудно е да призная, че не са минали и две години, а аз се влюбих в друг, камо ли да го призная на теб, когато толкова искам да сме заедно, а не мога.

Още едно нещастно кимане.

— Съжал…

— Шт, не казвай, че съжаляваш. Не и за това. Съжалявай за други неща, но не и за това.

Той сваля ръцете ми от лицето си, когато и аз свалям моите от неговото, после притиска длани към очите си, преди да потърка грубо бузите си и да изтрие сълзите. Оставя червени следи по кожата си.

— Господи! Защо винаги плача с теб? Не е добре за репутацията ми. Не ми се отразяваш добре, жено.

— Не си първият мъж, който го казва.

С покрито с червени петна лице, той отново пристъпва напред и ме прегръща през кръста.

— Е, да прекараме ли няколко часа в леглото заради доброто старо време? — шегува се. Знам, че се шегува. Хваща ме за ръката и ме извежда на по-здрава почва. Иска също като мен да се върнем към онези, които бяхме, преди аз да намеря друг начин да потуша болката и да го целуна, за да не си тръгне онази нощ. Преди той да се опита да направи същото и това да ни увреди почти необратимо. Фин иска да намери искрата на онова, което бяхме, сред развалините на последните дванайсет месеца от живота ни. И двамата знаем, че бяхме приятели, предимно и най-вече приятели, и двамата вярваме, че можем отново да имаме това.

Аз се смея, клатя печално глава, докато попивам очите си и опитвам да намеря изражение, което да пасва на промяната в разговора.

— Поправи ме, ако бъркам, но няма ли ДНК на друга жена по чаршафите ти точно сега? Вероятно и из целия апартамент.

— Подробности, Саф, подробности. Макар че може би имаш право.

Затваря очи и ме придърпва към себе си. Лицето му е до шията ми, шепне до кожата ми:

— Обичам те. Винаги ще те обичам.

Думите се отпечатват върху мен като невидима татуировка, за да ги нося вечно.

Преди да мога да отговоря, той отстъпва от мен.

— И аз те обичам — шепна му. — Винаги ще те обичам.

Той ми се усмихва с топлината и обичта, с която бях свикнала, и с искрената усмивка на Фин.

— Ще бъдеш ли отново мой приятел? — питам го.

— Разбира се.

— Добре. Благодаря ти. — Вдишвам дълбоко и събирам целия си кураж. — Освен това ще потърся помощ — казвам. Ако го изрека, ще го направя. Ще го направя. — За… за хранителното разстройство. Ще потърся подходяща помощ и ще го преодолея.

Той се взира предпазливо в мен, но мълчи. Не е изненадващо, че не смее да говори за това, след като избухнах последния път. Вероятно се притеснява и че го казвам, защото си мисля, че това иска да чуе, а не защото наистина ще го направя. Но аз ще го направя.

— Този път наистина ще потърся помощ.

— Джоел знаеше ли? — пита той.

Кимам.

— Това е единственото, за което някога сме се карали.

Фин взима торбата с мъфина. Той е с форма на сърце, за да бъда още по-ясна относно чувствата си.

— Нека го опитам — казва той. — Кой е любимият ти вкус?

Изпитва ме.

— Не съм сигурна — признавам. — Не съм го опитвала.

Той решително чупи парче от мъфина и аз гледам как трохите се сипят в торбата. Слага го в устата си и веднага започва да дъвче. Сякаш това е най-нормалното нещо на света — да сложиш храна в устата си и да я сдъвчеш. Очите му се затварят за миг, после се отварят.

— Господи, тези вкусове! Невероятни са. — Изяжда още едно парче и реагира по същия начин. — Трябва да опиташ, Саф. — Чупи трето парче и видимо поема дъх, стяга се, преди да го поднесе към устните ми.

Паниката пак се надига и аз веднага потъвам в перестите дипли на страховете си. Не мога да го направя. Не мога да го направя. Искам, искам да мога да го направя, но не мога.

— Не мога.

— Опитай — окуражава ме той. — Просто опитай.

— Не мога.

— Опитай.

Затварям очи, отварям уста и му позволявам да пъхне храната вътре. Сълзи на ужас избиват в затворените ми очи. Не мога да го направя.

— Кой е любимият ти вкус? — пита той.

Трябва да го изплюя, да изхвърля тази отрова от устата си.

— Опитай, Фрони — чувам Джоел. — Знам, че можеш да го направиш, просто опитай. Това се случва по-често, откакто плаках и пищях в кухнята си — мога да го чувам, да го усещам, сякаш се е върнал при мен. Вече не пропадам в дупки във времето, за да бъда с него, усещам какво би казал. Усещам го, когато имам нужда да е до мен. — Опитай, Фрони.

Отхапвам, дъвча и вкусовете експлодират тихо в устата ми: кремообразният бял шоколад, стипчивите ненапълно узрели боровинки, лека нотка на кокос. Не съм вкусвала храна от много време: аз се тъпча с нея, повръщам я, но рядко я ям, рядко й се наслаждавам, рядко знам, кога съм се заситила. Често дори не започвам, защото страхът, че няма да мога да спра, е твърде огромен.

От много време не съм усещала така храна. Но е невероятно. Вкусът й е невероятен.

— Е, кажи, кой е любимият ти вкус? — пита пак Фин.

Свивам рамене като Фийби, мръщя се като Зейн.

— Май че всичките.