Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (6)

Пета глава

15 години преди Онзи ден (февруари, 1996)

— Сафрон, запознай се с леля Бети — каза гордо Джоел.

Леля Бети се беше изтегнала в червения кадифен шезлонг в дневната си в апартамента в Ийлинг, златно-сребърното цигаре стърчеше между палеца и средния и пръст на дясната ръка. Лъскавата и черна коса беше вдигната в елегантен кок, украсен със сребърна фиба. Големите й очи, силно гримирани със златни и тъмносини сенки и може би дори с изкуствени мигли, ме оглеждаха внимателно. Задържаха се на дългата ми до брадичката изправена коса, забелязаха липсата на бижута и проведоха вътрешен дебат относно дългата до коляно синя копринена пола и кремавото сако, пристегнато на кръста със син лачен колан. Очевидно не одобри синьо-белите ми обувки. След като спря да ме оглежда, както фермер оглежда прасе на тържище, тя дръпна дълго и театрално от цигарето. (Личеше си, че е само за ефект, защото издиша съвсем малко дим.) Начервените й устни бавно се разделиха и тя се усмихна. Гледаше ме, както хищник гледа своя ходещ обяд — кървящ, ранен елен, — няма да му отнеме много време да го разкъса, но все пак в бедното създание са останали достатъчно сили, за да му осигури малко забавление.

— Саф-арон. — Усмивката й става още по-широка. — Харесва ми името ти. — Усетих съвсем лек ямайски акцент, толкова лек, че се зачудих дали не съм си въобразила. — Става. Всъщност мисля, че е идеална.

Леля Бети извърна тънката си, леко сбръчкана шия към Джоел и усмивката й нарасна още повече.

— Пепелник. — Махна с ръка към синьо-белия порцеланов пепелник на пиковия бюфет. — Родителите ти ще я намразят — информира го тя. — А това ме кара да я харесвам още повече.

— Лельо Бети! — засмя се Джоел, когато й подаде пепелника, върна се до мен и небрежно ме хвана за ръка. — Не й обръщай внимание. Тя обича да предизвиква противоречия.

— Само аз ли? — попита тя, усмивката вече заемаше по-голямата част от лицето й.

— Леля Бети ми купи първата готварска книга и престилка, когато бях на седем — каза Джоел. — Тя отприщи любовта ми към готвенето.

— Да, родителите му смятат, че по тази причина не отиде в Кеймбридж — засмя се тя. — Още ме мразят заради това.

— Лельо Бети!

— Вярно е. Но не ми пука. Затова и няма значение, че мама и татко Макълрой ще те намразят, скъпа ми Саф-арон — аз те харесвам. А в това семейство думата ми е закон.

— Не й обръщай внимание — каза Джоел. Усмихваше се снизходително на леля си, но не отрече: в неговото семейство думата на леля Бети беше закон. И родителите му щяха да ме намразят.

 

 

Още един кабинет, още един човек, който е смутен, напрегнат, разлиства документи и не спира да се прокашля.

Какво ли става пък сега? Нима тази жена ще ми каже, че и шейсет и шест годишната леля на Джоел е бременна?

Фелиша Ларо най-сетне се обляга в голямото черно кожено кресло и ме поглежда с напрегната усмивка. Тупираната й коса прилича на сребристобяла завеса около лицето й, тя е дребна и доста закръглена, но бледозеленият костюм добре подчертава фигурата й.

Подобно на училищния директор и тя се притеснява да говори с мен, не само заради онова, което трябва да ми каже, но и защото не знае как да говори с човек като мен, с жена, чийто съпруг е бил убит. Този старчески дом сигурно е пълен с вдовици, жени, чиито съпрузи са умрели и са ги оставили сами, но колко от тях са преживели това, което преживявам аз? Дали някоя от тях вечно ще носи образа на голям кухненски нож, щръкнал от корема на съпруга й, който кърви до смърт повече от час в канавката на път, на който никога не е стъпвала? Ако някоя от тях беше като мен, би се чувствала ужасно в присъствието на тази жена. Тя ще е смутена, изнервена и най-вече — неискрена.

— Госпожо Макълрой, радвам се да ви видя — казва тя ведро.

Въздъхвам. „Едва ли“. Въздъхвам отново, дълбока, подразнена въздишка. Цяла сутрин се опитвах да попреча на Зейн да дразни Фийби, след това седяхме в лекарския кабинет, в който Фийби не каза нищо на лекарката, после се намесих, когато тя започна да откача при мисълта, че трябва да пие фолиева киселина и да й направят ехограф. Това беше последвано от шофиране по път М25, който избягвам винаги когато е възможно, за да стигна дотук.

— Извинете, но не се сещам и за една основателна причина да ме извикате тук така бързо, ако става дума за добри новини.

Чертите на госпожа Ларо потрепват, изпърхват, сякаш излезли от контрол. С ужас осъзнавам, че тя се опитва да изобрази съчувствена и внимателна усмивка — нещо, което явно не й се удава лесно.

— Права сте, разбира се — казва тя. — Тази среща няма да е много лесна.

