Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (5)

Четвърта глава

Охлювите прояждат растенията ми.

Първо се минава през фазата, когато всичко изглежда наред и няма следа от тях, а после излизам да полея „реколтата“ от зеленчуци рано сутрин преди работа и виждам проблясващите, сребристи, слузести доказателства за нещо нежелано. Тази сутрин имам чувството, че охлювите са си устроили оргия с моите зеленчуци въпреки внимателно посипаната граница от натрошени яйчени черупки. Може би не съм била достатъчно старателна, може би вътре е имало един от тях, троянски кон, скрит сред спаначените листа, който е накарал растенията да пуснат останалите още щом ми е видял гърба, защото са опустошили всичко. Явно със спанака са купонясвали най-много — сигурна съм, че ако се вгледам по-внимателно, ще открия разхвърляни миниатюрни бирени бутилки, кутии от пица и опаковки от презервативи.

Минава девет, Фийби още не се е появила и аз не я будя. Трябваше да организирам деня си, да си взема още един свободен ден — макар че отпускът ми поради смърт в семейството преди толкова време някак странно съвпадна с част от годишната ми отпуска след две години непрекъснат труд, те пак не са склонни да ми дадат още малко свободно време. Кевин, шефът ми, оперативният директор, мълча доста дълго, когато му казах, че имам спешен случай и трябва да отсъствам и днес. От всяка негова сричка висяха ледени шушулки, когато ме попита дали наистина ще отида утре. В отговор ми се прииска да изпея един-два стиха от „Love Lifts Us Up Where We Belong“, в които се казва, че никога не се знае какво ще стане утре, и ако беше по-свестен човек, щеше да го оцени и да се засмее. Вместо това скръстих пръсти зад гърба си, макар че не можеше да ме види, и казах: „Да, разбира се“.

После записах час на Фийби при лекар. Въпреки че се обадих в осем и една минута (а започват работа в осем), се оказа, че има шест души пред мен, а нейната лична лекарка няма свободен час.

Не съм в състояние да поема още осъдително отношение от полунепознати, поне познавам нейната лекарка достатъчно добре, за да издържа на смръщването й, затова записах час за следващия ден и после се обадих на Зейн, преди да тръгне за училище. Живеем на една улица от училището му, буквално е на ъгъла, затова се изкуших да ида да го чакам отпред, за да мога да го прегърна, да го подържа и да си напомня, че той е добре. Бях се провалила с по-голямата, но при малкия всичко беше наред. Но не можех да го направя, защото той щеше да се ужаси, ако се държа като откачена майка пред приятелите му. Вместо това се задоволих да говоря с него по телефона, да се уверя, че е бил послушен, че си е написал домашните и че знае колко го обичам. Усещах раздразнението му като пулсираща вена във всяко негово „Да, мамо“. Усмихвах се всеки път; защото това раздразнение ми показваше, че наистина при него всичко е наред.

А сега съм тук, клеча пред зеленчуците в сенчестата част на градината, до задната бяла стена, и наблюдавам щетите, оставени от охлювите по моите растения.

 

 

Този е голям. Съвършено сферичен, кожата му блести и се извива, когато се завърта. Пак потапям дългата лилава пръчица за балони и я вадя, размахвам я из въздуха, за да освободя различни по форма мехурчета в ясната слънчева априлска утрин. Днес времето е идеално за сапунени мехури. С Джоел, за ужас на децата, често стояхме в градината, единият държи пръчицата, другият се кикоти, докато преследваме големите, подобни на кристални топки крехки балончета. После се разменяхме и продължавахме така, докато свърши сместа.

— Държите се като тригодишни — казваше Зейн.

— Абсолютно — потвърждаваше Фийби, а ние се смеехме още по-силно, защото бяхме техни родители и беше наша работа да ги смущаваме така.

