Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (51)

Петдесета глава

Луис… просветва на телефона ми. Искам да говоря с него, но и не искам. Присъствието му е достатъчно объркващо и без допълнителния конфликт, който чувствам заради факта че криеше тайните на Фийби от мен. Това ме разяжда. Какво ли още не ми е казал? Какво друго е решил да ми спести?

Докато се питам как да сложа край на преследването, преди тя да нарани още повече Фийби, може би дори да насочи вниманието си към Зейн, не искам да се питам какво чувствам към Луис. Това е сложна нишка от възела в мен.

Той се обажда всеки ден от седмица и оставя дълги съобщения. Каза, че училището открило някои от виновниците за тормоза, отстранило ги от часове и щели да впишат това в досиетата им. Каза ми, че Къртис поддържа връзка с Фийби и той бил доволен, че с нея най-сетне си говорим. Съжалявал, че не ми е казал по-рано какво става. Казва правилните неща и знам, че ги мисли, и ако не бях параноична заради убийцата на Джоел и притеснена заради всичко останало, може би щях да говоря с него. Но всъщност не мога. Не мога.

Пръстът ми натиска бутона за прекъсване. Тъкмо ще се отдам на вината заради това, когато чувам нещо в коридора. Излизам и спирам на половината път между кухнята и вратата на дневната.

— Къде си мислиш, че отиваш? — питам леля Бети, която явно се подготвя да се измъкне от къщата. Помолих я да ми казва, когато излиза, за да ида с нея, но явно не ме е чула.

Носи по-нормалната черна перука, внимателно положен фондьотен, пудра, очна линия (с лека извивка в крайчетата на очите) и спирала. Устните й лъщят, но без цвят. Облякла е красивото си черно вълнено палто с широките стилни ревери и носи сладката малка квадратна лачена чанта със златна закопчалка.

— Просто отивам до пощата — казва тя. Леля Бети винаги звучи, сякаш крие нещо.

— Защо?

Тя спира да се оглежда в голямото огледало до закачалката и бавно се завърта към мен.

— Според теб защо се ходи до пощата? Да пусна писмо.

— Само писмо?

— Да.

— Аз имам марки. Големи и нормални пликове, първокласни и второкласни. В кутията на камината са. Какви ти трябват?

— Добре, дете. Искам да се поразходя.

— Нима?

— Да, разбира се. Трябва да се поразходя, нищо повече.

— Може да съм най-лошата майка на тийнейджърка, но дори аз знам кога някой се измъква, за да се срещне с мъж. Кой е той?

Моята шейсет и шест годишна тийнейджърка притваря очи, преди да ги извърти към мен.

— Да си виждала това да върши работа, когато Фийби го прави?

— Не можеш да ми казваш какво да правя, не си ми майка.

— Наистина се наслушах — казвам аз. — Добре, почакай. Отивам да си взема чантата и да си обуя чорапи и идвам с теб.

— Но…

— Или идвам с теб, или ти давам марка. Кое?

— Може да дойдеш с мен — мърмори тя.

— Чудесно. Ще си взема нещата.

— Ужжжас — мърмори нещастно тя, докато аз взимам стълбите по две.

Стигаме до края на нашата улица, после пресичаме шосето в началото на Куинс Парк. На всяка стъпка усещам, че тя наблюдава, тя гледа какво правя, за да може да го коментира. Ето защо помолих леля Бети да ми позволи да ида с нея, където и да отива. Тя няма представа в каква опасност е — в каква опасност сме всички. Фийби е в стаята си и знае, че не бива да отваря вратата на никого.

— Ти си виновна — кара ми се леля Бети, когато забавяме ход, щом наближаваме пощата на Ризлингууд Роуд, защото е почти на върха на стръмен хълм. — Постоянно получаваш писма — понякога всеки ден — и ми се прииска да пиша на младия Зейн.

— Пишеш му всеки ден?

— Да, изпращам му пет паунда. Нямаш нищо против, нали?

Клатя глава.

— Изобщо. Фийби обаче ще има, ако разбере.

— Да, права си. От кого са писмата? От таен обожател?

— Нещо такова.

Отваряме вратата, опашката стига чак до нея, затова трябва да се натъпчем зад хората, сякаш се присъединяваме към най-бавната опашка за конга^[1] на света. Зад гишето има двама мъже, единият поглежда над очилата си с форма на полумесеци, загорялата му кожа контрастира с белите гъсти кичури. Целият засиява като слънце в лятна утрин, когато вижда леля Бети.

О, ясно — мисля си и пристъпвам леко напред, — поне някой е щастлив.