— А къде е тя? — питам. Наистина очаквах да заваря леля Бети на стол, в същата поза, която Фийби беше заела в кабинета на директора, в очакване някой да ми каже какво е направила. — Мислех, че ще е тук.

— Решихме, че е най-добре първо да поговорим без нея — казва госпожа Ларо.

— Защо, какво е направила?

— Опитваме се да проявяваме разбиране — казва тя внимателно, — след, след събитията… след като съпругът ви… след като…

Сега трябва да се хвърля в морето от смущение, в което се дави тя, за да я спася, да я накарам да спре да се запъва, като довърша: „След смъртта на съпруга ми“, но нямам такова намерение. Ще остана, където съм и ще я чакам да отприщи хаоса отгоре ми, което и ще направи. Хора като госпожа Ларо никога не искат да те видят, ако не им трябват пари или ако не възнамеряват да те уволнят, а понякога и двете.

 

 

7 години преди Онзи ден (март, 2004)

Лицето на леля Бети бавно се превърна в сложно изображение на презрение и ужас, когато най-сетне проумя думите на Джоел.

— Да живея с вас? — изсъска тя с отвращение. — Да живея с вас? Вие не пушите, почти не пиете, не съм сигурна дали и онази работа правите, макар че имате две деца. Винаги съм се питала дали не сте използвали изкуствено осеменяване. Предпочитам да ида в най-близкото гробище и да започна да си копая сама гроба. — Намръщи се строго на Джоел, после ме удостои със същото изражение. — Не искате да живея у вас. Аз съм егоистична, груба и по-мърлява от онова розово създание от детските книжки. Не бих се пожелала и на най-лошия си враг.

Джоел изглеждаше посърнал, тази ситуация много му тежеше. Беше решил, че ще е най-добре леля Бети да живее с нас след злополуката. Преди няколко дни се беше подхлъзнала под душа и изпадна в безсъзнание. Оказа се, че има пукнатина на лявата тазобедрена става и тъй като винаги беше живяла сама, тя бе крещяла от болка, докато се е влачила от банята по покрития с килим коридор до спалнята, където бил телефонът й. Не можеше да живее повече сама. Всички го знаехме и го бяхме приели. Джоел реши да я помоли да се премести при нас.

— Признайте си, не искате да живея с вас, нали Саф-арон?

Леля Бети се обръщаше към мен, защото знаеше, че бих могла да убедя Джоел, че идеята е лоша.

— Разбира се, че искаме да живееш с нас — отговорих, защото наистина искахме. Ние я обичахме и искахме да е в безопасност. С Джоел много се разстроихме и плакахме, когато разбрахме, че е била сама, докато е изпитвала такава болка.

Тя се засмя горчиво. Поклати глава.

— Вие двамата сте откачили, да знаете. Искам да отида в някой от онези старчески домове, където ще имам собствен апартамент, че може и да срещна приятни вдовци, готови да похарчат седмичната си издръжка, за да ме позабавляват.

— Наистина ли искаш да отидеш в старчески дом? — попитах я аз.

Тя се ухили и кимна дяволито. Не бях сигурна дали Джоел вижда, че въпреки усмивката, въпреки че ни отказва, тя е ужасена. От нахлуващите години, през които ще трябва да се влачи, за да получи помощ, заради изборите, които е направила през живота си. В очите и обаче горяха пламъчетата на гордостта. Тя не смяташе да се извинява за начина, по който е изживяла живота си. Трябваше да прекараш само пет минути в нейната компания, за да осъзнаеш, че се е насладила на всяка секунда от него и иска да запази тази независимост възможно най-дълго. Ако живееше с нас, щеше да умира бавно и протяжно от скука. Можех да я разбера. Когато си обиколил целия свят, когато си била една от първите чернокожи жени, които са получили главна роля в пиеса в Уест Енд, когато напомняш на всички, готови да те слушат, че си била по-хубава от Ърта Кит, когато всеки ден казваш на света, че над шейсет години си правила нещата по твоя начин, много благодаря, последното, което искаш, е да живееш в къща с четири спални в Брайтън с господин и госпожа Скука и техните две деца. Независимият живот, в който все пак има кой да ти помогне в нужда, щеше да позволи на всички ни да се преструваме, че тя още може да бъде каквато иска да бъде, без значение колко е стара.

Следващите пет уикенда с Джоел се редувахме да опаковаме вещите й. Сложихме повечето на склад и тя се премести в Роуз Бей Мейнър след три месеца.

 

 

— Както казах, госпожо Макълрой, опитвахме се да проявяваме разбиране, но мислим, че е време леля ви да се изнесе — казва Фелиша Ларо. „Сенди Фийлдс“ е третият дом, в който я настаняваме. Другите не „ставаха“.

— Какво е направила? — питам отново, докато се чудя колко ще ми струва въпросното „изнасяне“. В последния дом се беше сбила с друга обитателка, защото не й харесвал начина, по който я гледа. Леля Бети пропусна да спомене, че нарушила най-безцеремонно етикета във взаимоотношенията със срещуположния пол. Горката женица, която се беше сбила с леля Бети, тихо и внимателно беше обработвала един вдовец с чаши чай, следобедни разходки и съвместно слушане на Радио 4. До деня, в който леля Бети се нанесла, попитала го дали ще й вземе питие и в общи линии оттогава започнала връзка с него. Коства ни доста пари, за да потушим случая и да избегнем потенциално обвинение в нападение, макар че леля Бети технически се беше отбранявала.

