Дороти Кумсън
Вкусовете на любовта (11)

Десета глава

Господинът Брумсгроув днес е седнал.

Става, когато влизаме, и ми стиска ръката твърдо и официално, все едно ме вижда за първи път. Когато отдръпвам ръка, признавам пред себе си, че това е още една от онези ситуации, в които не знам как да се държа.

Бъди себе си — казваше ми Джоел, когато се притеснявах за нещо.

Щеше да е лесно, ако знаеш кой си — беше мисленият ми отговор.

А ти си невероятна — добавяше той, защото понякога Джоел можеше да чете мислите ми. Поглеждаше ме и разбираше какво трябва да каже, за да ме накара да повярвам в себе си.

Бъди себе си.

Коя съм аз в този момент? О, да, вдовица, с бременна тийнейджърка; една от онези неразбрани майки, които са идеални за порицание.

След поздравите се настаняваме на отредените ни места. Фийби този път е по-близо до мен, но очевидно не по свой избор. Не е продумала цяла сутрин. Изсумтя, когато я попитах ще закуси ли нещо; изсумтя, когато брат й я попита дали ще се върне в училище до края на седмицата; сви рамене, когато леля Бети я попита дали винаги ходи на училище с афроплитчици. Единствената смислена комуникация се проведе между нея и мобилния й телефон. Тя знаеше, че не бива да го използва на масата, и аз се изкуших да го издърпам от ръката й, но размислих. Не исках да я настройвам срещу себе си. Трябваше да минем през това и не исках да се отчужди.

Особено след като пристигна писмото. Не го прочетох цялото, но прочетеното ми подсказа, че не бива да позволявам Фийби да се отчужди точно сега. И тя, като мен, вероятно беше в опасност.

— Госпожо Макълрой, радвам се да ви видя — казва директорът и ме връща от онези кремави листа към настоящето и модерния му светъл кабинет. Поглеждам черните букви по бронзовата табелка с името му на бюрото, нещо, което не съм забелязала предишния път. Може би съм го забелязала, защото името му — господин Нютън — не ме изненадва. Просто не съм го осмислила, вероятно защото бях твърде шокирана.

Господин Нютън лъже, сякаш се опитва да убеди самия себе си, мен или когото и да било, че не е истинско бедствие, че води такъв разговор с родител. Сигурна съм, че го е водил и преди, но това не улеснява нещата. Аз съм говорила много, много пъти за смъртта на съпруга си, кой може да е извършителят, защо полицията така и не го откри, но не става по-лесно. Всъщност се вглеждам в покритото с бръчки лице на човека, затънал в кризата на средната възраст, и се чудя дали, също като мен, за него тези разговори стават все по-трудни.

— Как си, Фийби? — Той е внимателен и състрадателен с нея и това подчертава резкия маниер, с който се обръща към мен. Защо да се държи и с мен така, когато аз съм жената, чиято дъщеря е твърде изплашена, за да й каже, че е бременна, която е позволила дъщеря й да изпадне в това положение? Те ме винят. Разбира се, че ме винят. И вероятно си представят на какви ужаси е била подложена Фийби след първата ни среща.

Идва ми да му кажа, че не съм я наранила. Да обясня, че не знам защо не е могла да ми сподели за това, но не и защото бих я наранила. Дори когато направи нещо ужасно в миналото, аз не я нараних.

— Добре съм — отговаря Фийби, като доказва, че може да говори мило с хората.

— Добре, добре — отвръща господин Нютън и поглежда към господинът Брумсгроув. Добре, добре, не я е набила — явно му казва мислено. — Поне не се виждат синини. — Е, можете ли да ми кажете какво решение взехте за… състоянието на Фийби? — пита той, отново се фокусира върху мен и думите му стават резки.

Обръщам глава към Фийби.

— Взе ли някакво решение, Фийби? — питам я.

Когато всички поглеждаме към нея, тя само свежда глава и се втренчва в краката си.

— Фийби не пожела да обсъди с мен нищо — признавам аз. — Мисля, че още е донякъде в шок и продължава да обмисля вариантите си. В сряда бяхме на лекар и вероятно ще отидем пак следващата седмица, когато, да се надяваме, ще сме в състояние да решим какво да правим.

