Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (33)

Тридесет и втора глава

— Телефонът! — казвам на Фийби, когато влизам в къщата.

Дори не си свалям палтото, хвърлям лаптопа и чантата си на дивана и заставам пред дъщеря си с протегната ръка.

Зейн вдига поглед от телевизора и се обръща към мен. Ужасен е от гнева, който кипи в гласа ми. Никога не говоря така, дори преди да започна да се опитвам да се държа като Джоел, да го запазя жив за тях, като се старая да реагирам, както би реагирал той. Никога не съм показвала такъв гняв.

Леля Бети, бляскава с тупираната тъмночервена перука и червило в същия цвят, сваля електронната цигара и се кокори към мен. Фийби вдига глава от екрана в ръката си, опитва се да реши как да реагира.

— Телефонът! — изревавам аз.

Тя плахо го слага в ръката ми, дори не се опитва да свали батерията.

— Качвай се горе. С теб трябва хубаво да си поговорим.

Широко отворените очи политат първо към Зейн, а после към леля Бети, чуди се дали някой от тях ще се застъпи за нея. Те не го правят, разбира се. Зейн гледа филм с насилие, леля Бети е с електронната цигара в ръка — и двамата ще си имат свои проблеми.

— НЕ МЕ ЛИ ЧУ? — крещя й аз, тя става от мястото си и взима стълбите нагоре по две. Завъртам се бавно към другите двама нарушители в тази къща.

— Ти — соча Зейн. — Никаква телевизия две седмици. Казах ти, че не искам да гледаш филми, които са забранени за деца под дванайсет години, но ти не ме послуша, затова никаква телевизия две седмици. И това включва електронните игри. — Завъртам се на място. — А пък ти… — тръгвам към леля Бети. — Казах ти нещо за това. В тази къща не се пуши. — Дърпам цигарата, но тя не я пуска, бори се с мен, стиска я като спасително въже. Шейсет и шест годишните й ръце, макар и костеливи и сбръчкани като потъмнял от времето пергамент, са силни и няма да се дадат лесно. Накрая успявам да издърпам цигарата от пръстите й. Тя ме поглежда ококорена като Фийби, не може да повярва какво съм сторила.

— Дете, не можеш да очакваш от мен да излизам навън всеки път, когато имам нужда от едно дръпване. Там е студено. Наистина ли очакваш жена на моята възраст да излиза на студа?

— Ти наистина, наистина ли искаш да пушиш в къщата? — питам аз.

— Да, дете, да.

— Е, тогава не трябваше да ги принуждаваш да те гонят от единственото място, където можеше да правиш каквото си поискаш и където си поискаш, нали?

Тя се обляга назад и ме оглежда от глава до пети, сякаш е наранена от думите ми. Наранена? Съмнявам се. Изненадана — абсолютно.

— Зейн — казвам с по-нормален тон.

— Да, мамо? — отвръща той, вече прав.

— Моля те върви се приготви, с леля Бети ще идете да купите риба и картофки за вечеря.

— Да, мамо — казва той и изхвърча от стаята.

— Ти имаш ли проблем с това? — питам леля Бети.

— Не, не — отвръща тя бързо. — Аз ще платя.

— Предполагам, че по някое време и по някакъв начин аз ще платя, но все пак благодаря за предложението.

 

 

Фийби си мисли, че като се крие под завивките, ще се спаси, че ще видя, че се опитва да се скрие от света, като се свива под юргана с морски пейзаж, и ще уважа този жест; ще я оставя на мира.

Тя не обръща внимание на моето почукване по вратата, затова влизам направо. На прозорците на пет отделни нишки висят останалите кристални пеперуди, които наниза за кухнята. Те улавят светлината, докато се въртят нежно, хвърлят малки, мимолетни цветни петна по стените и карат цялата стая да изглежда така, сякаш танцува. Не влизам често тук. Опитвам се да уважавам личното й пространство, да й се доверявам, че няма да трупа мръсни чинии и чаши, че ще разпределя прането си, ще поддържа вещите си чисти заради самата нея, а не защото аз искам така. Често сядам пред стаята й, чакам я да заспи и шепна „Обичам те“ на дървената врата, с надеждата, че тя ще пренесе посланието ми към въздуха в стаята и то ще се разтвори в ума й, докато спи.

Аз никога не съм имала лично пространство, никога не ми бе позволено да имам тайни, всичко, което правех, минаваше през щателен оглед, и не исках това за Фийби. Исках между нас да има повече искреност и близост, каквито никога не съм имала с майка си.

— Не можеш да се скриеш от това — казвам й, като сядам на офис стола й и се завъртам към леглото. — Няма как да се скриеш от това сега, Фийби, затова ще съм ти благодарна, ако седнеш и говориш с мен.

