Джон Конъли
Песен на сенките (60)

60

На излизане от среща в Министерството на правосъдието Мари Демиърс се натъкна на Толър, който бързаше към нея по коридора: Томас Енгел, който беше задържан в Градския изправителен център в Манхатън, току-що бил преместен в болницата в Долен Манхатън, вследствие на, както смятали, тежък удар.

Срещата, от която беше излязла, беше свикана, за да се обсъдят пет случая на военни престъпления в най-различни етапи на разследването, сред които и този на Енгел. Присъстваха началникът на Отдела по човешки права и специални съдебни преследвания, двама заместник-началници и още двама разследващи прокурори. Демиърс разгледа с тях в подробности контактите си с Маркус Баулман и Иша Уинтър и им преразказа разговора си с детектив Гордън Уолш от отдел „Тежки престъпления“ към щатската полиция на Мейн. Също така обсъди с тях смъртта на Бруно Пърлман, Рут Уинтър и семейство Тедеско във Флорида, както и досега известното — или подозираното — за убиеца на Рут, Ърл Щайгър. Освен това им спомена за теорията на Уолш, че убийството на семейство Уайлд и изчезването на сина им може да има връзка с всичко останало, което се случваше.

— Можеш ли да ни изложиш някакво заключение? — попита един от заместник-началниците.

— Някой лъже — беше отговорът на Демиърс. — И си мисля, че може би е Енгел.

— Какво искаш да правим с него?

— Той изгуби предостатъчно от времето ни — каза Демиърс. — Качете го на следващия полет за Германия и оставете на тях да намерят къде да го захвърлят.

— Случаят на Енгел продължава да представлява проблем за тях. Предоставихме им всичко, с което разполагаме срещу него, но според тях то все пак не е достатъчно, за да се заведе дело.

— Ние ще се задоволим с депортация. Те го знаят.

— Само че те не го искат, във всеки случай не още. Знаеш ги какви са по отношение на публичния облик на тези неща. Мислят си, че без процес ще се изложат на обвинения за осигуряване на държавна закрила на престъпници, а вече си имат много грижи покрай Фърман. Защо не говориш с Енгел още веднъж, за всеки случай?

Боже, помисли си Демиърс: германците с техния публичен облик. Бяха обсебени от външния вид, от процедурите, от нуждата да не си цапат ръцете, а в същото време езикът и речта им бяха изпъстрени с небрежни препратки за лайна и екскременти. По време на една визита в Берлин дори беше чула един германски адвокат да я споменава зад гърба й с думата Klugscheisser: дрислата на разузнаването. Толър, който се занимаваше с тях много по-често от нея, и сам беше полуевреин, беше на мнение, че болшинството германци никога не бяха виждали или срещали евреин в собствената си страна, затова когато беше на посещение там, той често бе обект на предпазливо любопитство, като живо изкопаемо. Повечето от германските евреи си бяха отишли. Те бяха абстракция. Германците можеха да мислят за тях единствено от гледна точка на жертвеността.

Демиърс си пое дъх в опит да се успокои. Беше уморена и гневна, което не благоприятстваше за взимането на мъдри решения. Да се опита да упражни натиск над Енгел един последен път беше възможно най-умното решение, но тя не искаше дори да го поглежда отново. Беше й дошло до гуша от него. Енгел си играеше с тях, правеше всичко, което беше по силите му, за да се задържи, с надеждата изпълнението на присъдата му да бъде отложено. Сега адвокатите му се мъчеха да оспорват на основание, че е била направена грешка при вписването на рождената дата на Енгел в конкретен съответен документ и че във всъщност се е присъединил към СС като непълнолетен. Намирисваше на отчаяние, но едно съдебно решение от 2003 г. по случая на Йохан Брейер, подозиран за пазач в Аушвиц, постановяваше, че човек, който е вербуван в СС като непълнолетен, не носи правна отговорност за действията си. Това беше поредната тактика за отлагане, която щеше да коства пари, ресурси и време — както нейните, така и тези на Енгел. Колкото по-дълго останеше той в Щатите, толкова повече се приближаваше към намирането на смъртта си на територията на страната.

— Разбира се — каза тя. — Ще говоря с него утре.

— Има ли още нещо, което трябва да знаем? — беше попитал втория заместник-началник.

— Само това: архивите на Службата по имиграция и натурализация сочат, че Баулман е пристигнал в САЩ от Аржентина заедно с друг мъж, Бернхард Хумел. Проверих го в системата и забелязвам някои сходни неизправности в документацията, каквото открихме и при Баулман. Хумел се е установил в Мейн, недалеч от Баулман. Толър се обади в дома на Хумел, но не му отговориха. На следващия ден изпратих по куриер писмо с настояване да ни се обади да насрочим интервю.

— Сигурни ли сте, че е още жив?

— Няма данни за смъртта му.

— Разпитай Енгел за него. Виж какво ще каже.

— Ще го направя. Благодаря ви.

А сега Толър й съобщаваше, че Енгел лежи инвалидизиран в болнично легло. Попита го колко е зле старото копеле и научи, че е в съзнание, но лявата му страна е почти напълно парализирана.

— Ниман надава вик до небесата — каза Толър.

Бари Ниман ръководеше правния екип на Енгел. Беше решен да убеди Демиърс, че защитава Енгел, воден от принципи, но ако беше така, то принципите му бяха с нули и десетична запетая накрая. Това беше друг аспект от случая, който я притесняваше. Ниман не работеше за без пари — можеше да вземе тържествените си декларации, че работи про боно^[1], и да си ги навре в гъза, — но финансовите възможности на Енгел бяха ограничени, а някак си Ниман продължаваше да си получава заплащането. Да, вероятно в брой и със сигурност под масата, но въпреки всичко му плащаха, при все че Демиърс смяташе, че капиталът им е на привършване, иначе Ниман щеше да е направил вече опит да уреди на клиента си изслушване във Върховния съд.

Междувременно Ниман неуспешно се беше опитал да докаже, че Енгел трябва да получи позволение да остане в дома си, докато чака депортацията. Енгел беше претърпял няколко леки инсулта през последните години и Ниман се опита да убеди държавните магистрати, че деликатното му здравословно състояние ще бъде изложено на риск в затворнически условия, вероятно за да може, след като Енгел се озове в собственото си легло, да намери някой почасово платен експертен лекар, който да се закълне, че повторното му преместване може да се окаже фатално. Съдията не се беше съгласил, но Демиърс знаеше, че Ниман със сигурност вече подава молба за отмяна на първоначалното решение въз основа на спешната хоспитализация на Енгел, ако ли съдията вече не го беше направил сам. Незабавно щеше да последва молба за пускане под гаранция и най-вероятно тя щеше да бъде удовлетворена.

— Отивам там — каза Демиърс.

— Сега ли? — попита Толър.

— Да, сега. Направи ми услуга — просто уреди да се кача на полета на „Делта шътъл“. По пътя ще си взема багаж за една нощ.