Все още купувам смес за балончета, но за първи път от Онзи ден прелях жълтата течност в празното контейнерче, стоя насред затревената част от градината и правя това. То е още едно от нещата, които не можех да правя, защото не се получаваше без моя съучастник в престъплението. Освен днес, защото имам нужда да се почувствам близо до него, имам нужда да направя нещо, което да ми напомни за него и как бяхме преди, как аз бях преди, че е имало време, когато не съм била така изтръпнала. Сега постоянно съм изтръпнала, сякаш съм обгърната от памук и марли, сякаш животът се просмуква през техните плътни пластове и не ми е позволено да преживея изцяло нищо. Може би ще ми дойде в повече, може би като при вчерашната новина, ако се ангажирам напълно със света, ако наистина го докосна, като живея истински в него, това ще ме прекърши напълно. Ако правя това обаче, вероятно ще се свържа с Джоел. Вероятно ще върна някакво чувство и ще разбера какво да сторя.

Понякога успявам да го направя чрез готвенето, но точно сега имам нужда да съм навън, да чувствам въздуха по кожата си и слънцето в очите си. Имам нужда да гледам как мехурчетата се издигат леко във въздуха, улавят светлината и отлитат с вятъра. Имам нужда да направя всичко това и да видя дали то ще върне усмивката на лицето ми и чувствата — в тялото ми.

— Какво правиш? — пита Фийби. Излиза от кухненската врата, която съм оставила открехната. Все още е по копринената синя пижама и пухкавия розов халат, вързан здраво над нея.

Потапям пръчицата, после я размахвам във въздуха, за да освободя съвършените сфери.

— Правя мехурчета.

— Защо?

— Защото е вторник. Защото не съм на работа. И защото охлювите са опустошили лехата със зеленчуци. — Сложила съм градинарската си престилка на зелени и бели райета и градинарските ръкавици, затова сигурно изглеждам странно или пък ексцентрично, зависи как ще го погледнеш. — Изненадващо успокояващо е — добавям. Подавам й бутилката. — Искаш ли да опиташ?

Тя извърта очи и извива устни с отвращение. Ако аз навремето погледнех родителите си така, вероятно щях да получа много здрав шамар.

— Може ли да си получа телефона? — пита тя и пъха ръце в квадратните джобове на халата си.

Аз свалям пръчицата.

Не и докато не поговорим.

Пак извъртане на очи и извиване на устни, после тежка въздишка.

— Ела да погледнеш какво са направили охлювите — казвам й. — Наистина е впечатляващо, ако не си човекът, чиито зеленчуци са съсипали.

Тя е с маратонките си, затова се повлича през двора, по моравата, през другата част от двора към зеленчуковата леха в ъгъла. Лехата е леко засенчена от големия дъб, който расте в съседната градина. Стоим една до друга, гледаме листата на спанака, които приличат на зле изплетени дантели; слузестите следи по руколата, която се е лишила от големи участъци, макар и не така артистично проядени като по спанака; и лъщящата следа, която свързва почти черната земя между руколата, спанака, кресона и зелето.

— Еха! — възкликва Фийби. — Това за една нощ ли са го направили?

— За един ден и една нощ.

— Еха. — Тя е впечатлена, вероятно си представя какво би било това парти в човешкия си еквивалент. — Еха.

— Имаш ли някаква представа какво искаш да направиш? — питам я сега, след като съм я впечатлила по неутрална тема.

Капаците около нея веднага се затръшват, всяка емоция изчезва на мига.

— Каквото кажеш.

— Това не е мое решение — отговарям.

Фийби започва да побутва с върха на маратонката си пръстта около един плячкосан домат, очевидно притеснена от думите ми. Виждам, че не докосва с крак покритите със слуз части от пръстта.

— Знаех, че няма да ти пука — казва накрая. — Затова не казах първо на теб.

Няма да се вържа на това. Няма да й позволя да ме накара да й се разкрещя.

