Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (60)

Петдесет и девета глава

Бях на четирийсет и една, когато една жена нахлу в дома ми, за да ме убие. Тя уби съпруга ми и после реши да убие и мен. Пуснах я, като оставих задната врата незаключена, докато аз бях на предната. Знаех, че не е човек, който ще почука на предната врата, че ще се промъкне и ще ме причака, ще се опита да приключи с мен, както приключи със съпруга ми.

Мисля си, че когато го уби, тя е решила, че слага край на живота му и на онзи, който беше. Но не можа, разбира се, и точно това я влуди. Той още беше жив, в децата си, в съпругата си, в семейството си, в приятелите си. Той не спря да съществува заради нея, тя бе разполагала с върховната власт да убие някого и си мислеше, че това ще я направи най-важният човек на света. Че светът ще се фокусира върху нея, когато мисли за него, че той няма да продължи да съществува за никого, без да мислят и за нея.

Това не се случи. Жена му продължи да ходи на работа, децата му продължиха да ходят на училище, леля му се нанесе в къщата, за да е близо до семейството си, те не участваха в апела пред камерите, не прекарваха цялото си време до гроба му. Те продължиха, както той би искал да направят, но без тя да е в центъра на всичко. И това не й понесе.

Цяла година се кри, живя във Франция, чакаше да почукат на вратата й, да дойдат за нея. Но никой не дойде. Мина година от смъртта му, а никой не я потърси. Никой не я разпита, освен защо му се е обаждала онази сутрин. „За рецепта от готварския курс“ — отговори тя и никой не каза нищо повече.

Дъщеря му не каза, че я е видяла със съпруга ми онзи ден. И затова и тя не каза нищо. Чакаше, чакаше, чакаше. Но нищо не се случи. Върна се отново в Англия. В дома си, към живота, който водеше преди. Дори си намери друга работа и всичко стана нормално. Но тя не беше нормална, обикновена. Тя вече беше някой. Тя беше жената, която бе направила онова, за което всички говореха с месеци. Тя беше отнела нечий живот, как би могло нещо да остане същото?

Само че това значеше нещо единствено за нея. Жена му спеше на отворени щори, сякаш нищо лошо никога не й се е случвало, сякаш няма нужда да се скрива нощем. Жена му ходеше в супермаркета и не плачеше, щом видеше храни, които бяха използвали в курса. Жена му оставяше децата си да се прибират сами от училище, сякаш бяха в безопасност. Жена му дори я поглеждаше право в лицето на крайбрежната улица на Брайтън и й се усмихваше леко в смисъл на „познавам те отнякъде“. За жена му нищо не се беше променило, жената, която трябваше да го обича повече от самия живот. Съпругата бе виновна, че това изобщо се бе случило, а за нея нищо не се беше променило.

А трябваше.

Съпругата трябваше да разбере коя е тя. И да бъде изплашена. И да бъде премахната. Но едва след като Съпругата разбере, че след като си отиде, няма да може да защити вече децата си. Неговият край беше непланиран, тих и ужасно тъжен. Този на Съпругата обаче трябваше да е бавен и изпълнен с възможно най-много страх. Защото все пак за всичко бе виновна тя.

В годината, когато бях на четирийсет и една, имах две деца и покоен съпруг, а една жена, с няколко година по-млада от мен, влезе в кухнята ми и се опита да ме убие.

Първите думи, които ми каза, бяха:

— Не бягай.

Аз й се усмихнах. Усмихнах й се, защото последното, което мислех да правя, бе да бягам.