Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (32)

Тридесет и първа глава

— Какво смяташ, че трябва да направя, лельо Бети? — пита Фийби.

Те очевидно не знаят, че съм тук. Защо да съм? Защо някой ще седи в малката тоалетна зад кухнята, освен ако не се е натъпкал току-що с толкова храна, колкото може да поеме, бутал я е с шепи в устата си, наплюскал се е до крайност, за да потуши всяко чувство, за да скрие всяка неприятна мисъл с всяко преглъщане, а после е повръщал, докато му се разрани гърлото, докато очите му протекат и гърдите го заболят от напъването? Защо някой ще се е свлякъл на пода, неспособен да помръдне от изтощение, ужас и отвращение от стореното? Треперещ, защото сърцето му сякаш ще спре всеки миг.

Възможно най-тихо премествам все още треперещото си тяло, докато гърбът ми се обляга на бялата врата.

— Никой не може да ти каже, дете — отговаря леля Бети. Чудя се защо са още будни. Мислех си, че само аз не мога да спя. — Ти си дете, но в тази ситуация трябва да вземеш решение като зряла жена.

— Мама все ми казва какво да правя, мислех си, че ще ми каже и сега.

— Майка ти не може да го направи. Това е твоят живот и твоето тяло, майка ти не може да избира вместо теб.

— Но аз не знам кой избор е най-добрият.

— Няма лесен избор — казва леля Бети. — Имаш три основни варианта, нали?

— Да.

— Да запазиш бебето, да го дадеш за осиновяване, аборт.

— Да.

— Кой ти се струва инстинктивно правилният за теб? Нека така да го кажем.

Фийби мълчи известно време.

— Не зная. Всеки път, когато мисля за един от тях, някой друг ми се струва по-добър.

— Дете, ти си на четиринайсет. На тази възраст няма добър избор. Всеки от тях ще тежи много на съвестта и сърцето ти. Единственото, което можем да направим в тази ситуация е да решим с кой от тях ще ни е най-лесно да живеем.

— Не знам какво означава това и не знам какво да направя — казва Фийби. Инстинктът ме кара да хукна към нея, да я прегърна, да й кажа, че всичко ще е наред, че заедно ще направим най-доброто за нея.

— Ще ти кажа една тайна на възрастните, скъпа — и ние не знаем какво да правим. Никога не знаем какво да правим. Преструваме се, че знаем, докато нещо проработи.

— Татко винаги знаеше какво да направи — казва тя.

— Ако вярваш в това, ако наистина вярваш, значи си най-голямата глупачка, която съм срещала — казва през смях леля Бети и аз си представям как клати глава. — Баща ти винаги знаел какво да направи. Ха-ха! Не съм чувала по-голяма глупост през живота си. Никой никога не знае какво да прави. Никой. — Представям си я как продължава да клати глава. — Освен мен. Аз винаги знам какво да правя. Постоянно.

Чувам стържене на дърво по плочките.

— Ще ми помогнеш ли да се кача по стълбите? — пита леля Бети.

Столът на Фийби също изскърцва, когато го избутва назад. Колко пъти съм ги молила да не правят така? „Много“, би казала в отговор на този въпрос по-малката Фийби. — Много, много, много пъти.

— Дете, ти не знаеш каква си късметлийка — казва леля Бети, докато върви към вратата. — Познавам момичета, чиито родители биха ги изхвърлили в секундата, в която разберат, че са бременни. А доколкото познавам майка ти, обзалагам се, че дори не ти се е разкрещяла. Ти си късметлийка, късметлийка, късметлийка.

— Но тя не… — Гласовете им изчезват в къщата, далеч от мен и не мога да ги чуя, не успявам да разбера какво не съм направила, че дъщеря ми да ме намрази така.

След известно време се надигам, треперенето отслабва, докато се изправям, и е заменено от замайване, защото кръвта се спуска от главата ми.

Горе не обръщам внимание на многоцветните стикери „Не влизай“, залепени по вратата на Зейн, и отварям внимателно. Внимателно прекосявам стаята до леглото му. Моето малко момче, което ми каза в деня на погребението, че знае, че вече той е мъжът в къщата, се е разперило в леглото. Ръцете му са широко отворени, горнището на синята пижама се е вдигнало чак до средата на гърдите му, лятната завивка се излива на килима като вода от ръба на водопад.

Изглежда като баща си. Той имаше такива бузи, дълги мигли, такива пълни устни. Хубаво е да го видя да спи така — свободен, разтворен. След като Джоел… След това той все спеше свит като малка топчица, отчаяно се опитваше да задържи света надалеч в съня си; ужасен, че опасностите някак ще намерят начин да проникнат отново в живота му. Радвам се, въпреки опита за взлом и след като гумите ми бяха нарязани, той все пак е достатъчно добре, за да е свободен в съня си.