— Знаеш ли аз какво искам? — питам я. Протягам крак и също започвам да ровя с него земята. Безсмислено е, но приятно. — Иска ми се да беше дошла да говориш с мен, преди да направиш подобно нещо. Наистина си мислех, че можем да говорим за всичко, Фийбс. Признавам, че може да се ядосам отначало, защото ще реша, че си твърде млада, за да правиш секс. Не тялото ти, сигурна съм, че според теб тялото ти е готово, сигурна съм, че си мислиш, че и умът ти е готов, но всъщност ми се иска да го беше обсъдила с мен. Дори не съм предполагала, че може да ти хрумне нещо подобно.

Тя свива устни и продължава да рови с крак в пръстта, но не ме прекъсва, затова може би ме слуша.

— Много бих искала да разбера как се чувстваш. Кой е бил той. Дали е бил мил с теб. — Спирам и се взирам в дъщеря си. Тя е толкова млада. В моята глава винаги ще бъде малкото врещящо бебе с големи бузи, което ми подадоха минути след раждането. В моята глава тя винаги ще е малкото момиченце, което успя да си изгуби черната обувка с червената панделка на връщане от училище и до днес не помни точно как. Тя винаги ще бъде малкото момиченце, което седи на леглото до мен и плаче, защото най-сетне е осъзнала, че баща й няма да се върне. За мен сигурно винаги ще е малка, не мисля, че в носталгичната ми глава тя някога ще стане достатъчно голяма, за да прави секс.

— Беше ли? Беше ли мил с теб?

Тя спира да рови с крак в пръстта. Не помръдва, докато обмисля въпроса ми. Устните й се извиват наляво, защото замислено започва да дъвче вътрешността на бузата си. После: свиване на рамене.

— Предполагам.

— Той ли те накара? Или ти го искаше? — Или беше просто „чукане“?

— Исках да се почувствам близо до него, мамо.

— Преди това не се чувстваше близо до него?

— Сигурно. Просто исках той…

— Да те харесва.

— Да. Аз го харесвам. Много го харесвам, имам странно усещане в стомаха си, когато го видя, и се чувствам ужасно, когато не съм с него и понякога дори съобщенията не са достатъчни. Просто исках и той да се чувства така. Това лошо ли е?

Лошо ли? Това е ужасно. Тя е правила секс, за да накара някой да я хареса. Не защото тялото й казва, че е готово, не защото иска да получи удоволствие от това, дори не защото е любопитна за какво е цялата тази врява, а защото за нея сексът е валута. За да получи нещо.

— Не — уверявам я. — Не е толкова лошо. Напълно те разбирам, макар че вероятно това не е най-добрата причина да го сториш, нали? Искам да кажа, че сигурно щеше да е по-добре, ако го беше направила, защото си го чувствала много близък и двамата сте се чувствали така, и сексът е бил естествената следваща стъпка — Сега ли е моментът за това? — чудя се. Сякаш заключвам конюшнята, след като конят не само е избягал, ами е стигнал до другия край на страната. — Не мога да ти кажа нищо, което ще те накара да спреш да правиш секс, но мисля, че ще е чудесно за теб, ако си обещаеш да го правиш само когато искаш да му се насладиш. Не защото всички други го правят, не защото искаш някой да те хареса, не защото си мислиш, че си длъжна, след като някой е бил мил с теб, а защото искаш да изпиташ удоволствие. Разбираш ли?

— Но… — започва тя.

— Но?

— Нищо — отвръща и клати глава. Заравя ръце по-дълбоко в джобовете, прегърбва рамене и пак започва да рови пръстта с обувката си. — Може ли да си получа телефона?

Не каза „моля“ — искам да изтъкна. — С години се опитвам да те науча винаги да казваш „моля“ и „благодаря“.

— Какви предпазни средства използвахте? — питам, за да я възпра. Подозирам, че в секундата, в която и подам малката сребристочерна кутия с копчета, която е в джоба на престилката ми, няма да чуя вече и дума от нея.