— Може би ще е по-лесно да изброя какво не е направила — казва госпожа Ларо без капка хумор.

— Разбирам.

— Поводът да ви се обадя обаче е, че беше хваната в… интимни отношения с друг живущ в едно от забранените за външни лица помещения в главния комплекс.

— Господи! — въздъхвам.

— Членът на персонала, който ги завари, беше много разстроен.

— Старите хора правят секс, нали знаете? — казвам аз, сякаш с гласа на леля Бети, пренебрегвайки факта, че сигурно ще съм травмирана завинаги, ако вляза в стая и заваря двама да правят секс — без значение от възрастта им.

— Да, но насаме, не мислите ли? — отвръща тя кисело.

— Какво ще стане сега?

— Ние смятаме… Нямаме избор, освен да помолим леля ви да напусне.

— Да напусне? — отвръщам изморено. — Само тя, доколкото схващам?

— Моля?

— Мъжът, с когото са я хванали, той ще бъде ли изгонен, защото го е направил на обществено място, или само леля ми?

Веждите на госпожа Ларо заемат позиция, която подсказва, че се готви да ме сложи на мястото ми. Вероятно го е опитала и с леля Бети, но не й се е получило. Стоим тук от десетина минути, достатъчно време познавач на хората като госпожа Ларо да схване, че няма вероятност да се държа като леля Бети, каквото и да ми каже.

— Ако беше само този „инцидент“, щяхме да си затворим очите. Но само за последните три месеца леля ви успя да подпали килима в апартамента си три пъти, уговори няколко други живущи да тръгнат на автостоп до съседния град, за да идат на кино, и беше видяна да се разхожда наоколо само по горнище на бански и минипола, въпреки че знае какъв е дрескодът. Накратко, истинско чудо е, че издържахме толкова дълго.

Бузите ми се издуват като балони до пръсване и аз издишам бавно.

— Кога искате да се изнесе? — Един месец ще ми е достатъчен да й намеря ново място; може да се оправя и за две седмици, ако побързам.

— Тя тъкмо си взима довиждане и може да я вземете на тръгване?

— Моля?

— Вещите й са опаковани и готови. Всичко, което не успеем да поберем в колата ви, ще ви бъде изпратено за наша сметка. И вече се разбрахме да ви възстановим таксата за този и миналия месец като знак на добра воля.

— Какво?

— Знам, че сигурно ви идва изневиделица. Повярвайте ми, искахме да ви кажем по-рано, но тя настоя, че така е по-добре. Каза, че ще е по-лесно след онова, което всички сте преживели напоследък.

— И вие й повярвахте?

— Защо да не й повярвам? — отвръща тя с победоносен поглед.

Този отговор и изражението й са отплатата, задето не сме й помогнали по-рано. Оглеждам отново кабинета й: бюрото е неестествено лъскаво; цялото обичайно канцеларско снаряжение — телбод, подложка за мишка, моливник, машинка за тиксо, кутийка за контактни лещи — изглеждат нови. Сякаш наскоро са подменени, сякаш някой се опитва да изличи всички следи от нещо ужасно, например факта, че шейсет и шест годишна жена, която е проклятието на живота ти, е правила секс на това бюро. Леля Бети го е направила тук, сигурна съм.

Много се надявам точно ти да си ги хванала в крайно неприлична поза — мисля си. — Нека ти е за урок.

— Леля ви подписа всички необходими документи, затова не е нужно да се занимавате с това.

— Е, добре, тогава да продължаваме, нали? — казвам аз.

 

 

Това е най-лошото от всичко, знаеш ли. Джоел? — казвам му в мрака на стаята ни, втренчена в мястото, където би трябвало да бъде. — Колкото и да е трудно, защото имам деца, защото има хора, които разчитат на мен, аз просто трябва да продължавам.

 

 

Леля Бети закопчава предпазния колан, настанена на задната седалка. Сгънаха двете облегалки до нея, за да натоварят багажа й. Нещата й напълниха багажника, заеха повечето място отзад и са натрупани на седалката до мен.

— Можеш да се правиш колкото си искаш на непокорна — казвам й, когато сяда отзад царствена, мълчалива, агресивна и неразкаяна.

В типично за Фийби изражение, тя извива начервената си в розово лъскава горна устна и извърта очертаните с черно очи към прозореца, за да дари хората отвън с широка усмивка. Обратите в този априлски следобед са абсолютно непредвидими, никога не съм виждала толкова много хора да изпращат някого, който не е знаменитост, но тук, около шейсетина души на различна възраст и посивели в различна степен коси, стоят, седят в инвалидни колички или се облягат на бастуни на покритата с чакъл алея и махат за довиждане на леля Бети.

— Само да се изясним — добавям над хрущенето на гумите, — все по някое време ще се наложи да говориш с мен.