Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (46)

Четиридесет и пета глава

Във фантазията си аз не съм тук. Аз съм на брега.

В моята фантазия брегът не е мястото, където отивам, за да мисля как ще прекратя болката. В моята фантазия аз седя до бунгалото на плажа, вратите му са открехнати навътре. Сложихме паянтова преносима масичка, пластмасовият плот е напукан и се лющи. Имаме брезентови шезлонги — четири, но с място за петима, защото единият е двоен. В моя съвършен живот аз съм сгушена в скута на съпруга си, който се е изтегнал на двойния шезлонг, дългите му крака поддържат тялото ми и аз съм веществена и реална, а не гротескна и огромна, както често се чувствам. Той ме е прегърнал с едната си ръка, а с другата играе с косата ми. По-голямото ми дете, момиче, е свило крака под себе си и пише съобщения и чете книга. Моето по-малко дете, момче, седи на горещия неравен асфалт пред шезлонга си и рови из купчината камъчета и миди, като прилежно ги разпределя.

В ума ми аз съм тук, на моя бряг, към който морето се спуска да каже „здравей“ като развълнувано шумно дете, което не може да повярва колко много хора са дошли да го посетят. Хора минават, запътили се за някъде, но ние сме сгушени в нашия малък свят, парчетата на живота ни са по местата си, и отблизо, и отдалеч, изглеждаме едни и същи: пълна картина. Ние сме семейство.

В истинския ми живот съм тук. Моят сиво-бял халат се свлича в краката ми, когато го събличам, за да вляза под душа. Вместо да тръгна бързо натам, за да избегна отражението си в покритото с петна от варовик огледало на душкабината и голямото огледало зад вратата, спирам. Въздух влиза и излиза от дробовете ми, опитва се да разшири и свие гърдите ми, дава ми кураж. Не съм го правила от много време. Тегля се всеки ден, но избягвам това. Редовно се тъпча и повръщам, но избягвам това. Постоянно стискам тлъстините си и усещам отвратителната им мекота между пръстите си, но избягвам това.

Аз съм гола и се обръщам първо към призрачното отражение в душкабината. По нея са се натрупали люспи варовик, защото преди Джоел чистеше баните. Аз не успявам да го правя така редовно като него.

В огледалото има много смътна моя версия и очертанието й не е каквото очаквам. От показанията на кантара, от количеството на онова, което влиза и излиза, от това, което докосвам понякога, не би трябвало очертанието да е такова. Трябва да е по-голямо, много, много по-голямо.

— Мислех, че си спряла да го правиш, Фрони. Каза, че нямаш нужда от помощ, и ми обеща да спреш.

— Ти си слаба.

Чувам тези думи постоянно, те са винаги с мен, някъде сред безкрайния вихър от мисли, чувства и спомени, който все чувам в главата си.

Тялото ми се извърта, докато бавно, малко по малко, аз, каквато съм, когато всичко е свалено от мен, се разкрива в огледалото.

В моя мечтан живот аз не съм такава. Аз съм съвършена, цяла и спокойна. Няма значение как изглежда тялото ми, няма значение какво казва кантарът, аз съм цяла. Тази външна част от мен няма значение, има значение само това вътре в мен. Винаги ще съм обичана, ще бъда желана и ценена. В моя съвършен живот мога да оставя цифрите да се покачват и да падат, мога да се освободя от нуждата да се тъпча и да повръщам само за да направя необходимото, за да се почувствам празна отново. В ума си, в ясния си ум, аз знам, че храната не е любов, не е награда, не е наказание, не е съвършенство, не е контрол, не е неконтролируема, не е омраза, не е грях, не е едно от многото неща, с които се измъчвам всеки ден. Храната е гориво.

В моето мечтано съществуване знам, че да си слаб не е съвършенството. Да си слаб не е щастие. Това не е отговор на всичките ми проблеми, това не е мястото, където трябва да бъда, за да започне животът ми. Желанието да съм слаба е само начин да съм някъде другаде, докато животът минава покрай мен. Не е по-различно от това да си дебел. Слабата фигура няма да промени живота ми, защото аз съм слаба и не съм щастлива. Контролирам храната и тялото си, и не съм щастлива.

В моя идеален живот аз не поглеждам в огледалото и не виждам каквото виждам сега. Не виждам, че съм слаба, докато знам, че не съм щастлива. Не виждам, че контролирам тялото си, контролирам всяка част от него и не съм щастлива. В моето идеално съществуване, аз не се гледам в огледалото и не виждам единственото, за което някога съм се карала с Джоел, не виждам, че Фин е прав.

В моя блажен свят не помня вътрешния глас, който реших да пренебрегна, когато бях на деветнайсет, за да започна отново това пътуване към слабото тяло и не разбирам ясно и болезнено защо се разкъсвам на две, за да мога да изкарам деня.

 

 

Често плача под душа. С прибрана под найлоновата шапка коса, аз се обръщам към голямата метална глава на душа и позволявам на водата да барабани по лицето ми, оставям ритъмът й да резонира върху чувствителната ми кожа и да плача. Позволявам на тялото си да трепери, обгръщам се и плача, вдишвам и издишвам бързо, като откоси на автомат. Мога да го правя тук, защото водата ще ме заглуши и никой няма да ме чуе. Никога не оставам достатъчно сама, за да се наплача, да го излея изцяло и да вия. Затова го правя тук, толкова сама, колкото е възможно.

Когато се изтощя, изморя се от плач, реша, че ми е достатъчно за днес, аз се стягам. Принуждавам се да освободя тялото си от здравата си хватка и отварям очи, готова да се фокусирам и да се изправя пред реалността.

Днес отнема повече време, за да се стегна, да се изтръгна от мечтания живот, където копнея да бъда, към този. В този живот аз опустошавам тялото си, зъбите постоянно ме болят, защото са толкова увредени, че често се ронят, когато ям зърнена закуска; аз не се грижа за семейството си и то е разпокъсано, изплашено, крехко; аз изгубих най-добрия си приятел. Аз обърках всичко на всяко ниво. Този път отнема повече време, но решително отварям очи, посягам настрани към неароматизирания сапун, който би трябвало да е достатъчен, за да измие тялото ми. Когато очите ми, вероятно яркочервени и подути от опита да изплача сърцето си, се отварят, не успяват да се фокусират веднага.

Щом отново виждам света около мен, виждам него. Той има съвършено, цилиндрично, но заострено тяло; на черно-жълти ивици; четири прозрачни крехки крилца; дълга, щръкнала от долния му край чертичка.

 

 

9 години преди Онзи ден (май, 2002)

— Ти ще се оправяш с паяците и охлювите, скъпа, аз с осите.

— Ние почти не виждаме оси.

— Това не означава, че не е нужно да съм яростен убиец на оси.

— Как така на мен се падат две, а на теб едно?

— Осите са по-опасни, Фрони.

 

 

Това щеше да му се стори ужасно смешно, наистина. Охлювите ми изядоха зеленчуците, виждам паяжини из цялата къща, а сега и това. Не помня кога за последно сме имали оса в къщата.

— Ах ти, копеле такова — казвам на ухиления Джоел, където и да е. — Би направил всичко, за да се отървеш от справянето с тези неща, нали?

Взирам се в осата, която се клатушка по покритата с конденз тръба на душа, сякаш се опитва да изкачи Еверест.

Това е типично за Джоел. Той много умело ми припомняше, че трябва да гледаш на проблемите в перспектива. Точно сега най-големият ми проблем не са всички неща, за които плаках, а да изляза от душа, без да бъда ужилена.

Да видим как ще се оправиш с това, а, Фрони.