Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (28)

Двадесет и седма глава

Майката на Джоел… просветва на мобилния ми, когато влизам в къщата.

Сигурно е отчаяна — никога не се обажда на мобилния ми. Домашният телефон е предпочитаният й метод за комуникация, защото се надява някое от децата да вдигне и да избегне разговора с мен.

 

 

Онзи ден.

След няколко фалстарта Зейн и Фийби заспаха на моята страна на голямото легло, след като хлипаха във възглавниците си. Аз излязох тихо от стаята и затворих вратата. Отчаяно се нуждаех да съм навън, да усетя въздуха по кожата си, да си напомня, че все още дишам. Нямах чувството, че дишам, всичко сякаш течеше около мен и аз бях помитана от него, без да мога да му повлияя. Исках някакво сетивно напомняне, че продължавам да съм функциониращо същество.

Спуснах се по стълбите и видях, че Фин седи на второто стъпало, увесил глава на ръцете си, раменете му се тресяха силно. Чу ме и се изправи, обърна се към мен. Кожата му беше на петна, истинска карта от сълзи и болка, солидното му тяло трепереше. Прекосих разстоянието между нас, на стъпало над него, го прегърнах.

Той беше тук от часове, говореше с хората, вдигаше телефона, изпращаше съобщения, справяше се с нещата, с които аз не можех да се справя. И накрая дойде време и за него.

Почти потънах в него, когато прие утехата ми, плачът му разтърсваше и двама ни. Не можех да продумам, но той бе разбрал, че искам да го успокоя. Целунах го по темето, докато го галех по врата.

И тя ахна. Лек, тих шум, което изскочи от начервените й устни, но го чух и я погледнах. Стоеше на прага на дневната, беше още с палтото, затова предположих, че са пристигнали скоро. Фин сигурно ги беше пуснал и ги бе оставил, защото ако мен силно не харесваха, него ненавиждаха.

Знаех какво си помисли, но нищо чудно, ако смяташ снаха си за пълен боклук и че най-добрият приятел на сина ти му е провалил живота.

Майката на Джоел си имаше съпруг, който да я прегръща, Фин си нямаше друг, освен мен и най-важното в момента беше да съм до него.

 

 

Денят след Онзи ден.

Тя стоеше до мен в кухнята. Въпреки че стаята бе просторна, тя застана точно до мен, докато изливах вряла вода в две чаши, за да направя кафе за нея и съпруга й. Държеше млякото в ръка.

— Това, което видях снощи, не ми хареса — каза тихо тя, сякаш някой можеше да ни чуе в бедствената тишина, изпълнила къщата. Сякаш това имаше някакво значение след случилото се през последните двайсет и четири часа.

Но за тях най-важно беше привидното. Те бяха дошли не защото искаха да са с нас, не за да прегърнат внуците си, нито да бъдат близо до него, а защото това се очакваше от тях. Трябваше да ги видят тук. Вероятно беше и заради шока; неспособни да повярват на случилото се, те бяха фокусирали това неверие върху моите грешки.

— Знам — казах. — Съжалявам, Елизабет. — За първи път я наричах по име. Иначе се обръщах към нея с „госпожо Макълрой“, за да покажа респект и да се опитам да спечеля одобрението, за което копнеех. Това вече нямаше значение. Сега бяхме равни, старите роли вече нямаха значение, защото човекът, когото обичахме и който неволно ни беше събрал, го нямаше. Макар да бяха минали само няколко часа, ние внезапно вече бяхме предефинирани. Това означаваше, че мога да я наричам „Елизабет“. — Съжалявам, че изгуби сина си. Сигурно нямаше да мога да дишам, ако се беше случило на мен. — Оставих чайника на поставката му и преместих чашите с кафе към нея. — Заповядай, може да сложиш млякото. Ще поговорим по-късно.

Тя беше изненадана. Мислеше си, че ще съм същата както винаги, че ще продължа да се затварям в опит да спечеля одобрението й до края на вечността, че те ще могат мълчаливо да ми напомнят, че са се надявали Джоел да беше срещнал жената, която ще преобърне живота му, като го накара да изпълни потенциала си, за да стане нещо.

Исках да й кажа: Онази Сафрон вече не живее тук — но не го направих, защото скоро щяха сами да го разберат.

 

 

Майката на Джоел… настоява телефонът ми. Натискам бутона за отхвърляне. Твърде параноична съм обаче, за да не изслушам съобщението, защото може да се е случило нещо.

Сафрон, здравей, аз съм. Бихме искали да ви посетим, ако е възможно? Обади ми се при първа възможност.

Когато адът замръзне, отговарям й мислено. Но знам, че ще е по-скоро. Няма как иначе.

Петък, 26 април

(за днес)

Сафрон,

Той липсва ли ти? В миговете между вдишванията мислиш ли, че не можеш да продължиш, защото той твърде много ти липсва?

През последните дни постоянно мисля за това и не съм сигурна, че той наистина ти липсва.

Видях те на улицата в понеделник вечер с онзи мъж. Измъкна се от къщата, държахте се за ръце, прегръщахте се, спорехте. Твърде страстно. Твърде неуместно. Подразних се, че ти, която се представяш за негова вдовица, се държиш така, а аз не получавам нищо. НИЩО.

Той липсва ли ти? Задай си този въпрос, ако обичаш. Дали наистина, наистина ти липсва, както би трябвало да липсва на жена, която го обича? Или ти липсва, защото светът очаква това от теб?

Мисля, че знам отговора.

Знаеш ли, че в някои страни пребиват с камъни жени като теб?

О