По пътя към дома кръвта ми се загряваше и вече кипеше, когато се втурнах през вратата. Все виждах лицето на Джоел, толкова спокойно и мирно, но и белязано от агонията на последните му мигове; все преживявах момента, когато спрях да си усещам пръстите и онази купа с къпини падна от ръцете ми; все си спомнях как видях репортерите пред следствието, чакаха ме, когато отидох за първия разпит и трябваше да кажа на таксиметровия шофьор да продължи да кара, защото нямаше да мога да го понеса (знаех, че Фин и родителите на Джоел ще ме чакат, но просто не можах). Все си мислех каква глупачка съм да й дам толкова много свобода, когато времето минава, а заплахата от моята преследвачка, убийцата на Джоел, става все по-голяма. Не съм получавала нищо от нея от два дни. Това ме плаши, изнервя ме, че е някъде там и аз не мога да отида в полицията, защото се опитвам да опазя Фийби. А Фийби взима решения, без да си направи труда да ми каже.

— Фийби — казвам заплашително. Ръцете й бавно се размърдват под завивката към горния й край и тя я сваля толкова, че мога да видя кестенявокафявото сияние на четиринайсетгодишната й кожа, красивите ябълки на бузите й, миниатюрната версия на моя нос, двете тъмнокафяви устни, съвършено правите линии на косата й, събрана на две опашчици.

— Значи каза на Деймиън, че си бременна? — питам аз.

Очите й, които досега се взираха непокорно в покрития със сияещи звезди таван, се разширяват от тревога.

— Той ли е бащата? — питам аз.

— Не! — отвръща тя с отвращение. — Нали знаеш, че е Къртис. — Лъжа. Но не й се разкрещя вам.

— На кого още си казала?

— На никого. — Лъжа.

— А защо каза на него?

— Той ме попита, защото ти вече си казала на Имоджин. — Лъжа.

— Не съм казала на Имоджин. Исках, защото господ знае, че имам нужда да поговоря с някого, когато толкова неща ми се струпаха на главата, но не го направих.

— Ти каза обаче на чичо Фин. — Отклонява темата.

— Да, казах му. Бях в шок и му казах.

— Видя ли?

— Какво да видя? Че дъщеря ми не иска да говори с мен? Че когато все пак говори, изрича само лъжи? Че отново съм ужасена какво може да се случи? Да, това го виждам.

Тя свива устни и присвива очи, сякаш се опитва да прочете нещо на тавана.

— Защо каза на Деймиън, че си бременна?

— Защото… защото исках да разбера какво е да го изречеш отново на глас. Понякога не ми се струва реално и исках да знам как ще прозвучи. — Истина. Най-после истина.

— Изобщо реши ли какво ще направиш? Защото от това, което Деймиън е казал на майка си, излиза, че си решила да продължиш бременността.

— Не съм казвала такова нещо! Казах му, че съм бременна. И той каза: „О, майка ти сигурно е бясна.“. Това беше. — Пак истина.

— С какво мога да ти помогна? — питам я. — Мога ли да направя нещо, за да ти помогна да вземеш решение?

— Не! — ръмжи тя. Отвращение. Защото спрях да й викам, защото спрях да съм плашеща и строга, тя се връща към отвращението.

— Добре тогава — казвам. Много ме боли, че мисли за мен така, че не съм достойна да говори с мен. Че може да седне в кухнята и да каже нещо на старата си леля, но не и на мен. Няма да й се развикам заради това. — Е, знаеш къде да ме намериш, ако решиш да поговорим.

Тя изсумтява с присмех.

— Но, Фийби, скоро трябва да идем пак при лекарката. Знам, че това те плаши, но трябва да решиш дали ще започнеш да пиеш фолиева киселина и да направим първото сканиране, за да проверим дали всичко е наред, или ще се наложи да запишем час за друга процедура. Каквото и да решиш, просто помни, че ще те подкрепя на сто процента.

Очите й се извиват към левия край на тавана, като опит да блокира дразнещия шум, който издава майка й.

— Ето ти телефона — казвам й, изправям се и го оставям на бюрото й. — О, и между другото, отивам долу да се обадя на господин Брумсгроув, за да му кажа, че утре се връщаш на училище. Ти и Зейн утре се връщате на училище.

— Но…

— Утре отивате на училище и после ще ви взема след клуба за домашни.

— Но…

— Да?

— Нищо. Добре.

 

 

Луис мълчи известно време, когато му казвам, че Фийби се връща на училище на сутринта. После казва:

— Щом смяташ, че така ще е най-добре.

