Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (59)

Петдесет и осма глава

Тя ще дойде за мен днес.

Това е едно от нещата, които чаках, и то ще се случи днес.

Усещам го.

От три дни в болницата не са идвали писма, не знам да има нови атаки над колата ми, защото тя беше откарана с паяк и още не съм имала време да я взема. Знам обаче, че някой се е обадил в болницата и е попитал кога ще изпишат Фийби. Сестрата, която вдигнала, казала, че не могат да дадат такава информация, но потвърдила, че Фийби им е пациентка. Знаех, че е тя, проверява дали сме още тук, дали съм се обадила на полицията и дали сме под охрана. Опитва се да разбере още колко време ще бъда сама в къщата, за да дойде да ме убие.

Всеки ден през последните четири дни се прибирам у дома по едно и също време, за да взема дрехи, да върна мръсните и да сготвя нещо за мен и Фийби. Леля Бети си идва и си отива, когато реши през деня — карат я различни хора, — но винаги остава при Фийби, когато аз се прибирам.

Усещам приближаването й като приближаване на сурова зима. Това усещане виси във въздуха, смразяваща заплаха от предстоящото. Осъзнавам, че тя винаги е приближавала. Ако прочета писмата от началото, става очевидно, че те са само предшественици на този ден.

Ще е днес, защото Фийби трябва да бъде изписана утре, затова всички пак ще сме в къщата, тя пак ще оживее и аз дълго време няма да съм сама — достатъчно сама — като сега.

Тя идва за мен и аз съм готова.

Спирам на път за дома да купя малко къпини. Те са моят вкус на любовта. Не съм яла от Онзи ден. Дори не ги поглеждам в магазините, очите ми като че ли са развили сляпо петно за къпините. Прескачам рецептите с тях в книгите и в интернет. Обичах, преди толкова време, острия вкус на къпините. Обожавах усещането от няколко малки експлозии на езика си. Онзи ден щях да седна с моята купа къпини и да чета списание, докато радиото работи, и да чакам съпруга си да се върне. Вместо това Онзи ден аз започнах очакването си на този ден.

Тя ще дойде за мен днес и аз това чаках.

 

 

В кухнята съм, разбира се. Тук ще чакам да се случи. Няма да ям къпините, ще правя рецепта за книгата. Ще ги използвам, за да създам нещо, което обичам.

Извадила съм всичко необходимо и оглеждам внимателно продуктите, прокарвам леко пръсти по тях, за да се уверя, че наистина имам всичко:

Къпини

Бяла захар

Лимонов сок

Ванилов екстракт

Масло

Кафява захар

Соя

Смилени бадеми

Обикновено брашно

Извадила съм и от шкафа под мивката бежовата керамична купа за разбъркване, която Джоел ми купи в деня на смъртта си. Сложих я там, защото не можех да я гледам. По някаква причина тя стана символ на онова, което се обърка. Била е в нейната кола и често се чудех дали ако не я беше купил като подарък за мен, щеше да се прибере, вместо да я остави в колата си? Дали нямаше още да е жив? Измих я и сега стои до продуктите. Това е добро, подходящо занимание, докато я чакам.

 

 

Къпините се взривяват и разпадат под натиска на вилицата ми. Стават на пюре по белите стени на купата и на няколко секунди трябва да спирам и да поглеждам към петното на плочките, да си напомням защо правя това. За Фийби. За Зейн. За себе си. За Джоел. Особено за Джоел.

Джиииз Хаус! — припява Джоел. — Джиииз Хаус!

— Със съпруга ви е станал инцидент — казва полицаят.

— Е, чичо, какво става с теб? — казва Зейн.

— Всички се чукат — отеква Фийби зад него.

— Мисля, че е чудесно. Идеята да довършиш готварската книга и говоренето — казва Луис.

— За теб е било само секс? — пита Фин.

— Моля те, вярвай в себе си, Сафрон — казва леля Бети.

 

 

Всички гласове, всички изречени неща думите на хората от живота ми, оживяват тук. Говорят едновременно, всички са оставили отпечатък върху тъканта на сърцето на нашия дом и сега изпълват стаята, изпълват главата ми. Спирам да правя това, което правя, и позволявам на нишките на живота ми, на вкусовете на различните видове обич, които изпитвам, да се спуснат.

Те са толкова силни, толкова ясни, толкова присъстващи, почти пропускам първото чук-чук.

Сърцето ми бие в обичайния си ритъм, гърдите ми се свиват и разширяват както винаги. Би трябвало да съм изплашена, ужасена от онзи, който е зад вратата. Но не съм. Това е неизбежно, така че не е нужно да се плаша.

