Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (21)

Двадесета глава

— Предполагам, че можем да наречем това първата ни семейна среща за годината.

— Това е първата ни семейна среща по принцип изтъква Фийби. Тя престана да показва неприязън към мен през последните дни и аз не знам дали е защото не споменавам за бременността й, след като излизах с господин Брумсгроув, или защото не иска да ми говори така пред леля Бети, но го приемам с благодарност.

— Добре, както бях любезно поправена от Фийби, това е нашето първо семенно събиране. Бих искала всички да са наясно, че новите обстоятелства означават, че всички ще трябва да показваме повече разбиране и да се придържаме към някои основни правила.

— А ти ще определяш правилата? — намесва се „услужливо“ леля Бети. Тя е с крещящо розова тупирана перука и поради това всичките й дрехи и гримът по лицето й бледнеят.

— Бих казала, че е много вероятно.

— Това „да“ ли е, или „не“? — пита Зейн.

Зейн има свежо лице, с пълни и гладки бузки, махагоновите очи, които е наследил от баща си, са ясни и ярки. Той обича, когато леля Бети е тук, и за първи път от много време не показва постоянно признаци, че се бори с мъката.

— Означава „да“. Защото няма друг възрастен в къщата.

— Ами леля Бети? — пита Фийби. Изненадана съм, че тя не се опитва да поеме тази роля.

Поглеждам леля Бети, която се изляга на дивана с електронна цигара в ръка, а Зейн седи на пода пред нея, облегнат на кафявата кожа на дивана. Фийби е на пода до краката й.

— Майка ти е права, скъпа, аз не съм възрастна — заявява леля Бети.

— Както казах, бих искала да установя някои основни правила, към които ще се придържаме. — На камината зад мен, е снимката на Джоел. Иска ми се да можех да вляза в тази снимка, за да го попитам какво да кажа и как да го кажа. Иска ми се да можех да пропадна в приятна дупка във времето и да си спомня разговора, в който се разбрахме как да направим това. — Бих искала всички да почистваме след себе си. Знам, че обикновено го правим, но напоследък започваме да пропускаме, а аз нямам време да разтребвам след всеки.

Те като че ли са съгласни и кимат замислено.

— После, въвеждам правило да не се внасят никакви мобилни телефони или електронни устройства в кухнята.

Ропот. Чакам протестите на сина ми и дъщеря ми да утихнат, преди да продължа:

— Преди имахме такова правило, но по някаква причина беше изоставено. Искам да се наслаждаваме на храната си, да се концентрираме върху храненето и да се радваме на компанията си. Това са единствените моменти през деня, когато всички сме заедно, затова не искам ти, Фийби, да си в Киберленд, а ти Зейн — в Нинтендо ленд.

— Никой не го нарича Киберленд — мърмори Фийби.

— Или където и да е, искам и двамата да се наслаждавате на присъствието си, както и на моето и на леля Бети, по време на хранене. Ясно ли е?

Кимат неохотно.

— Едно последно правило: никакво пушене в къщата.

Леля Бети, която досега самодоволно кимаше на правилата, като дърпаше от електронната си цигара, замръзва насред кимане. Зейн веднага извива устни, за да скрие смеха, който се надига в него, а Фийби мърмори: „Оле, изгоря“, преди силно да се изсмее.

— Аз не пуша в къщата казва накрая леля Бети. Размахва абаносово хромираното си цигаре към мен. — Това не е пушене, няма дим, само пара. Мога да сменя аромата, ако искаш.

— Не, благодаря ти — казвам аз. — Защото в тази къща няма да има никакво пушене. Включително и пара, или както там го наричаш.

— Но защо? — възмущава се леля Бети.

— Не искам цигари в къщата. Нито пури, или пурети или лули, преди да си измислила още нещо. Не искам децата ми да мислят, че пушенето е нещо, което опрощавам, защото не е така, ясно ли е? Ако искаш да пушиш или да вдигаш пара, ще си причиниш неудобството да излезеш в градината.