Господинът Брумсгроув и господин Нютън ме гледат така, сякаш са ми изникнали още една-две глави. Явно нещо съм сбъркала. Вероятно не съм овладяла както трябва ситуацията и съм била твърде настоятелна с нея, може би съм я принудила да отиде на лекар или може би каквото и да нравя, то няма да е правилно според тези двамата. Може би самият факт, че съм в тази ситуация, винаги ще означава, че съм сбъркала. Често съм чувала да казват: „Проблемите за майката не свършват“ и се усмихвам на себе си заради смътния сантимент в тази поговорка. Никога не съм осъзнавала, че ще се случи на мен, че другите биха я перифразирали: „За Сафрон Макълрой проблемите не свършват“.

Почукване по вратата придружава покашлянето на господин Нютън и всички за миг се питаме дали той е издал този звук. Тогава се чува отново — чук-чук-чук!

Цялото лице на господин Нютън се смръщва, когато вдига очи към вратата.

Секретарката му, госпожица Тейлър, отваря и застава на прага, като нарочно изпълва пролуката със стройното си тяло. Държи се като жена, която се опитва да скрие от хората в кабинета нещо отвън.

— Господин Брумсгроув, може ли да поговорим за малко отвън? — казва тя нервно. Продължава да движи тялото си и да закрива нещо или пък да попречи на някого да погледне в стаята.

Объркан, господинът Брумсгроув отговаря:

— Не мога, госпожице Тейлър, имаме среща…

— Татко! — вика глас иззад секретарката. — Татко, трябва да говоря с теб.

Той става, смущението се излива от него като пот, сякаш е тичал четиричасов маратон в летен ден.

— Къртис?

Господин Нютън се обляга рязко в креслото си, раздразнението и презрението са изписани ясно на отпуснатото му лице. Обграден съм от аматьори — мисли си той с не съвсем незабележим неодобрителен поглед към мен.

Примирена, но не особено недоволна, госпожица Тейлър отстъпва встрани и пропуска момчето в светилището. Той е висок младеж, униформата му стои безупречно, има къса коса, кожа в прекрасно лешниковокафяво и големи любопитни очи. Освен че е по-светъл от баща си и няма очила със златни рамки, той е почти негова по-малка реплика чак до походката и изражението, докато оглежда стаята, за да види какво става.

След като най-сетне проникна, момчето Къртис игнорира всички и тръгва към онзи, заради когото е дошъл: Фийби. Очите им се срещат и на лицето му веднага се изписва ужас, който се настанява в очите и в цялата му поза. Тя клати много бързо глава към него.

— Аз го направих — казва той. — Не ми пука.

— Не — отвръща Фийби. — Недей.

Сякаш водят този интимен, кратък разговор насаме.

— Да — заявява той. Гласът му пресеква, но не притежава спадовете и нюансите на зрелостта, които идват с опита. Той е висок, но не колкото зрял мъж. Той е хубав, но с младежка хубост, която тепърва ще се развива.

Оглеждам него и дъщеря си, наблюдавам ги как разговарят с думи и без думи. Езикът на телата им показва някаква близост, интимност, но не физическа.

— Не! Просто недей! — настоява Фийби.

Той вече е клекнал до нея и се взира в очите й, опитва се да комуникира с нея.

— Извинете ме, господин Брумсгроув, вероятно ще си направите труда да ни обясните какво си мислите, че правите тук?

— Да, Къртис, какво си мислиш, че правиш? — казва господинът Брумсгроув.

Аз поглеждам към двамата по-възрастни мъже.

— Вие наистина ли не разбирате? — питам, защото никой не може да е чак толкова неадекватен. Осъждането и презрението в израженията им само отпреди няколко минути сега са се превърнали в объркване.

— Добре — казвам, смаяна от тях. — Този младеж, Къртис, е отговорен за „състоянието“ на Фийби, както вие се изразявате, господин Нютън.

Ако не знаех колко ужасно е да си в подобна ситуация, колко шокиращо и плашещо е, може би щях да изпитам известна наслада от чуждото нещастие, докато наблюдавам как господинът Брумсгроув загрява. Но не изпитвам никаква наслада. Никой не бива да научава, че колкото и да се е опитвал, е позволил на децата си да се провалят.

— Вярно ли е? — пита господинът Брумсгроув. Не съм сигурна дали пита Фийби, или сина си, но дъщеря ми свежда глава и от очите й се стичат сълзи. Младият Брумсгроув се изправя пред баща си, позата му е като на боец, който се приближава предпазливо към най-силния си противник.

— Да, татко, вярно е.

За миг си мисля, че ще стана и ще му забия един.