Исках да го видя. Да го погледна и да се запитам как ли съм разочаровала и него.

 

 

Точно сега ми се иска да се разходя по плажа.

Много ми се иска да изключа компютъра, да отблъсна стола назад, да си взема палтото, чантата, лаптопа, купчините папки и да изляза оттук, да помахам на охраната и да тръгна по улицата, да свия зад ъгъла; да си пробивам път през тълпата и да се спускам все по-надолу по хълма, винаги с влажния, синкав хоризонт пред очите, докато не се озова там. Ще прекося улицата, ще намеря стълби надолу, а когато сляза, ще спра и ще събуя обувките си. А после… Цялото ми тяло ще ликува от хладната гладкост под стъпалата ми; ще се свие от лекия шок, а после ще се отпусне в наслада. Ще стигна до водата, всяка стъпка ще е нова поредица от шок и отпускане, докато не застана на тъмния мокър пясък, за да чакам морето да се втурне към мен, за да обгърне стъпалата и глезените ми. Това е смисълът да живееш до морето: можеш да се отбиеш по всяко врете, да му позволиш да се закача и играе с краката ти, с глезените, прасците и с бедрата, с дупето и кръста, с гърдите, врата и с главата.

Като много неща от Онзи ден насам, слизането до брега вече е невъзможно за мен.

 

 

6 месеца след Онзи ден (април, 2012)

Стъпалата ми, покрити с груба, занемарена кожа, започнаха да изчезват във влажната пясъчна част от брега, малките вълнички морска вода се втурваха периодично да покрият краката ми със студени пенести локви. Ако останех тук достатъчно дълго, пропорциите щяха да се променят, морето щеше да продължи да идва и да си отива, като се застоява малко повече всеки път, докато постепенно изпълни тази част от плажа; покрива го и го разкрива, покрива го и го разкрива, докато спре да го разкрива и го покрие напълно.

Ако останех тук достатъчно дълго, щях да мога да изчезна също като Джоел. Пак се зачудих, както всеки път, когато правех това, кое ще е по-болезнено — начинът, по който той си отиде, или начинът, по който ще си ида аз. Пристъпих напред, после пак и пак, първо изчезнаха стъпалата, после глезените, накрая прасците. Чантата на лаптопа беше с мен, натъпкана не само с компютъра, но и с доклад, който трябваше да напиша, и други неща за редактиране. Чантата, която едва успях да затворя заради цялата работа, която трябваше да свърша вечерта. През тялото ми бе препасана дамската ми чанта, също пълна, натъпкана и тежка с най-необходимите наноси на ежедневието ми. Някъде на камъчетата зад мен бяха обувките ми. След нея останаха само обувките — ще кажат. — Всичко друго взе със себе си.

Не исках да чакам морето да ме превземе, да замени въздуха около мен с вода, исках да бъда активна, да вървя напред, да продължа да се движа, докато започна да плавам. Не, нямаше да плавам, защото бях тежка, тежеше ми новият, изпълнен с проблеми живот. Нямаше и да плувам, защото нямаше да мога да движа ръце и да се боря за живот, тъй като дори да се освободях от нещата, които носех, почти не мога да плувам. И не бих си направила труда. Щях да позволя на морето да прави каквото поиска.

Краката ми отново се втурнаха напред. Готови да го направят, да влязат в морето и да изчезнат.

Лицето на Фийби, малък, слаб, невинен овал, потрепна пред погледа ми. Лицето на Зейн, по-малко, по-кръгло, но също толкова невинно, се появи до нейното. Лицето на Джоел също се материализира.

Сякаш бих могла. Сякаш бих могла да им причиня това.

Намери нещо друго — казах си с необичайна нежност. Толкова бях свикнала да чувам мислите си, които ме гълчат, упрекват ме, напомнят ми, че не съм достатъчно добра, че се сепнах от добротата на тази мисъл. Сякаш говорех на някой друг. — Не идвай повече на брега, не го прави повече. Намери нещо друго. Не си го причинявай повече.

Вътрешният глас, тази почти любяща версия на моето аз, бе прав. Аз не можех да изоставя децата си, но самият порив беше разрушителен, той откъсваше парченца от душата ми и тя се износваше, както морето изглажда грубите ръбчета на камъчета, и вероятно щях да изгубя воля за живот. Исках да умра, но не бях склонна към самоубийство, исках да бъда с Джоел, но не достатъчно, за да направя нещо по въпроса. Ако не намерех нещо друго, щях да стана човек, който брои отредените му на този свят дни и не успява да се радва на живота си. Не бива да се съществува така.

