Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (39)

Тридесет и осма глава

13 години преди Онзи ден (септември, 1998)

— Мисля, че мина толкова добре, колкото очаквахме, нали?

Джоел седеше зад волана, широко отворил очи, с нефокусиран поглед, дишаше бързо и плитко, сякаш току-що е спринтирал сто метра на Олимпиадата. Не можеше да ми отговори веднага.

Вероятно аз бях по-спокойната от двамата, а се страхувах, че бясно бумтящото ми сърце ще разбие стената на гърдите ми всеки миг и ще изскочи на свобода.

— Сигурно — каза Джоел.

— Имам предвид, че ако погледнеш отвъд абсолютния ужас и отвращение по лицата им, и че майка ти те отведе на три крачки от мен, за да попита с възможно най-високия шепот, който някога съм чувала, дали си сигурен, че ти си бащата…

— А аз й се разкрещях, че ако пак каже подобно нещо, никога няма да й проговоря…

— Да, и разбира се, баща ти започна да я защитава, като каза, че имала право да пита, тъй като никой всъщност не знае много за мен и е възможно да се опитвам да те вържа…

— А аз му се разкрещях, че са само на секунди от това да изляза и да не ме видят повече.

— О, да, така беше, но ако погледнеш отвъд това, мисля, че мина толкова добре, колкото можеше да се очаква. Майка ти ме прегърна, след като и двамата се успокоиха.

— А татко ми стисна ръката.

— Видя ли? И двамата успяха да кажат, че с нетърпение очакват да станат баба и дядо, но просто се шокирали, защото още не сме женени. Искам да кажа, че се разминахме доста леко.

Гаденето в стомаха ми се надигаше и спадаше, надигаше се и спадаше, сякаш органите ми сърфираха из Северно море по време на буря.

— Така е — заключи Джоел. Никога не го бях виждала такъв; сякаш досега потиснатият гняв заради отношението на родителите му към мен се изля от него изведнъж. Сякаш стените на къщата им се разтрепериха, когато се развика. Никога не го бях виждала да крещи на родителите си.

— Ясно, според теб колко време ще ни трябва да стигнем до къщата на родителите ми оттук? — попитах го аз.

Той се извърна смаян към мен.

— За какво говориш?

— Няма да изкарам още един такъв ден, приятел. Напрежението преди това, пътят до там, после им казваме… не, няма да мога да го направя отново. Отиваме у нашите сега и им казвам, а после се прибираме, лягаме и не ставаме повече. Защото твоите родители са аматьори в сравнение с моите в такива ситуации. Аз съм на двайсет и нещо, неомъжена, а другият не е лекар, адвокат или премиер — не си виждал какво означава лошо родителство в действие, докато не кажеш на Нземи, че си бременна и неомъжена. Не е съвпадение, че сестра ми живее толкова далеч — тя се премести в Япония, защото така няма да се чувства толкова виновна, че не общува с тях.

— Оххх — изстена Джоел. — Добре, дай ми минута да се съвзема. Не мисля, че все още мога да шофирам. Не мисля, че дори мога да дишам нормално. — След като се потупа по гърдите, за да накара дробовете си да проработят, той се обърна към мен с извинителна усмивка. — Чудесна двойка сме, нали?

— Аха.

— Трагичното е, че винаги съм смятал, че се разбирам с родителите си, докато не стана онова с Кеймбридж. Аз им поднасях разочарование след разочарование. Въпреки това винаги съм успявал да се справя с тях. Всъщност дори си мислих, че сега ще са щастливи.

— Те ще бъдат. По свой си начин. Също като моите родители. А когато бебето се появи, ще искат да вземат участие. Може да не са щастливи коя с майката, но ще са щастливи за бебето.

Големите пръсти на Джоел посягат към запалването, но не го докосват. Вместо това се преплетат в моите.

— Наистина го мислех, Фрони. Ако родителите ми някога поискат да избера между теб и тях, ти ще спечелиш, дори без да се замислям.

— Знам. Абсолютно го знам. И аз бих избрала теб пред всеки друг.

— Нека никога не ставаме като тях. Фрони. Знам, че е ужасно да го мисля, камо ли да го кажа, но не искам децата ми да преживяват подобно нещо. Ние ще направим всичко по силите си да ги оставим да правят своите грешки и да им помагаме да съберат парчетата след това.

— Ще ти припомня този разговор, когато наказваш детето си за нещо в бъдеще.

— Направи го. Обещай ми, че ще го направиш. Не искам никога да забравя колко ужасно е това чувство и не искам децата ни да го изпитват.

— Разбрахме се. Е, ще тръгваме ли към следващата среща?

— Да. Към пробива отново, храбри мои!^[1]

— Отново.