Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (30)

Двадесет и девета глава

— Няма да те изпращам до вратата — казва Луис, когато спираме пред дома ми. Той не е угасил двигателя. — Нали знаеш, за всеки случай.

Искам да го целуна. Толкова бих искала да го целуна и да видя какво ще стане после, в момента се чувствам невероятно спокойна, така спокойна, че съм способна да го направя. Но не мога, разбира се, защото устата ми е пълна с вкус на повръщано. Изплакнах я с вода, но съм сигурна, че ако някой се приближи, ще усети киселата миризма на онази, която съм всъщност.

— Нищо лично — казвам му. — Наистина не е. Аз всъщност… всъщност доста те харесвам.

Чертите на лицето му, напрегнати от усилието да поддържа неутрално изражение, се отпускат и той си позволява лека усмивка.

— Не останах с това впечатление.

— Ти си вдовец, сигурно разбираш колко е трудно, когато срещнеш някого и пред теб се разкриват толкова възможности, но дори не си позволяваш да ги обмислиш, защото така ще се лишиш от част от онзи, когото си изгубил. Мисълта да изгубя дори малко от Джоел… е невъзможна за мен. Как се казваше жена ти?

— Хали — отвръща той, става мрачен и резервиран.

— Ти май ми каза, но тя кога…?

— Преди четири години.

— Беше ли болна, преди да умре?

Кима замислено.

— Да, беше.

— А оттогава излизал ли си на срещи?

— Излизал съм.

— Кога усети, че е дошъл моментът, в който вече можеш да се виждаш с други жени, без да се чувстваш ужасно виновен от самата мисъл, че някой те привлича?

— Ще ти кажа, когато се случи.

— Е, щом и за теб е така, значи разбираш какво ми е?

Черно-кафявите очи внимателно обикалят чертите ми, докато не спират на устните.

— Може ли да те целуна? — пита той.

Залива ме вълна от смущение и унижение.

— Много бих искала, но… не се спогодихме с храната тази вечер и когато отидох до тоалетната, аз… Целувката няма да е много приятна.

— Ясно — казва той. На устните му танцува усмивка. Не ми вярва.

— Вярно е. — Наложи се да пропусна малката подробност, че съм го направила, защото се принудих да ям, за да докажа, че нямам хранително разстройство.

— Разбирам — казва той, сега веселието се премества в очите му и усмивката става огромна. Поне му е забавно, а не обидно, че лъжа за повръщането, за да избегна целувката.

— Освен това — казвам след поглед към къщата, — ако не бъркам, дъщеря ми е в спалнята ми, седи до прозореца и гледа, за да се увери, че просто сме били поканени заедно на вечеря, а не сме излезли на среща. Последното, от което Фийби и аз се нуждаем сега, е още един проблем. — Освен това тя е някъде наблизо и наблюдава. Запомня, за да го напише в писмо.

С видимо усилие господин Брумсгроув успява да не се огледа.

— Е, да, така е. Тогава следващия път?

— Следващия път — съгласявам се аз. Казвам го, но това не означава нищо. Не ме задължава с нищо. — Може би.

Той отново се усмихва развеселен.

Поне смята, че е смешно.