Чук-чук. Този път по-силно.

Сърцето ми пропуска удар. Може пък да греша, може би съм изплашена и просто не го знам. Може би толкова дълго съм живяла в страх, още от Онзи ден, че онова, което ми се струва нормално, за повечето хора би било ужасен страх.

Трябват ми секунди да стигна до вратата. Ръката ми трепери. Изплашена съм.

— Ако не се свържеш след два часа с мен, обади се на полицията и им кажи да отидат в къщата, обади се и на Фин и го помоли да дойде при теб — казах на леля Бети, когато тръгвах тази сутрин. Остават петнайсет минути до обаждането й, после тя ще постъпи както я помолих.

Треперещата ми ръка осъществява контакт с дръжката на вратата и я завърта. Открехва я.

Едно момче, не много по-голямо от Зейн, стои на прага. Кожата му е алабастровобяла, къдравата коса е с цвета на луничките, опъстрили носа му. Има смайващо зелени очи и е облечен, сякаш ще се мотае с приятелчетата си, но е марково момче: марков суичър. Маркови смъкнати джинси и бейзболна шапка с надпис „Ню Йорк“ — всичко чисто ново и нелепо голямо за него.

— Да? — Чакам тя да изскочи към мен, да се появи зад него на прага и да нахлуе вътре като таран, който прави на трески барикадирана врата.

— Тази дама ми каза да ви го дам. — Държи кремав плик.

Сафрон Макълрой — пише на плика.

— Коя дама? — питам и не взимам плика.

— Де да знам — отвръща със свиване на рамене.

— Щом не я познаваш, защо си взел нещо от нея?

— Щото ми даде петачка.

— Не знаеш ли, че не бива да взимаш нищо от непознати? — питам го. Протакам, разбира се. Колкото по-дълго говоря с него, толкова повече време ще мине, преди да се случи онова, което ще се случи.

— Т’ва си беше петачка — казва той.

— Защо говориш с лондонски акцент? — питам го.

— Де да знам. — Свива рамене. — Искаш ли го, или не?

Не — мисля си. — Абсолютно не. — Ръката ми трепери, когато го освобождавам от плика.

— Направи услуга на себе си и на хората, които те обичат, и не говори повече с непознати — казвам му.

— Аха, хубаво — отвръща той. Според него в този сценарий аз съм откачалката. А не човекът, който му е платил да достави писмо, не той самият, задето го прави, вместо просто да избяга с парите. Ами аз — мишената.

Писмото е тежко в ръцете ми, защото съдържа теглото на моя бързо нарастващ страх; съдържа последното послание.

Отварям го с треперещи пръсти. Докато го правя, вече съзнавам, че къщата не е празна. Вече не съм сама. Вадя единствения лист и пускам плика, за да разгъна с две ръце съобщението. На страницата с големи букви е изписано: ИЗНЕНАДА!!

Пускам и кремавия лист и тръгвам към кухнята. Знам какво ще стане, когато вляза там. Вече не усещам къщата празна, защото някой ме чака в кухнята.

Би трябвало да се обърна и да побягна. Имам деца, за които да се грижа. Какво ще правят без мен? Но аз продължавам, защото имам деца, за които трябва да се грижа. Ако не съм аз, ще са те. И както леля Бети посочи, аз бих направила всичко за децата си, без да се замисля.

Познавам я. Тя е от онези хора, които подминаваш на улицата, зад които се редиш на опашка пред паркингметъра, с които сблъскваш количката си в супермаркета. Тя е от хората, на които понякога се усмихваш смутено, в случай че я познаваш, защото смътно си спомняш лицето й, но не си сигурен откъде.

Тя е от хората, с които никога не си се запознавал наистина. Тя е човекът, когото можеш да виждаш всеки ден цял живот и никога да не забележиш.

Стои пред задната ми врата. Качулката на черния й суичър е вдигната, но не скрива лицето й. Дясната й ръка е притисната към крака й и държи готварски нож с черна дръжка и насочено надолу острие. Нож, с какъвто бе убит съпругът ми.

— Не бягай — казва тя. Гласът й е нормален, обикновен, като нея самата. Вероятно съм очаквала вещерски кикот или дрезгав зловещ глас. Но тя е обикновена.

И аз се усмихвам. Усмивката може да е проличала и отвън, но аз я усещам в себе си. Какви глупости говори тя? Последното, което бих сторила сега, е да бягам.