Тя свива бързо и пренебрежително рамене.

Този отговор кара стомахът ми да се свие, преди и сърцето да стори същото. Извъртам се на място и я поглеждам. Тя продължава да се взира надолу, аз я хващам за раменете и я принуждавам да вдигне очи.

— Използва предпазни средства, нали?

— Не е нужно първия път, защото ако си девствена, не можеш да забременееш. — И се отдръпва от мен.

Нервно развъртам пръчицата от бутилката. После я завъртам отново. После я развъртам. Обещах си, че няма да позволя това да се случи. Че няма да позволя на дъщеря ми да стане като мен: да се страхува да говори с майка си; да се страхува да каже на майка си, че й е дошъл цикълът (и да й каже чак когато й трябват пари, за да си купи превръзки); да е толкова засрамена от тялото си и това, което се случва с него, че да не смее да поиска помощ, когато най-много се нуждае от нея. Обещах си, че винаги ще бъда до своята дъщеря, а позволих това да се случи. Бях примигнала, бях затворила очи след загубата на Джоел, и ги отворих отново, за да установя, че съм пропуснала най-важния период от живота на дъщеря си. Пропуснала съм шанса да не се превърна в майка си.

— Той ли ти каза това? — питам я, все още нервно завъртам и развъртам капака на бутилката за мехурчета.

Тя кима. Очите й, устата, челото, брадичката са сковани в явно непокорство, сякаш ме предизвиква, предизвиква ме да й кажа, че е сбъркал. Въпреки че тялото й само е доказало това, тя пак е готова да вярва в думите му.

— Е, не е вярно. — Предполагам, че е някаква утеха, че й е било за първи път и приказките за „чукане“ са били просто перчене.

— Но той каза…

— Скъпа, стига, ти си умно момиче, знаеш откъде идват бебетата и как се правят. Знаеш, че всеки път, когато нравиш секс, има шанс да забременееш, освен ако не са ти вързани тръбите или не са му направили вазектомия.

— Но…

— Фийбс, ти си бременна. Собственото ти тяло ти казва, че това не е вярно.

Лицето й се сгърчва от гняв, сякаш си казал на шестгодишно дете, че тази година няма да има Коледа, защото Дядо Коледа не съществува.

Докато гледам нямата й ярост, ми хрумва нещо:

— Щом вярваш на думите му, защо си направила тест толкова рано? Сигурно можеше да изчакаш докато и вторият ти цикъл не дойде.

Тя въздъхва.

— Защото реших, че трябва да се подсигуря допълнително, и пих хапче, което се взима след секс.

— И когато ти закъсня, си разбрала, че сигурно не е подействало?

Тя кимна.

— Но това не значи, че не е вярно — добавя бързо.

— Хм, очевидно значи.

— Искам си телефона.

Искам си Джоел. Той щеше да знае какво да каже, какво да направи, как да продължи по този непознат, осеян с камъни път, в който бяха свърнали животите ни.

— Ще му кажеш ли, че си бременна?

— Трябва ми телефона — настоява тя.

Съсипаните от охлювите растения трябва да отидат в боклука. Земята трябва да се прекопае, да влезе въздух, после да престои малко, преди пак да се засее. Мога да я накарам да го направи. Мога да я накарам да изскубе всичко и да прекопае, преди да й върна телефона. Или мога да приема, че сега, докато съм още замаяна от ситуацията, трябва да избирам внимателно битките си.

Пъхам облечената в ръкавица ръка в джоба си и вадя телефона.

— Утре имаш час при лекар — казвам, преди да й върна тайните й, връзката й с момчето, което й помогна да изпадне в тази ситуация. — Девет часът.

— Защо?

— Ти си бременна. Трябва да те прегледа лекар.

— Добре. Както кажеш. Ти явно знаеш всичко.