Кракът ми се подхлъзна малко по наситения с вода пясък, когато отстъпих назад, ръцете ми литнаха нагоре, за да защитят лаптопа от морето, и запазих равновесие. Внимателно се обърнах на пети, наслаждавайки се на усещането от потъването им в пясъка, как парченца от миди се забиваха в стъпалата ми, и поех нагоре по брега. Трябваше да намеря друг начин да се справя, друг начин да се свържа със света.

Два дни по-късно целунах Фин.

 

 

Понякога ми се иска да можех да си отида и да бъда с Джоел, дори само за малко, и да не трябва да се оправям с всичко тук. Именно невъзможността да ида на плажа ме принуди да го търся на други места. Реших, че като довърша готварската му книга, ще се свържа с него, ще намеря идеалната смес от вкусове, която ще ми напомня какъв беше, какво беше да съм с него. Дори нямах шанс да измисля нещо ново, да опитам нещо ново, откакто преди шестнайсет дни ме извикаха в училище. Търсенето ми на Джоел беше прекъснато от реалностите на ежедневния живот и от факта, че убийцата му ме преследва.

Имоджин стои пред сградата, в която работя. Взира се във фасадата, сякаш ще влезе или чака някого. Когато придърпва решително чантата на рамото си, осъзнавам, че е чакала мен.

— Извинявай — казва тя, преди да реша какво изражение да добия и дали да кажа „здравей“, „здрасти“ или „мен ли чакаш“?

— Понякога съм много устата и всезнаеща крава — продължава тя. — Много съжалявам. Не биваше да ти казвам всички онези неща. Нищо чудно, че ти криеш неща от мен, защото не си използвам мозъка, преди да си отворя устата. — Доста драматично, мисля си, пъстрите й очи са пълни със сълзи. — Смятам, че се справяш чудесно с децата и не мога да повярвам, че намекнах обратното. Мисля, че си прекрасен родител, и знам, че ще бъдеш и прекрасна баба.

— Моля?

Все така драматично, тя се озърта, пристъпва към мен и снишава глас:

— Деймиън ми каза, че Фийби е… — гласът й спада почти до шепот — бременна.

— Деймиън ти казал? Деймиън? Защо Деймиън ще ти казва това?

— Моля те, не се ядосвай — започва тя с увертюра. Децата правят така, когато знаят, че ще чуя нещо, на което може да се отвърне единствено с ядрен взрив. — След събота го помолих да й се обади, защото преди бяха близки. Казах му, че ще е мило от негова страна да се поинтересува как е тя и в течение на разговора да я попита какво мисли за евентуална връзка между теб и учителя й. Извинявай, знам, че не биваше да се намесвам така, но ужасно много исках да срещнеш някой мил човек. Виждам колко си самотна понякога, а Луис изглежда идеален.

— Та значи по време на този разговор Фийби просто ей така му е казала, че е бременна? — Като знам, че аз трябваше да ида до училището, за да разбера, като знам как избухна в сълзи, когато си помисли, че съм казала на леля Бети, като знам колко се страхувах да не я травмирам, ако разбере, че съм казала на Фин, като знам, че с мен почти не говори, тя все пак е решила да каже тази новина на един почти непознат? Както и да остави и него, и Имоджин с впечатлението, че смята да продължи бременността. — Защо ще го прави?

— Те са близки.

Или той е бащата.

— Сега, след като научих това, се чувствам ужасно заради разговора ни онзи ден. Ужасно. Не биваше да ти казвам онези неща, не бива дори да ги мисля. Предполагам, исках да разбереш, че няма да си толкова самотна, ако дадеш шанс на Луис. Не биваше да поставям под въпрос качествата ти като родител. На твое място щях да откъсна главата на онзи, който ми причини подобно нещо.

— Благодаря, Имоджин, за извинението. Но точно сега искам да се прибера и да поговоря с дъщеря си.

Дори не изчаках отговора й, преди да мина покрай нея и да забързам по улицата към паркинга.

Такава съм глупачка. Не я притискам, давам й време да помисли какво иска, вместо да й наложа волята си и да я принудя да говори с мен. Тя през цялото време е правила кроежи, заговорничила е зад гърба ми също като преди. Няма никакво уважение към мен. Тя знае, че много се страхувам да не изгубя обичта й, вероятно несъзнателно усеща, че не искам да ме чувства така, както аз чувствам моята майка, но аз буквално позволих да й се размине за убийство.