— Мисля, че ще е най-добре да не стои у дома и да бездейства — отговарям.

— Тя вече реши ли какво ще…?

— Не ми е казала. Освен това твърди, че не е казала и на никого другиго. А Къртис, той знае ли?

— Доколкото знам — не.

— Не се заблуждавам, че това ще остане в тайна задълго, особено ако започне да проявява симптоми, но мисля, че ще е най-добре да продължи с училището, докогато може. — Звуча като истински родител. Твърдо и решително, а не изплашено и объркано.

— Съгласен съм — казва той. — А… изчакай малко. — Усещам някакво движение, вероятно отнася телефона другаде.

Аз изминавам разстоянието до малката лавица в коридора и притискам телефона с брадичка и рамо, за да прегледам последната поща. Още един кремав плик без клеймо лежи сред сметки, флайъри и брошури, които са избутани през вратата. Още едно писмо от жената, която съсипа живота ми.

— Здрасти, извинявай — казва Луис и аз се стряскам. Не съм осъзнавала колко силно съм се концентрирала върху скъпия плик в ръцете ми. Вадя слушалката от позицията й на рамото ми и я държа с ръка до ухото си, а с другата ръка стискам писмото.

— Здрасти — отговарям.

— Аз… ъ… Може ли да те видя? — пита той. — Насаме.

Моят отговор е да въздъхна продължително.

— Не го правя много често, Сафрон. Запознахме се при злощастни обстоятелства, но аз все пак искам да те видя.

Трябва да кажа „не“. Вместо това казвам:

— Как умря жена ти?

Ако някой ме беше попитал това, след като съм го поканила на среща, щях да затворя. Честно казано, това е ненужно вмешателство. Нямам никаква причина да го питам, освен може би, за да го изпратя там, където неговият въпрос ме изпрати, да го накарам да осъзнае, че не е толкова просто, че да отговориш с „да“ или „не“.

Луис мълчи няколко минути, те тиктакат силно в главата ми, докато чакам отговора му или Зейн и леля Бети да се върнат с нашата риба с картофки.

— Трябва да затварям — казвам. Той не иска да отговори и не е длъжен да го прави.

— Не, не, не затваряй. Тя умря от цироза на черния дроб. Заради алкохол. Беше много трудно, за всички.

— Много съжалявам.

— Вината ли ги пречи да кажеш „да“?

— Може би.

— Имам предвид вината за начина, по който той е умрял. Отговорна ли се чувстваш?

Очевидно е, че ще се чувствам виновна заради възможността да излизам с някой след Джоел, но не е толкова очевидно, че се чувствам виновна за начина, по който той умря. А аз се чувствам. Това е вина, която разбърква постоянния казан с гадене в дъното на стомаха ми; смесицата от жлъчка и опустошение, която никога не си отива, колкото и пъти да повърна. Не го казвам на никого, защото те ще ми отговорят, че не съм виновна аз, че не бива да се обвинявам, че убиецът е виновен, не аз. Ще кажат всички тези неща и няма да имат представа за какво говорят.

— А ти? — питам аз.

— Да. Искам да ме беше обичала достатъчно, за да се откаже от пиенето, преди да се стигне дотук. Искам да бях успял да я накарам да разбере какво причинява на Къртис, като продължи да пие, въпреки че беше болна. Ще ми се да бях достатъчно силен, за да взема Къртис и да си тръгна, за да не става свидетел на края й. Чувствам се много виновен.

— Ясно, да. Може да се срещнем някой път, скоро.

— Тази вечер твърде скоро ли е?

— Да — смея се аз, — твърде, твърде скоро.

— Е, да не го отлагаме прекалено, нали?

— Добре. Дочуване, Луис.

— Дочуване.

Плъзгам пръсти под капачето на плика и се стягам за онова, което ще видя вътре. Нейните писма не ме плашат, те са за предпочитане пред това да се опитва да влезе у дома или да похарча почти две хиляди паунда за нови гуми и сервиз, и безумните обяснения, които дадох на семейството си.

Сега в плика има само една снимка.

 

 

Онзи ден.

Пръстите ми са сковани, тялото ми е сковано, цялото ми същество внезапно остава без въздух. Десетки малки къпини падат по земята, чува се трясъкът на бяла керамична купа, която се стоварва върху бяла керамична плочка.

 

 

Снимката лежи на дъските с цвят на клен в коридора. Снимана е с мобилен телефон, затова качеството не е идеално: изображението е леко размазано, но е достатъчно ясно, за да видя каквото трябва да видя.

Фийби и Джоел стоят и разговарят пред паркинга на търговския център „Чърчил Скуеър“ в деня, в който той умря.