Устните ме болят от усилието да ги стискам, както езикът ме болеше вчера. Не ме бива много в отстъпленията. Обичам да побеждавам. Обичам да правя всичко както трябва. Ако продължа да говоря с нея, ще започна да се опитвам да спечеля тази битка с всички средства. Подавам й телефона. Тя го грабва от ръката ми и ми се смръщва, преди да хукне към къщата.

— Не каза „благодаря“ — викам след нея.

После падам на колене и започвам да разчиствам остатъците от последните дни на Содом и Гомор, разиграли се в зеленчуковата ми градина.

 

 

12 години преди Онзи ден (февруари, 1999)

— Момиче е — каза Джоел. Лицето му беше мокро от сълзи, очите му бяха зачервени. — Имаме си момиченце.

— Тя добре ли е? — изхлипах аз. Не я чух да проплаква, не я видях, в секундите след раждането и се страхувах, че след девет месеца грижи все пак съм объркала нещо в последната минута. Че отново съм разочаровала всички и нещо е станало.

— Тя е съвършена — каза Джоел.

— Сигурен ли си, че е добре? — изхлипах аз. — Защо не плаче?

— Не всички бебета плачат — каза акушерката. — Някои са много спокойни. — Тя сложи гърчещото се вързопче на голите ми гърди, за да се опре в кожата ми.

Аз продължавах да хлипам така, че едва вдигнах ръце да я поема. Толкова ме болеше, че вече не знаех коя част от мен е сухожилие, коя кръв, коя кост и коя болка. Сърцето ми сякаш се беше разширило така, че заемаше целия ми гръден кош, затова можех да вдишвам само на пресекулки, между хлипанията.

Очите ми се фокусираха върху нея и аз осъзнах, че съм успяла. Тя беше тук. Беше с цвят на млечен шоколад, примесен с бяло; дясната й ръка посягаше към лицето ми, устата й беше широко отворена и ни показваше двата хребета на венците й.

Взирах се в моята спокойна дъщеря.

— Успяхме, Джоел. Успяхме.

— Ти успя, мила — каза той и отново потърка очите си. — Ти успя и си невероятна.

— Фийби много й отива — казах аз. Това име й беше избрал. Имаше причина, но тогава не можех да си спомня каква точно. Все пак много й отиваше, тя точно на това приличаше. На Фийби^[1].

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да, абсолютно. Тя изглежда точно като Фийби.

— Така е. И е абсолютно невероятна.

 

 

Мобилният вибрира в джоба на джинсите ми. Дърпам дебелата градинарска ръкавица от дясната си ръка, преди да го извадя. Смътно разпознавам номера, който примигва на екрана, но не е запаметен, така че за малко да не вдигна. След последните събития обаче, знам, че би било глупаво. Все едно да се убеждаваш, че не можеш да забременееш при първия секс.

— Ало? — казвам.

— Госпожа Макълрой? — пита любезно човекът в другия край.

— Да? — отговарям предпазливо, защото почти познавам този глас, но не мога да се сетя точно.

— Обажда се Фелиша Ларо от комплекса за възрастни хора, където живее леля ви Бети Макълрой.

— О, здравейте — казвам аз, доволна, че не е нужно да се преструвам, че съм се сетила кой се обажда. Тогава ме осенява: това е Фелиша Ларо от мястото, където живее лелята на Джоел, Бети. Затварям очи и се стягам, както бих направила, преди да ме връхлети ураган.

— Питахме се дали ще можете да дойдете при нас утре? Нищо тревожно, просто искаме да обсъдим с вас някои неща.

— Трябва ли да е утре? — питам, докато се чудя колко зле е този път положението.

— Да, трябва да е утре. — Значи много зле.

— Добре, ясно. Ще се видим по обед.

— Чудесно.

Сядам пак на тревата, без да ме е грижа, че влагата ще се просмуче в джинсите ми и бавно ще се пропие в гуменките ми.

Не ме е грижа, защото съм сигурна, че утрешният ден ще е повторение на вчерашния.