— Това е несправедливо, да знаеш — мърмори леля Бети.

— Да, така е.

— А за теб ще има ли някакви правила? — пита Фийби.

— Да, маменце — обажда се Зейн, не ме е наричал така от две години, — ти какво няма да можеш да правиш вече?

Вдишвам с пълни гърди, издишвам толкова дълго, че съм сигурна, че дъхът ми докосва отсрещната стена. Само така мога да ги предпазя. Те няма да харесат това, което ще чуят, но е необходимо. Жената, която уби Джоел, сериозно ме преследва и нямам представа какво ще направи. Чувствах как личното ми пространство е нарушено, когато дръпнах вървите, за да затворя щорите в спалнята, макар че ги държах отворени, за да съм свързана с Джоел, но тя гледа. Не й е достатъчно да ми пише писма, тя трябва и да гледа. Явно се е доближила достатъчно, щом е видяла, че още спя с дрехите на Джоел.

Не мога да позволя на Фийби или Зейн да се разхождат по улиците, докато не разбера какво е решила да прави Фийби с бременността. Щом това стане ясно, ще мога да говоря с нея, да й обясня, че трябва да отидем в полицията, за да им кажем какво знаем и да изтърпим яростта им, че не сме им съобщили по-рано. Дотогава не мога да им позволя да се превърнат в лесни жертви за нея, за да ги нарани по някакъв начин. Това е истинската причина за тази среща. Останалото можех да им кажа по всяко време, но за това имам нужда от цялото им внимание, за да подчертая колко сериозна е нуждата да се държим един за друг и да правят, каквото им кажа.

— Много неща ще се отнасят за мен — казвам аз. — Например да не се прибирам право у дома след работа, защото трябва да взема Фийби от клуба за домашни в библиотеката, а после Зейн от неговия клуб в училище или от дома на Имоджин.

— Не е нужно да ходя на този клуб в библиотеката — протестира тя. — Достатъчно голяма съм, за да се прибера сама.

— Знам, че си, но все пак ще ходиш в библиотеката. Вече те записах.

— Но… — започва Фийби.

— Да, Фийби? — питам аз, но тя не продължава, разбира се. Не и когато един огромен слон стои насред стаята, а на него с гигантски букви е татуирано „БРЕМЕННА“, за да не можем никога да го забравим.

— Нищо! — ръмжи тя, взима телефона си от облегалката на дивана и започва да натиска копчетата.

— Ооо, изгоря — мърмори леля Бети. Тя понечва да дръпне от електронната цигара в ръката си, когато забелязва извитата ми вежда, и спира.

— Дете, ама ти наистина си враг на забавленията, нали? — казва тя.

— И се гордея с това — отвръщам въпреки внезапната болка, настанила се в гърдите ми.

В дома ни, ако възрастен някога казваше „не“ на нещо, този възрастен винаги бях аз. Джоел също ме наричаше враг на забавленията, когато се противопоставях на него и на децата (обикновено когато не исках да купува ненужен уред за кухнята — наистина, кой има нужда от резачка за фасул).

Без да се погледнат или да продумат, макар че и двамата са се катапултирали във времето преди Онзи ден, Фийби и Зейн се взират в снимката зад рамото ми. Очевидно спомените как е било се вихрят и в техните сърца.

 

 

Понеделник, 22 април

Сафрон,

Добре ли си?

Изглеждаше толкова тъжна на път за работа тази сутрин. Или пък си нещо изнервена? Видях как се огледа, преди да се качиш в колата с децата. Да не би да се опитваше да ме забележиш? Няма смисъл да опитваш, не можеш.

Моля те не се тревожи, че съм наблизо. Мисли за мен като за свой ангел пазител или нещо такова — аз съм винаги тук, но не можеш да ме видиш.

Не се тревожи, става ли? Всичко ще е наред. Наистина.

О